Горчилката на моя живот.

Искам да разкажа историята на живота си ужасен.
През 2002 година на 14 юни сключих брак с мъжа на живота си. Тогава бях а 18. Живота беше прекрасен почти. Забременях и имах почти безпроблемна бременност. Родих едно прекрасно грозно патенце. Около два месеца и половина по-късно за малко щях да го изгубя. На два пъти едва спасихме живота му. Около шести/ седми месец разбрах, че моята прекрасна рожба е с тежко хронично заболяване. Болката беше огромна, сърцето ми се късаше всяка минута. С всеки един дъх, който поемах имах чувството, че гърдите ми ще се пръснат. Лежахме два дълги месеца сами в болница в София. Цялата мъка и болка от страшната диагноза понесох сама. Тогава до мене беше единствено Силвия Шопова (психолог). Благодарение на нея аз се съвзех, събрах сили и продължих напред. Бях до рожбата си неотлъчно. Малко преди годинка Светли получи гърч докато ние спяхме. Не знам даже как се събудихме. Спасихме го от задушаване. По това време живеехме при свекърите беше ни много трудно но в края на краищата се изнесохме на квартира. Мъжа ми е много работлив човек, работи като луд само и само да осигури някаква сигурност на семейството си. С много мизерия и мъка успяхме да си купим най-обиковенни неща. Пералня, хладилник, телевизор. Всичко назаем. винаги сме се старали да сме коректни и честни хора. Обаче в нашия живот периодите на възход са кратки а паденията брутални. В края на миналата година теглихме заем за да си купим кола, която наистина ни е много необходима. Купихме ние колата ползвахме я 10 дни и тя се счупи. Оправихме я карахме я още  5 дни и тя пак се счупи. Вчера мъжа ми я взе от сервиза. Тази вечер малко преди да стигне до вкъщи предния капак на колата се отворил и се залепил за предното стъкло. Капака не прилича на нищо, тавана на колата също е огънат, предното стъкло е на паяжина. Когато се е случило в отсрещното платно е имало друга кола, добре че е карал с малка скорост и е успял да спре навреме не ми се мисли какво можеше да се случи. Толкова много ме боли, толкова много ми е гадно вече не вярвам, че и на нашата улица ще изгрее слънце. Не ми дреме нито за парите нито за колата, пари се изкарват и коли се купуват! Боли ме за целия ни живот. Ако имам пистолет с кеф бих се гръмнала. Предстои ни да заминем в Кипър където е майка ми с надеждата за нещо по-добро, с надеждата, че там детето ми ще бъде лекувано по-добре. Чудя се като се качим на самолета той дали ще стигне до там?! Просто имах нужда да излея болката си. От друго нужда нямам защото знам, че след всеки малък възход следва страхотно падение. Един пистолет и край! Няма болка, няма мъка, няма мизерия и страх от утрешния ден защото не знаеш той какво ти носи.