Призрачната сянка на тайната на осиновяването

аз съм човек, който не понася тайните. от личен опит знам, че веднъж създадена тайна прави съпричастните с нея слаби и уязвими. подлага ги на безсънни нощи и терзания. и рано или късно истината излиза наяве.
премълчаването на един факт не го прави несъществуващ. как бих могла да бъда приятел на детето си, как бих могла да го възпитавам в ценности и модел на поведение, ако самата аз не спазвам тези правила. да му казвам неща, които или не са, или са отчасти верни е просто против принципите ми. както и да съм постъпила, дължа на дъщеря си цялата истина.
да наказвам детето си с мълчание по повод произхода му улеснява живота за момента, но като цяло го утежнява.
чета думите, написани от осиновените деца и имам чувството, че най-голяма болка изпитват тези от тях, които късно са разбрали за осиновяването си. жалко, че поуките за грешките на осиновителите трябва да ги черпим на цената на мъката на децата. какво ти жалко, ужасно е.
етстествено, че ще ми е ужасно трудно. нормален човек съм, страх ме е. изпитвам ужас понякога. но мисля, мисля и знам, че при първия удобен случай ще започна с историята за осиновяването и. за себе си не виждам друг избор. бих могла да отложа момента до пубертета, но няма да го направя.
уважавам желанието на осиновители да запазят тайната, не искам да съдя никого. просто имам чувството обаче, че тайната носи повече вреда, отколкото полза. на всички.

Аз също!

за мен детето ми е отделен индивид. от бебе. от първия ден. със своите права. това, че съм и родител не ми дава правомощия да и откажа простото право да знае произхода си.
лошото е, че нейната БМ не мисли като мен. опитвам се от доста време да разбера подробности за ББ и удрям на камък. бил и причинил голяма болка, бил я изоставил. даде, ама не ме интересува тя и болката и, интересува ме детето и неговата болка. така че, нищо друго не ми остава, освен да отида при компетентни хора и да платя, за да мога да разбера подробности и да ги кажа един ден на детето. ако просто кажа, ами тя не иска да ми каже, аз какво да направя, би било удобно и недотам лъжа. само че аз считам, че съм длъжна да се боря да науча истината заради детето си.
 и знам, че колкото повече отлагам, толкова повече подлагам на и възможноста да науча повече. не че мен ме интересува. все едно ми е кой е, нямам абсолютно никакво отношение към този човек. може да се окаже, че даже не знае, че се е родило дете.......
лошо е, когато ние, възрастните определяме и чертаем съдбата на децата с мислите, че постъпваме правилно и всичко е за тяхно добро.
лошо е, когато грешим. лошо е, когато няма кой да определи кое е добро и кое не толкова. но съм благодарна на осиновените, че споделят с нас за мъката си и  ни правят съпричастни на мислите си. така можем повече да мислим, да сравняваме и да си вадим изводи.
за мен е от огромна помощ.

Моята майка не се е интересувала никога от никоя моя болка, а най-малко от тези, които самата тя ми е причинявала. Не очаквам, че тази ще я развълнува повече. А и време не остана кой знае колко, за да провери дали може изобщо да се вълнува. По всичко съдя, че не.

некадърни майки има винаги, независимо дали биологични или не. но майката си остава майка. в случая осиновените деца имат по две майки. това са фактите.
или да кажем, две жени, с които живота им е свързан неразривно.
незнам това добре ли е или зле, явно зависи от ситуацията.
аз например съм бабино дете. на баба си казвах мамо, на майка ми-мамче.  едва сега започнах да я чувствам като моя майка и то в сегашната ситуация. за времето, докато станах на 35 имах само една майка и това беше баба ми. и никой не може да промени това.
може би преминаваме през всичко това, за да станем по-добри родители. не знам.

Добре, че и аз бях бабино иначе щях да съм ничие. Разплака ме, защото съжалих, че нямам вече възможността да нарека баба "мамо", а тя го заслужаваше повече от всичко на света. Пък завидях на братовчед ми, че все "стара майко" я наричаше, но чак сега... Спомена за баба е едно от най-скъпите ми неща и никой не може да промени това! Заклех се пред себе си да не повторя нито една грешка, от тези на майка ми към мен, с моите деца. Дано да съм успяла! А те са добри деца, някой все пак е успял да ги направи такива. Дано това да съм аз.

Винаги съм била против каквито и да е тайни и съм убедена, че детето трябва от малко да знае обстоятелството, че е осиновено.Освен това, ако желае- да има възможността да се срещне с биологичните си родители.
      Това, което не ми дава мира е, че не мога да си отговоря на въпроса-ако в историята на неговото изоставяне има нещо ужасяващо, напр. престъпление и т.н. кое е доброто за детето?Дали ще е за добро да се срещне с биологичните си родители?Говоря не хипотетично, а от позиция на човек,  на  когото са известни такива случаи.Те никак не са изключение.Повярвайте, това са случаи ,които трудно здрав разум може да приеме.В крайна сметка не всеки осиновява дете, биологична рожба на невъзможна и трагично-романтична любов.Истината за биологичния произход в наши дни и то типичната истина е далеч по-различна.
      И друго.Ще го кажа с огромно притеснение и донякъде има отношение към темата ,която преди време пуснах"Ново име на детето".Моля, да ме извините, ако намерите нещо нелицеприятно в думите ми, просто търся отговори на въпроси.Ако детето е от друг етнос и един ден го въведем в личната му история, дали няма да страда за корените си, за традициите си .Дали няма да погледне на родителите си/ имам пред вид осиновителите/ като на асимилатори дори.Дали няма да прави исторически аналогии от далечната и от съвсем близката ни история/ в този план и това да го уязви?Възможно е и защото все още не съм осиновила дете, да си задавам повече въпроси отколкото реалността ще ми предложи, но мисля, че сега е моментът.

да, наистина трябва да си задаваме всички тези въпроси. но.....става дума за човешки права. и да научи истината за своя произход е елементарно право на детето. това право има всеки човек. достъпът до лична информация е право на всеки човек и не можем да делим децата и да им отказваме това право.
истината понякога е ужасна, но е една. говорим за фактологията. за мен колебания няма, дали да или да не.
едиствено момента подлежи на дискусия. за това има и компетентни детски психолози.
става дума за премълчаването съзнателно на факти по усмотрение на родители или чиновници. за това, как детето ще погледне на дадени факти от историята си до голяма степен сме отговорни и ние, осиновителите.
трудна ни е задачата, но мисля, че всички сме били наясно с този факт в момента в който сме решили да осиновим. тъй като решението ни е взето на базата на убеждението ни, че сме узрели да бъдем осиновители.
не бива да осъждаме децата да живеят в празнота и съмнения. нямаме това право. от чисто човешка гледна точка.
осиновителите би трябвало да са хора, които поставят личните си емоции на последно място, личните си интереси - също.
трябва да сме наясно, че където не можем да се справим сами, имаме нужда от квалифицирана помощ. всички досегашни изследвания доказват, че път покрай истината няма и не може да има. компромиси и премълчаване може да се правят до едно определено време.
в противен случай от едно осиновяване може да произлезе трагедия и психическа травма за цял живот. и то не само при осиновеното дете. страдащите могат в един момент да се окажат и всички близки.
за срещата с биологичните родители, ако те са престъпници, би трябвало също да се потърси съвет. доколко това е добре за самото дете. но така или иначе, след навършването на пълнолетие детето може само да реши дали иска да ги види или не.

Темата е поела интересно развитие, макар и различна от изначалния й повод.

Мисля, че всяка истина си има време и подходящ начин на поднасяне. Всяко дете е различно и само хората, които ежедневно са до него могат интуитивно да усетят дали момента е назрял и дали са усетили правилното й поднасяне.

Никога не започвам казването на някоя от истините, директно. Опипвам почвата, много внимавам в реакциите на детето, всичко в него говори - погледа най-вече. Не е никак трудно да разбера моята дъщеря, кога е готова за това и кога не.

За мен лично най-трудното не е поднасянето на истината, а последвалите реакции, които често се проявяват далече във времето и често родителите могат да го изтълкуват като плод на капризи, инат, бунтарски характер, глезене. Тогава идва истинското предизвикателство, още повече, че тези реакции са от такова естество понякога, че наистина е трудно да се отличат нормалните детски реакции като манипулациите, налагането, борбата за надмощие и реакциите като плод на вътрешна борба по осмислянето на една сложна ситуация, която може да обърка детското съзнание.
Тогава наистина идва момента, в който родителят може да се обърка, търпението му да се подложи на истинско изпитание, а интуицията да се окаже недостатъчна.
Тогава и идва истински рисковия момент, в който можем да допуснем грешки. Толкова е деликатно, че на моменти усещането е, че ходиш по тънък лед.
А грешки се допускат и още как.
Затова моят извод, засягащ нас е да заложа на доверието. Независимо от всичко, знам, че когато тя ми вярва, рано или късно ще извади сама или с моя помощ емоциите и усещанията си.
И тук кръга се затваря.
За да расте сигурна й трябва доверие, за да има доверие в мен - не бива да има усещане за тайни и лъжи, за да няма подобно усещане... просто не бива да ги има.

В момента това е доста по-тежкия избор и за двете ни. Може би ще е така дълго време, но някой ден, това ще бъде нейната сила. Вярвам в това.

Относно "проблемите" на етноса, честно казано мисля, че малко се преекспонират нещата. И откровеното ми мнение е, че тази истина, особено когато няма драстични физически различия като различен цвят на кожата, е в отношението на родителите към съответния етнос.
Детето ми не може да се чувства зле от това, ако не вижда и не усеща различно отношение към етноса от мен. Хората навън са друго нещо. Те могат да имат особено отношение към етноса, но те имат "особено" отношение към много неща, тоест - различно от моето, нали?
Но не те дават базите за светоусещането й, за възприятията й, а аз.
Както, когато я уча да не сочи с пръст различните от нея - човекът в инвалидната количка, дебелата леличка, жената с брада, момиченцето, което е по-голямо на възраст от нея, но е по-ниско с две глави... и т.н.
Различия дал Господ по тази земя. Учейки я да приема със сърце различията на другите, мисля че нейното "различие" става относително маловажно и някак дребно.
Хората... хора всякакви, ако ще детето ви е да е най-красивото, най-умното, най-здравото, най-най-най, мислите ли, че това ще го предпази от това, никой, никога да не го рани, да не го обиди или засегне? Надали.

   ДарЗаМен , абсолютно съм съгласна с теб ,и според мен това е правилния път, няма нищо по - ценно от доверието!На мен винаги ми е липсвало. А пубертета хич не е подходяща възраст за изграждането на каквито и да е отношения, не чакайте толкова дълго,според мен това би било огромна грешка.
 
   Ani_M , точно такъв е интереса, като да ровиш снимки на пра- баба си...,мн ми хареса сравнението

Добре дошъл при нас! Аз лично не мога да ти помогна, но щом си пълнолетен би следвало да можеш да подадеш в есграона молба за достъп до личните си данни. Аз ще се опитвам по този начин да открия часа на раждане на моите деца и това кой от двамата е роден първи.

http://www.dnes.bg/article.php?id=46024&page=5

 С риск пак да ме обявят за чудовище невиждано, ще кажа какво бе първото, което спонтанно нахлу в душата ми като кликнах и прочетох линка от Балу.

Заболя ме от искреното убежение, което преобладаващият процент хора излъчва - тези деца са по-мъртви от мъртвите и за осиновените е започнал животът отначало. Драстичен пример как тук във форума една мама възторжено съобщава как детенцето от няколко дни "ВЕЧЕ официално съществувало в ГРАО-то".
Абе жена, детето си го е имало там и преди и то не по-малко официално от сега, защото ако го нямаше, нямаше да има как детето да бъде идентифицирано, а ти да го осиновиш.
Ама не, нищо не е имало, всичко е сринато със земята и започва начисто.
Ама за теб.
А за детето ограбеното време някъде седи и чака и  зейналата му паст просто не е видима за всички .
Калина толкова добре го е казала, ама се разплаках и не мога да и намеря постинга в момента.

Нищо против никого нямам, ама грамотна жена и то близка до правото, така да пише, не е израз на незнание или грешка, а на дълбоко убеждение.
Има го вече сега с новото име и родители, но и преди си го е имало в ГРАО-то детето.
Това, което пречи да си представим, че децата ги е имало и преди в ГРАО-то,  е същото, което е дало свободата на някого да изживее десетки години като родител и да си замълчи за идентичността на двамата близнаци в Англия.

 

мисля, че болката ни кара да се опитваме да забравим за предишния живот на детето. грешно казано е. по скоро е част от живота на осиновеното дете.
моето отношение към биологичната майка на алекс се мени постоянно. опитвам се да я разбирам, ту я игнорирам. но тя е факт, както са факт 9те месеца в корема и и 3 те дена в родилното. по стечение на обстоятелствата бях съпричастна с известна част от това време, така че може би това ми помага да не погреба в себе си тези 9 месеца и 3 дни. а и те имат предистория. прегръдки, целувки, нежни думи с човек, който за мен засега е само сянка. но всичко това е част от живота на детето ми. скрия ли някое парче, аз или неговата биологична майка, ще го обречем на допълнителни болки.

може би това, че самата аз съм много знаещоалчна, ми помага да чертая пътя, който трябва да измина с детето си, редом до него, за да му помогна поне отчасти да разбере защо точно на него се е случило това. макар че за някои неща разбиране няма, просто човешкият мозък не може да даде обяснение. няма как да си обясниш защо някой друг е решил как да протече животът ти.

стигам до извода, че факти не се променят, както и да бъдат представени. изоставянето и отхвърлянето е факт, по каквито и причини да се е случило. и колкото и уважителна или неуважителна да е причината, болката май е еднаква.

не е лесно да разбера, че моята обич не може да промени болката на детето и да я отнеме.