Хайде и аз в клуба. Заплес съм. Обичам я, съобразявам се първо с нея и после със себе си и всички други. Но. Когато излизам сама навън напълно изключвам, дори понякога забравям да звънна на мъжа ми и да питам как са. Обяснявам си го с това, че просто страшно много време прекарваме заедно за момента и когато имам възможност да се отделя за малко мозъка ми превключва на друга вълна за да навакса един вид...
Когато през деня заспи си отдъхвам, че ще имам час два спокойствие без да ме дърпа за крачола или за ръката за да обикаляме апартамента. Даже тези дни съм изпаднала в дилема как да не полудея от 7 до към 13-14 часа, понеже тя явно вече не иска да спи преди обяд, така остава само с едно спане през деня.
Вечер като си дойде баща и се скатавам някъде и ги оставям да се занимават двамата за да се посвестя малко.
Въобще така като пиша почвам да се чудя що за майка съм?
Не знам как ще бъде когато тръгне на ясла, но ако се чувства добре и свикне там сигурно много ще ми "олекне", просто това ежедневие между памперсите, манджите и пясъчника някак ме изцежда и усещам че е по-добре и за двете ни, когато имаме възможност понякога да отдъхнем поотделно.
Има обаче и нещо друго, някак изведнъж, след като навърши една година, тя от бебе сякаш се превръща все повече в човек. И това ме кара някак още повече да я заобичам и да се гордея с нея. Понякога седя и я гледам и се чудя кога стана на една годинка и как отцеля това дете с майка като мене досега. И затова си мисля, че колкото повече расте и става човек, толкова повече ще бъде част от мен, вместо да е обратното.
Когато през деня заспи си отдъхвам, че ще имам час два спокойствие без да ме дърпа за крачола или за ръката за да обикаляме апартамента. Даже тези дни съм изпаднала в дилема как да не полудея от 7 до към 13-14 часа, понеже тя явно вече не иска да спи преди обяд, така остава само с едно спане през деня.
Вечер като си дойде баща и се скатавам някъде и ги оставям да се занимават двамата за да се посвестя малко.
Въобще така като пиша почвам да се чудя що за майка съм?
Не знам как ще бъде когато тръгне на ясла, но ако се чувства добре и свикне там сигурно много ще ми "олекне", просто това ежедневие между памперсите, манджите и пясъчника някак ме изцежда и усещам че е по-добре и за двете ни, когато имаме възможност понякога да отдъхнем поотделно.
Има обаче и нещо друго, някак изведнъж, след като навърши една година, тя от бебе сякаш се превръща все повече в човек. И това ме кара някак още повече да я заобичам и да се гордея с нея. Понякога седя и я гледам и се чудя кога стана на една годинка и как отцеля това дете с майка като мене досега. И затова си мисля, че колкото повече расте и става човек, толкова повече ще бъде част от мен, вместо да е обратното.
Всяка дума от горния пост, все едно аз съм я писала....
