Моля за съвет към мамите с две деца!

Maio, и това ще го израсте. Не реагирайте остро, когато ви удря. Можете да го наказвате, но без да му крещите или още по-малко - да го удряте. Обяснете му, че като ви удря, вас ви боли, затова да седне на един стол и докато не се извини, да не става, примерно. Или нещо такова. И като се извини, е много важно да го прегърнеш и целунеш. 
Признавам си, че ми е лесно да го казвам това, но не и толкова лесно да го направя, защото когато големият ми син ме е удрял, буквално съм го завличала в другата стая наказан, след като съм го и шляпнала  , но съм видяла, че такова отношение само вреди. Така че вече се въздържам от плесници, не защото съм чак толкоз против пошляпването, а защото виждам, че нямат ефекта, който търся. 

Моите деца са с две години разлика. Пиша в темата ти, за да знаеш, че това което ти се случва не е нещо ненормално и рядко срещано-напротив, и да те окуража.
Когато се роди моето второ бебе и в продължение може би на първите две години минах през всички кръгове на ада. Стигнахме до психолози и психиатри. Голямото ми момче изпитваше неконтролируеми пристъпи на гняв, биеше си главата в стената /беше с насинено чело постоянно, имаше си каска/, всеки опит за контакт и обяснение предизвикваше нов изблик на ярост, претърпя регрес в развитието - памперси, биби, всички екстри наново.... Беше като едно диваче, с което нито един подход не помагаше. Но най-лошото бе, че той се чувстваше нещастен, а аз не можех, не знаех как да му помогна. Ако щеш вярвай, но е имало случаи в които съм била толкова безпомощна, така отчаяна, че съм плачела от безсилие. Просто зарязвах двете ревящи бебета сами и се затварях в друга стая, където ревях по-горко от тях самите.
Няма механизъм, няма правилна тактика. Единственото, което се иска от теб е да имаш много сила и още повече търпение, но най-вече любов, която да даваш на децата си.
Всичко е въпрос на време. Вече почти не помня тези тежки времена. Сега момчетата ми се обичат страшно много. Малкото, което е по-тежко от брат си имаше период в който го налагаше сериозно. Големия ревеше от него.  Уча ги, че са си най-близки и че трябва винаги да бъдат един до друг - да се пазят и подкрепят. Каквото получава единия, това получава и другия. Наказанията са еднакви и за двамата. Когато не мога да разбера кой е инициатора на поредната беля или разправия - наказвам и двамата еднакво.
Ако щеш вярвай, радвам им се от сърце, когато ги наблудавам как се гушкат, милват и застъпват един за друг. И си казвам, че си е заслужавало да се родят така скоро един след друг, защото растат заедно и са си незаменими другари във всичко / макар, че в началото мислех, че съм допуснала грешка/.
Желая ти успех и бъди спокойна, всичко ще бъде наред!

Моите дечица са с 1 год и 7 месеца разлика. Ва началото ми беше много трудно, добре беше, че майка ми беше с мен за малко, но за малко. Нямаше и на кой да оставя едното дете. 2 месеца след появата на малката и баткото тръгна на ясла. В началото с желание помагаше, хвърляне на памперса и подаване на дрешки, но скоро му омръзна и само ме дебнеше за да удари малката, хвърлял е дистанционото по нея и каквото свари. В началото и го плясвах по дупето, но скоро останових, че не това е начина, трябва много разговаряне и игри с него. Мъничката не изискваше много внимание, тя милата само си лежеше на леглото и за хранене само се обаждаше и използвах това се занимавах основно с баткото. ДОкато я кърмех, той и  на главата ми се е качвол, сяда на врата ми за конче, всичко това от ревност.  Да сме на вън ми беше най- лесно, тя в количката, а аз с него на площадката, никога не съм го оставяла сам да си играе, а аз да си пия кафе, люлея го на люлка, помагам да се качва на пързалката и съответно държене за ръка за да се пусне, на пясъка заедно. Непрекъснато му приказвах и сестричката му колко много го обича и иска да си играят заедно, но тя е още малка. Казвах му още, че е бакто и той трябва да пази сестричката си, няма кой друг да я пази, като виждахме други деца с бебето в количка винаги му казвах, виш сега как това дете си пази бебето, винаги за всичко така обръщах нещата, че той да разбере колко е хубаво това, че е батко и той съвсем скоро ще си има приятелче в игрите.
А моите сега са страшни, много се обичат и двамата и трудно се разделят и Йони като почне да я гушка и вика колкото глас има "Приятелката ми, приятелката ми." А тя само ходи по него и повтаря всяка глупост която той прави.
Когато тя започна да сяда започнаха заедно да играят, слагах нея на пода и заедно, той всичко й даваше, конструктора заедно редяха.
Непрекъснато трябва да се повтаря и доказва на голямото бебе, че е обичано и значимо.  Първата година на мен ми беше най- трудно, после започват заедно да играят.
Децата са много чувствителни и усещат и нашите чувства. Аз никога не съм се крила от него, когато ме е наранявал съм му го показвала, плакала съм пред него и той някакси разбра, че аз не съм дърво и започна да се съобразява какво прави и как се държи и с мен. Дори сега  малко мамино синче изглежда и той е много привързан към мен.  Батко е на Маринка, но си е и мое дете и като такова трябва да си получи грижата и любовта, детенцето ми не е виновно, че толкова малко е станало батко.

Моите са с разлика почти три години и половина.Само че пуснах баткото на детска още докато бах в началото на бременността,и при нас имаше ревност,но и аз карах големия ми син да ми подава шишета,памперса на бебето,разказвах му как като порасне ще си играят двамата заедно...На мен ми е било много трудно,защото почти никой не ми помагаше и сега ми е трудно,но съм щастлива,че имам две слънчица!
Не знам ,но според мен при теб проблема идва най-вече от това,че бебето  есъвпаднало с тръгването на ясла на по-голямото детенце-как си преставяш,че ще приеме ,че той отива някъде при чужди хора, а ти оставаш в къщи да си гушкаш бебчо?
Миналата година  ипир нас го имаше този проблем-баткото питаше малкия заощ остава в къщи и аз по принцип не обичам да лъжа,но тогава му казвах че аз водя малкия на малка детска градина ,която отваря по-късно ...Иначе съм гледала ,ако мъжа ми успее да се прибере по-рано да ходя да взема сама баттккото от детска и да се разходим,но е трудно,наистина,но ще се справиш...

Здравейте,

в много от постовете чета свои мисли и едва ли ще има какво нова да кажа - да обръщаш специално внимание през деня на голямото бебе, имам предвид малко, но само за него, да го поощряваш за това което прави като "батко",  да го въвличаш в грижите за бебето, да се опиташ да не му натрабваш обичта за бебето - "ти го обичаш много нали?", а по скоро- то те обича много, ние те обичаме много, да му отвличаш вниманието от бебето когато е изнервен или разстроен и ви удря и ви се гневи, кажи му, че не ти харесва това което прави и го занимай с нещо - музика, да рисува, да пеете, да четете...
Може бебето да му подари нещо - "виж какво ти подарява бебо, за това че си му пръв приятел и най-добрият батко"
и така..
и аз си спомням трудните моменти в този период все по рядко, сега имаме нови предизвикателства
Много търпение и любов, не забравяй, че това няма да продължава все така..

Додо Додо, насълзиха м се очите, докато те четях!    Радвам се, че трудните моменти са зад гърба ви, дано всички майки на породени деца и въобще деца с малка разлика могат да се похвалят със същото. 

При моите пък почти никога не е имало ревност, може би защото разликата е много малка-само 1г.14дни.
Като се роди бебето, Каката беше само на 1г.-и може би го приемаше за жива кукла -мърда с ръце и крака и издава звуци
Само дето като плачеше бебето, много се страхуваше и плачеше и тя, та периода с колики минахме с две ревящи бебета
Иначе никой не ми е помагал, гледах си ги сама докато таткото е на работа и съм ходела и до тоалетна с двамата-бебето на ръце, каката при мен да прави компания.
Понякога съм ги хранела заедно, с бебето се кърмим,  а с другата ръка храня нея на столчето 
Не е лесно, но като чета какво са минали другите, поне от тази страна не сме имали проблеми с ревност-тя много му се радва и по-скоро ми се е налагало да пазя малкия от ласките й или да не му бърка в очите и устата или да не му преобърне кошчето в описа си да го целува
Дега вече се и заиграват заедно, гонят се и винаги го търси и му се радва.

"Баткото" тръгна отново на градина, когато беба беше на 1 месец. Щеше да ходи и преди това, но се възстановявахме от инфекциозно заболяване + смяна на ОДЗто, та затова се получи така.
В началото съм се стремяла бебе да е пренебрегната:
- гушкана е само, когато се храни и  иначе беше оставена за пазене на баба (1вия месец ни помагаше)
- "давала съм му задачи"(да й да де бибата/дрънкалка да и покаже нещо), той си е давал сам  захрани беба на 2 месеца с желирани мечета и голям бонбон за смучене, добре че бяха по-големи от устата й 
- ходихме с него заедно на разходки,
- не сме го отделяли да спи на спокойствие както си мислехме - 1вата нощ се шашна от плачещото бебе, на 2рата й викаше "Шшшшт", 3тата само се огледа и продължи да спи.
- и аз съм ги хранила паралелно единия в кошницата другия в стола;
- бърсала съм дупе, докато бебе се кърми.
Целта ми бе да покажа, че бебето не променя нищо. Никога не е имало ревност.

Здравей,
искам да ти кажа че при нас положението е извън контрол. За лошо или за добро съм си решила да си отглеждам децата сама и до този момент никой не ми е помагал, така че никога не съм успявала да разделя децата си, когато се е налагало, но мисля че така е и по-добре сега ще ти разкажа защо : Преди да се роди дъщеря ни синът ни беше центъра на вселената - никога удрян, наказван, моето внимание беше изцяло негово, така растеше едно спокойно и уравновесено вечно усмхващо се момченце, докатооо.... не се появи ТЯ неговата сестра -
Враг номер 1 независимо че аз обяснявах, подготвях момента нищо ! Още щом си дойдохме от болницата беше първото попадение - бебе на 5 дена беше оцелено по главата от брат си с немалка топка  аз полудях - това беше първия шамар, който изяде баткото и оттам се почна за 1 седмица синът ми се превърна в друго дете- биеше ни  с баща му, изпадаше в истерии, лигавене, тръшкане и рев до посиняване, казваше ми да се махам, че не ме искал и т.н. Дори мъжа ми не гушкаше бебка пред него, за да не изперка съвсем
И така няма да ти разказвам истории, защото трябва да пиша цял ден, но ще ти кажа, че аз приех стратегията да му покажа, че трябва да приеме и свикне с новия член в семейството ни. Да, излизах само с него по 1-2 часа на ден, като малката я оставях на баща и и какво после синът ми още повече се озлобяваше към бебето, разбирайки че се прибираме по-рано заради Али, затова гледам да не ги деля. Също така ми е помагал след хиляди приказки и приканвания да ми помага като я обличам, храня или сменям памперса, но това не го е трогвало чак толкова. Сега положението е такова : дъщеря ми е на 1г и след системно малтретиране от страна на брат си / бие я , бута я   и не и дава нищо, ама нищичко, затова съм принудена да купувам всичко по 2 като на близнаци  /, е усвоила всякакви форми на защита и нападения спрямо другите деца в градинката и е доста самостоятелна за възрастта си. Понякога си играят заедно и тогава ги снимам, защото мъжът ми не вярва, че това е възможно  , дори напоследък баткото започна да иска да е бебе да има биберона, да носи памперси  но аз бързо го отрезвявам. Не знам дали ме разбра, но ще го обобщя с 2 думи - не съм делила децата си, не съм омоловажавала едното дори с думи за сметка на другото, а просто показах че вече е делено на две !!! Да, знам това вече не е същото усмихнато момче, което се раздаваше, но пък и дъщеря ми не е имала това спокойствие и грижи, които е имал брат и. Не, не ги оправдавам, просто е такъв живота. И единственото нещо, което ме е спирало да не ги заража и двамата и да не изляза от вкъщи обезумена е мойта влудяваща ЛЮБОВ към децата ми, която ме  крепи и досега.
Знам,сигурна съм, че ще бъдат най-добрите си приятели точно тогава, когато трябва, защото винаги има светлина в тунела и аз я виждам вече 
Желая ти успех и вяра ! Само любовта ти ще промени децата !!!