Как да науча детето ми да ме слуша?

Поздрави психоложката си, Иса, напълно споделям мнението й. Останалото е популизъм. Възпитание и липса на власт и управление са несъвместими неща, тъй като възпитанието съдържа в себе си управление, правила, които именно възрастният налага и които основно целят вписване на детето в обществото.
Смешно ми е бивало винаги мнение от типа "С децата съм приятел.". Не си и не можеш да им бъдеш приятел. Те са ти деца, не случайно, и както ти, така и те следва да имат свои приятели, а вашата връзка си е и остава родител- дете, власт и подчинение /макар и не само това, но без него не може/. А по какъв начин ще се упражнява вече властта зависи от конкретните субекти на тази връзка. Как ще си нарече някой автор вида й, какви класификации ще си направи- това си е негово лично виждане. За мен истината е, че колкото такива връзки има, толкова различни подходи конкретно са налице, тъй като във всяка има периоди на либералност, на авторитарност, като по- чести са нюансите, по- редки са крайните случаи.
А това, как самият родител нарича властта, която упражнява над децата си зависи от неговия речник, откровеност /дори пред самия себе си/, възпитание и т.н. Понятието "власт" не е нещо лошо, властта е необходимост и е присъща на всяко общество, включително и семейното. Без власт, правила и управление няма нито свобода, нито опазване на блага, включително на правата на децата. Ако те не бъдат запознати своевременно с границите на приемливото поведение и с последиците от неспазване на правилата и ако тези последици не се прилагат или се прилагат непоследователно ще се изправим пред много сериозни практически проблеми.

Кой я гледа?


Ясно е, че не можем да бъдем само приятели с децата си, но и не можем да бъдем само и винаги родители (с камшика в ръка) и да поставяме само ограничения и наказания.
Като стана пъпрос за власт, значи остава да обсъдим какво е властовото разстояние между родителя и детето. Някъде между деспотизъм и либерализъм? Лично аз съм за малкото властово разстояние, защото голямото постига подчинение, но не и уважение. Както написа някой по-назад, детето само ще чака родителят да си обърне гърба и ще прави забраненото или просто ще изчака да порасне и да напусне завинаги родителския дом (защото ще възприема домът като родителски, а не като свой) и няма да се върне повече нито за делници, нито за празници. Някои психолози много услужливо пропускат да споменат и този вариант, когато видят насреща си деспотичен родител. Все пак който плаща, той поръчва музиката.

Понеже всички сме били деца сега айде давайте майки, признайте си, вие като сте се подчинявали на правила като деца, защо сте го правили, от страх или уважение. И ако е уважение кажете какво разбирате под думата уважение, защото едно дете никога не си казва Аз от уважение към мама ще я слушам. Но може да си каже примерно Мама ще бъде тъжна или ще се ядоса ако направя или не направя еди кое си и затова, ще го направя. Това ако става дума за осъзнато дете, което вече е започнало да се интересува от чувствата на другите и съзнателно не иска да ги наранява. Да, ама ако е по егоцентрично, не се замисля или направо не му пука какво причинява на другите... или още по лошо нарочно причинява болка на другите.... За какво уважение може да си говорим в тези случаи. Според мен при това положение единственият начин да накараш детето да те слуша е или със страх, че ще му се случи нещо неприятно или като го подкупиш по някакъв начин.
Самата аз може да кажете, че съм била лошо дете и квото си искате, но не съм слушала особено, защото не ми е пукало другите как се чувстват и за мен по важно е било да направя каквото ми е кеф на момента. Не съм се замисляла особено как се чувстват другите, и ако случайно знам си викам Абе карай, ще го преживее. Разбира се не за всичко съм била така. Ако става дума за някаква осъзната понеже примерно лично аз съм я изпитала болка, тогава не съм я причинявала на другите. Но някак си дълго време избягвах да се поставям на чуждото място за да се съобразя с хората. Допускам, че и моите деца до известна степен приличат на мен и много добре ги разбирам. Това ми помага да не им се дразня много.
Освен това забелязвам, че баща си го слушат малко повече от мен. И понеже той не ги бие по принцип нито им се кара колкото аз примерно, търся отговор защо. И според мен един възможен отговор или част от отговорът е, от една страна, защото не чувстват баща си толкова близък, а на чужди хора децата по малко си позволяват да се глезят или опълчват. От друга страна защото той не им обръща внимание. Те са видели че колкото и да реват няма да им се обърне внимание, най много да ги изкара в др стая да си реват и те вече си знаят и като са с него кротко си играят. Докато с мен непрекъснато мрънкат за нещо. Затова мисля, че и при др деца може да има такъв момент, децата не мрънкат просто защото родителите не им обръщат снимание и не задоволяват потребностите и капризите им и те са го разбрали и са се отказали да предявяват претенции.
Мъжът ми пък мисли, е с него кротят, защото малкото пъти като ги е плеснал са го усетили толкова болезнено, че не могат да го забравят и ги е страх да не им се случи отново

ЧеКа, мерси много    Разгледах първата книга и в съдържанието й намерих глава: "Преосмислете начина, по който дисциплинираме." - Едно от подзаглавията е "Поставете ясни граници" 

Judy, много точно си изразила моето мнение по въпроса. Като в онази поговорка: Река без брегове се превръща в блато.


Мда де... Всяко крайно нещо е вредно. За това и по-горе писах, че съм много против 'слушането' или "Аз съм майката точка.", но това да се поставям на равно с детето си - също не става. "Верен е средният път."

Ох, на мен това с "ясните граници" ми е много мъгляво. Човешките взаимоотношения и житейски ситуации не са фаянсови плочки, че да ги отрежеш и да знаеш, че имат граници, нито е имот да го оградиш. Лесно ми е да сложа граници за неща, които са свързани с боравене с техника или някакви правила за безопасност, например да не се бърка в контакта, да се пресича само на зелен светофар и такива неща. Лесно е и да кажа "преди да влезеш да се изкъпеш си сложи дрехите в коша за пране" или "преди ядене си измивай ръцете със сапун". Но как да сложа граници на взаимоотношенита? Принципно е важно да не се закъснява за среща или за урок, но се случва и не би трябвало да се прави трагедия от това. Или ако сега на детето му се яде шоколад, а почти е време за вечеря. Ами, голяма работа, че ще изяде едно парченце, нали пак ще си изяде вечерята! Същот е и за ученето - днес може да са много дисциплинирани и да седнат да учат точно в 14 часа, но утре може да им се гледа нещо по телевизията или да им се играе и да седнат да учат в 15. Ако някой реши, че не иска да си пише домашното - негова воля, но дали ще му е приятно на следващия ден да е без домашно? Отдавна съм им обяснила, че идеята на домашните е да се научат как стават нещата, а не за удоволствие на учителката.

Затова си мисля, че авторите на книгите за възпитание прекаляват и са обсебени от индустриалните отношения, където животът е една поточна линия и ако не си в ритъма на линията изоставаш и те пляскат през ръцете. А на мен най-тъпо ми е с тези книги, че са писани предимно от мъже, които едва ли са се занимавали много с децата си, докато са градили кариера и писали книги. А и според мен мъжете имат съвсем различна гледна точка за границите и възпитанието в сравнение с жените просто, защото не се занимават основно с него. Колко бащи проверяват домашните на децата си или ги учат на елементарни хигиенни навици?

Родител и камшик са различни неща, ясно е за всеки. Последното е едно от крайните проявления на първото и далеч не задължително.
Както границите, така и подходът, писах, са конкретни, в зависимост от страните в отношението родител- дете. Дали конкретно в нашите отношения границите ще са ясни или не чак до там зависи от родителите. Те се поставят също от родителите и в това се изразява тяхната родителска власт. Ясни са тези граници, при които за детето е наистина "ясно" дали може, кога и как. Ако всеки път се пита дали не може да се изклинчи или дали този път мама няма да отпусне по някой аванс границите са липсващи или променливи, което води до неустановеност в отношенията и натоварва страните по тях.
За Ники, на въпроса й /понеже съм откровена/- първо от страх, разбира се, страх от санкциите, после- с възрастта, ако се убедя /допълнително, обаче/, че са били прави- поради причина, че тяхната повеля съм отчела вече като правилна.  Да говоря за уважение от страна 2-4 годишни за мен е несериозно, наистина. Е, мога да се пробвам да напиша как сме приятели от кърмаческа възраст и как си комуникираме перфектно само с поглед, не повишавам глас и само си се усмихваме у нас.  Ама няма да го направя, щото освен смях, друго няма да предизвикам у един сериозен човек с родителски опит и с големи и с малки деца. И аз не бия, карам се без угризения обаче, наказвам. Тази сутрин малкото рева за една тръба от банята /за ремонт, която откри случайно, поставена от баща му в бързината за работа/. Просто прибрах тръбата и му заявих, че няма да я дам, защото е тежка и ще се удари и ако иска да реве да си иде в стаята, защото аз няма да слушам. Не е инцидентен случай, при който за рев пращам да си плаче там, когато съм отчела претенцията му за изцяло неоснователна или направо за опасна. Намерила съм този начин и е важно, че действа. След 3 годишна възраст детето може и да бъде наказвано /понеже бебе няма как да се накаже/  според вижданията на родителя за вида допустими наказания. Като не го наказвам аз сега, утре житейските санкции ще са безмилостни, а детето- объркано. Това е по- жестоко и не мисля да му го причинявам. Пиша за малкото, с голямото  вече отношенията са по- различни, но родителят си остава родител.
За авторите /повечето/ на книги- самите те, почти всички, изрично пишат, че всеки случай е конкретен и няма нито средно дете, нито среден родител, нито общовалиден подход, включително и предлаганите от тях такива.
За мъжете и жените- ами тя природата не случайно си го е измислила- нужни са двама родители от различен пол. Нормално, неоспоримо. С природата не споря, някои нейни прояви могат да бъдат облекчени, но основата си остава същата. Нито майките, нито бащите имат по- правилен и добър подход, той си е просто различен и именно като такъв- напълно необходим.
 На мен не ми допада и да манипулирам хлапетата със сръдни и цупнисване /и такъв подход съм срещала- на недорасъл тийн- родител/. Предпочитам да съм ясна- ще е това, ако не е това следва еди какво си. Говоря за нещата, които са важни за нас.

Споделям изцяло казаното от Judy. 
Децата трябва да усещат родителите си повече като родители и след това като приятели - не одобрявам взаимоотношения от рода - "С майка ми/баща ми/ сме си първи дружки и мога да правя всичко защото зная, че няма да ми се скара." и пр. Детето не спазва никакви правила - в последствие това се оказва "мечешка услуга" направена от съответния родител.

Isa и Judy,
Вашите гледни точки ми се виждат много разумни и донякъде всъщност се припокриват с моята. Да си равноправен с детето си не означава в никакъв случай да бъдеш едно от децата в семейството или да имаш равни отговорности с детето. Според мен именно това е имала предвид психоложката, като е казала, че децата биха се ужасили от такова равенство - именно изведнъж да се окажат с отговорности като на възрастните. Това не е правилно, разбира се. Но правата са друго нещо. Не става дума и да ги караш винаги всичко да решават сами, напротив - има много ситуации, в които те имат нужда възрастният да им помогне да вземат решение или дори да го вземе вместо тях. Това, за което говоря, е просто да уважаваш детето, да не го насилваш, да не го наказваш или награждаваш за поведението му, сякаш имаш монопол върху това какво то трябва да прави и какво не.
Дискусията наистина стана много интересна за мен и се радвам, че си ги говорим тези неща тук. С ЧеКа и двете се намираме в Скандинавия и тука има много сериозни обществени дебати по тези теми. Така нареченото "поставяне на граници" или "задаване на структура" е подложено на голяма критика. Защото се твърди, че децата сами си създават структура и граници във взаимодействието си с родителите и обществото, а структурата, която иначе родителите им задават, обслужва интересите на възрастните, а не непременно тези на децата. Изобщо гледната точка на детето и самото то като субект, а не обект на възпитанието, ще стават все по-актуални.
Тук тези неща се прилагат от доста време, наистина поведението на родителите за повечето хора в България би било мега скандално - просто никой не ограничава децата, няма да ги чуете да им шъткат или да викат "Не!", да си накажеш детето в ъгъла е скандално, по радиото правят предавания за такива случаи примерно, ако излязат наяве. И децата не са подивели. Всъщност даже са доста дисциплинирани шведчета, защото родителите им са такива и обществото е такова. Никога не се е случвало някое дете да удари или блъсне моите деца примерно или да им вземе играчка.
Неотдавна правителството реши да финансира някакви курсове за родители внесени от САЩ - не знам, може да сте ги чували COPE, COMET и още някакви подобни там, които учат именно на поставяне на граници, дисциплиниране и т.н.. Страхотна съпротива се надигна срещу тях, наизлязоха психолози, педиатри и социолози по медиите да кажат, че това ги връща 20 години назад, че е backlash, че е вредно и подобни. Той дебатът още продължава всъщност и на мен ми е много интересно.
Не казвам, че задължително трябва да се приеме техният вариант за по-добър, но на мен повече ми харесва, защото децата са по-щастливи и стават и по-щастливи възрастни, запазва им се достойнството, учат се на толерантност към различното (а не че има само един правилен начин да се правят нещата) и за мен просто това са ценностите, в които бих искала децата ми да израснат.

За мен също е интересно и излагайки собствената си позиция също заявявам, че тя е моя такава, обаче се мотивирам защо съм достигнала до моите изводи.
Гледам от време на време едно предаване за бавачки в САЩ. Много интересно и полезно, даже малкият ми син, дето е на две години и половина, го гледа и се смее на децата, които не могат /не искат/ да ходят в тоалетна, а се облекчават само навън , как реват и пищят, ритат и блъскат, а някои от тях са по- големи с 2-3 години, че и повече, от него. Самата аз се ужасявам, като виждам как майка на 4-5 годишно дете не може да си легне и да отдели внимание на други свои ангажименти, дори да посвети по някоя и друга минута на самата себе си, то вика и не си ляга без нея, къпе се само с нея, върти я на малкия си пръст.
Когато дойде бавачката, първото, което прави, е изясняване на правилата.
Що се отнася до връзката дете- общество- детето ще влиза в последното, то ще се наложи да се съобрази с изискванията на социума и неговите порядки. Обратното няма да се получи. Ако обществото е нормално функциониращо, то и правата на детето ще бъдат защитени.
Такива прекомерно либерални схващания са наложили квалифицираната помощ на въпросните "бавачки" от филмите, за които упоменах по- горе. Това не е моят модел. Приложимостта му в някоя част на света не го прави качествен и общоприложим. Не си създавам сама проблеми, а след това да търся как и кой да ми ги реши, в случая да викам такива "бавачки".
Не става въпрос и за авторитарен подход, писах за камшика. Никой не върви по цял ден след децата и не се чуди какво да им забрани. Основните и най- важни рамки, обаче, следва да са определени и ясни. Моето голямо дете е пострадвало за 9-те си години от две деца /едно в градината и едно в училище, като изключа 2-3 големи момчета от квартала/, чиито родители не бяха авторитаристи, просто не им обръщаха никакво внимание, пълна липса на контрол и правила, цареше тотален хаос.
А, да, при концептуални грешки във възпитанието социолозите, психолозите и т.н. ще имат повече хляб. Що да не повикат срещу начин на възпитание, при което процентът техни клиенти би се смалил?

Ами, та дори ще са на далавера, защото ще започнат да организират и провеждат въпросните курсове.
На мен като цяло са ми неприятни както "американските" начини на възпитание в "съвестни граждани на обществото", което в мой превод означава малкото колелце в голямата машина, нито "нашенското" люшкане между пълната незаинтересованост от детето и патриархалното стягане и като добавка материалното и финансово дундуркането на "младите" до пенсия. Изработила съм си своя стратегия, която трудно се вписва в който и да е от моделите, защото съм взела от всеки модел това, което ми се струва поносимо и полезно.

За моето детство ми е странно да пиша. Моите родители са били точно такива, каквито е очаквала системата от тях да бъдат. Добри родители са, обичат ме и са направили това, което е било по силите и разбиранията им, но на мен ми се иска отношението им към мен да е било такова, каквото е сега към внуците им - по-меки, по-търпеливи, повече радващи се постиженията, отколкото очакващи постижения. Така или иначе сме различни характери с тях и живеем в различно време. Не съм се страхувала от тях, но и не сме били толкова сърдечно близки, както сега те са близки с моите деца. По тази причина и по собствените си възгледи и предствави се старая да съм по-близка и търпелива с моите деца. То и времето е друго, и аз съм по-различна от родителите си, защото животът ми се е стекъл по друг начин, а и животът в чужд град по време на преход изгражда по-различни възгледи. Но като цяло бях добро дете, не съм им създавала проблеми, но бях и доста самостоятелна. Доколкото е имало проблеми, то те са били тези между всяко поколение - аз си искам свободата, те се опитват да контролират (защото съм момиче).

Хехе, те са на държавна заплата голяма част от тях, без семейните терапевти разбира се, но въпреки това не допускам умишлено да дават неправилни съвети, за да имат повече клиенти  Andariel, курсовете се финансират от държавата, а пък въпросните специалисти протестират срещу това, така че не може да ги заподозреш в корист. Развеселихте ме с тези подозрения. 
И аз съм го гледала предаването за бавачките - повечето семейства имат проблем, че не умеят да общуват, а също и че са непоследователни - веднъж за нещо крещят на детето, после за същото го игнорират, защото ги мързи примерно или са заети с нещо друго. Така или иначе игнорирането на децата никой не го препоръчва, то е много вредно без никакво съмнение. Вероятно е по-добре да си малко по-авторитарен, отколкото да игнорираш, ако само това са вариантите за избор. Но и самото предаване за бавачките е обект на голяма критика тук, в частност заради това, че препоръчва таймаут и награди. Разправят, че разваляло шведските родители и отношенията им с децата.

Ти пък  , отделила съм го от долу. Не го мисля сериозно, макар и че би могло. Сериозно обаче смятам, че и в това отношение просто съответният специалист иска да остави някаква следа след себе си, предлагайки някакъв метод. Историята познава във всяка област, особено в близките до психологията, където обективно доказуеми неща рядко се срещат, какви ли не модели- хвалени и отричани. Снощи четох за Мари Стоуп и контрацептивите, срещу която броженията са били с години, организирани от най- високо ниво и в които са се включили една камара лекари, политици, какъв ли не народ. Нищо ново под слънцето.
То и учените в БАН са склонни да си създават работа сами, нищо, че са "на заплата"- нормално е. Най- кофти са старите преподаватели, също на заплата, които създават допълнително работа за себе си, да не им е скучно и да се чувстват полезни, като цяло- нужни на обществото. Е, създават често излишна работа и за студентите си. Но това е друга тема.
Как така вариантите ще са само два? Няма такова нещо. Малко по- долу:
"...За мен истината е, че колкото такива връзки има /родител- дете, б.а./, толкова различни подходи конкретно са налице, тъй като във всяка има периоди на либералност, на авторитарност, като по- чести са нюансите, по- редки са крайните случаи."- не може да се рамкира един общ подход в детайли в отношението към детето, валиден и още по- малко задължителен за всички общества. Абсурдно е просто. Под контрол /държавен/ следва да се поставят само крайните случаи, съставляващи вече изстъпления, но масовият- не мисля.
Предаването дадох основно като пример за необходимостта от поставени отвън общи правила. Какви ще са те обаче не може да се обективира в закон, примерно и той да стане задължителен за народа.

Абсолютно съм съгласна с критиката ти, Judy, към подходите. Не може взаимоотношенията между личности да бъдат подвластни на подходи. А и малко обидно е даже. Все едно целта ни е да накараме децата да направят нещо, а те се съпротивляват, и затова трябва да измислим хитър начин да ги накараме. Човешките отношения са присъщи на хората, а децата са хора. От нас ще се научат да се държат човешки, не е необходимо кой знае какво да се прави, освен да бъдем хора, по възможност свестни, да им обясняваме и показваме. Принудата поражда съпротива и деструктивно поведение. Както и да е, убедена съм, че повечето неща, които правим ежедневно в отношенията в децата си, са едни и същи.
Аз определено бих се радвала, ако повече родители осъзнаят неефективността и вредата от авторитарното възпитание, това би било напредък. Но те процесите са започнали вече. Надявам се това което изписахме тука да е полезно на някой, на мен ми е полезно определено.

Аз мога да се обзаложа, че като прилагане се покриват още повече, просто е различно като ги описваме 

ние хубаво си говорим по принцип, но темата става малко размита- може би трябва да даваме конкретни примери как подхождаме в дадени ситуации, какъв пол е детето и на колко години- за да е от полза за другите....казвам го, защото четейки някои от постовете с примери, ми идва на ум че и моя син се е държал така на моменти, и мисля, че точно конкретните примери ще са от полза за майките, защото като си в дадено трудно положение ти се струва, че децата ти винаги ще са такива, а не че е просто период, който ще отмине
например, големият ни син е на 4,5 год и напоследък забелязвам, че търси с поведението си похвала, а не конфронтация, както доскоро- вчера изяде една ябълка седейки на дивана до мен и поглеждайки ме, леко почна да спуска остатъка на земята- но ми даде достатъчно време да го спра (със спокоен тон) и да му предложа да я сложи на масата или даже на чинийката, която му подадох, той го направи и аз го похвалих два пъти....само допреди половин година, че дори допреди 2 месеца, ситуацията щеше да се разиграе така- той хвърля огризката на земята, аз му повишавам тон и го карам да вдигне, той не иска, аз почвам да викам и да му обяснявам, че това е свинщина и че не може така, и той или щеше да я вдигне, или щеше да откаже, при което аз щях да го заплаша първо че ще спра телевизора, а ако това няма ефект, щях да спра телевизора и да го накарам да си иде в стаята за 2-3 мин.... и това е само един пример за банална ситуация- такива ни се случва(ха) по 2-3 всяка вечер, а през уикенда- 7-8, и все са за тестване на граници и за кой командва.... напоследък, обаче не проявява интерес чак толкова да ни провокира, може би защото сега се е запалил по моя фотоапарат, с който иска да снима, защото е с дисплей, и той може да види сцената, преди да я заснеме и след като я е заснел, и е много горд- а пък и ние го хвалим какъв добър фотограф е....това ново му занимание ни е дало голям коз и сега всичко, което трябва да прави, може да бъде поставено като условие да получи фотоапарата- например, да се облече бързо, за да тръгнат на градина, да не прави нещо лошо, иначе няма повече да получи фотоапарата- не го използваме прекалено този коз, но върши работа безотказно, за разлика от предишни предмети или занимания... мисълта ми е, че въпреки че фотоапарата е скъпа вещ и не всеки би му гласувал доверие (като мъжа ми в началото), ние решихме да му гласуваме доверие, и той самия усеща и знае това- защото в градината ползват такъв апарат, но не му го дават- и той знае, че ние го считаме за "голямо момче", та сега сме на тази вълна, да го поощряваме да се държи отговорно и да го хвалим... не знам докога ще му държи и докога ще иска да се държи послушно, но ми дава надежда поне, че може да бъде вкаран в някакви граници- иначе доскоро се бях отчаяла, че ще бъде неконформист до дупка и че няма да иска да учи, да седи мирно в час и т.н., защото въобще не реагираше на похвали, а нарочно се буташе между шамарите и си търсеше наказание- включително правеше нещо лошо и като му се карах, сам си отиваше в стаята и тръска6е вратата..... така че, всичко е на периоди, и все има надежда, де