Как да науча детето ми да ме слуша?

И си права и не си...
Защото ако имаш общия подход сам можеш да си изработиш специалния за твоето дете. А, от друга страна, е малко трудно да се отчете конкретната ситуация и отриегиране, защото е много важно как си действал до момента и в какво емоционално състояние е детето.
Примерно, когато аз съм спокойна и дъщеря ми е много по-лесна за управление да речем.

Старо- ново, и според мен само общите постановки и добри пожелания не вършат работа. Можем много хубаво да опишем как виждаме отношения си с децата и да представим идеалистична картина, но реалността е нещо друго и различно. Едно е да кажа, че не се бие, не се крещи, не се налага воля. Тогава как определяме правила и реализираме спазването им?
Имаме обща концепция, но понякога нещата излизат извън представите и желанията ни. Ето и авторката, и Ники, и други питат- как конкретно, какво конкретно ще направите, ако въпреки, че сте обяснили до безкрай нещо детето не желае да се съобрази и ако това нещо е много важно, тогава какво? Иса пита нещо подобно ЧеКа /нещо такова четох/.
Обръщайки се към въпрос на Ники дадох един конкретен пример за това, как аз постъпвам сега, с дете на 2,5 години. Давам риален пример вече, извън рамките на общото.
Ако детето е едногодишно просто мисля, че едно точно правило "Не се пипа." е достатъчно, детето не разбира, че ще го удари ток, че ще се изцапа и има вероятност да хване някоя заразна болест. Не намирам смисъл да обяснявам последиците. При по- голямо дете, примерно 2 годишно, вече освен забраната може да се премине към кратко обяснение "Защо?", а и детето вече само пита за причината. Ако обаче въпреки многото обяснения пак не се изпълнява? Лично аз не съм желязна и дълготърпелива, сигурна съм, че такива хора са рядкост /освен представящите се в идеален образ, но те не са ми от полза, поне на мен и на други, искащи реално да решат проблем/. Повишавам тон, писах, че не съжалявам за което. Има ситуации, при които това е дори необходимо- трябва бързо да се действа, детето да бъде поне за миг спряно, докато аз мога да реагирам /да го хвана, да го отдалеча/- и такива ситуации са познати на майките с две и повече деца, особено с близка разлика във възрастта. Ползвам и чужда помощ, когато съм много изнервена, изморена- сега основно със съпруга ми сме си поделили гледането на децата след работа- аз в едната стая с голямото и уроците му, той- с малкото и книжките и играчките в другата.
При малка възраст, до около три години, просто ние трябва да се стараем нещата, които не бива да се пипат, късат, чупят трябва да не са в обсега на хлапето. Иначе постоянно ще си обясняваме, нервираме, викаме. Когато моят малък син не ме чува го хващам и го понасям- бързам да се прибера у нас, а той желае да се люлее до безкрай, примерно. Реве- не реве, какво да правя. Казвам, че трябва еди какво си защото... и от- нататък просто го отстранявам /от тръбата- дадох пример с нея, понеже, от люлката, от магазина/. В магазини рядко пазарувам с малко дете, ясно защо. На гости рядко ходя- чуждите жилища не са пригодени за малки деца, ако там не живеят в момента такива. На заведение с толкова малко дете не ходя- уреждам баба или бавачка и въобще намалих социалните си контакти до минимум, с мисълта, че е временно.
Мога да съм конкретна с примери при конкретни въпроси.

На мен не ми се е случвало децата да са толкова инат, че да отказват да направят важните неща. И никога не съм се ограничавала само с "не", а съм обяснявала и защо, независимо, че са били бебета на по годинка. Може на момента да не успява да съобрази точно какво е обяснението, но запомня и разпознава звученето на езика, на отделните думи и малко по малко стига до значението. Не се е случвало и да хвърлят храна по земята, освен като бяха на по няколко месеца, да не говорим на четири години. Като се замися, май съм случила на много разбрани деца, защото не се е налагало за основните неща да ги прилъгвам или да им се карам. Имахме проблеми единствено с лапането на палеца при щерката и гърнето, но грешката беше изцяло моя, защото не знаех какво и как да направя. Останалите проблеми по-скоро са произлизали от мен и моята изнервеност или умора или его.

Да, така е. Аз принципно нямам нищо против т.нар. граници. Не мисля, че е възможно, нито полезна, пълната им липса. Докато стоя до децата си и ги наблюдавам като  се боричкат (или пък докато и аз участвам) моментът,  в който ги отделям един от друг, когато големият е станал по-груб и наранява малкия, вече е поставена граница. Проблемът с границите за мен, от една страна, е начинът, по който се поставят, от друга -  обхватът на ситуациите, за които се отнасят. "Американският" популярен начин на възпитание е свръх фиксиран върху "setting limits and rules", когато основата, според мен, е другаде - да се научим да общуваме с децата си, да ги разбираме, да създадем и поддържаме здрава емоционална връзка с тях, което е ключът към взаимно разбирателство, сътрудничество и хъм "добро" поведение. Това, между впрочем,  е основата във философията на книгите, чиито заглавия съм цитирала по-горе. В този ред на мисли, не ми допадат и популярните шоута от типа на Супернани, където фиксацията е върху поведението на децата и как то да се моделира "външно" - тайм аутове, наказания и пр., а проблемът всъщност е някъде по-дълбоко.


Относно наказанието у дома като подготовка за бъдещите житейски ситуации "правила -наказания" - това за което пишеш, Джуди. Аз и преди съм го казвала, сега ще повторя, защо недолюбвам наказанията. Не искам причината децата ми  да не смятат да обират банка/да не се скатават от работа/да не карат с безумна скорост по пътищата един ден да бъде страх от затвор/уволнение/ глоба. Наказанията са за хора, на които им липсва вътрешна мотивация, морални устои (заложени в семейството чрез примера и поведението на родителите), за да решат кое е правилно и кое не. Другата причина е, че заплахите и наказанията подкопава връзката родител-дете. Страхът, според мен, в тази връзка място няма.

С това съм съгласна на 100%. Разбирането на детето, това да сте партньори, да си говорите и да общувате е най-важното. Както казва моята дъщеря: "Ние нали си помагаме..." 

Мислила съм така, когато голямото ми дете беше малко, когато бях до него и когато до него винаги имаше възрастен човек. Затова и пиша, че малкото си дете няма как да "накажа", пиша и конкретно как постъпвам при ситуация, в която намирам поведението му за неприемливо /лошо- не, понятията добро и лошо, особено за него, са твърде имагинерни/- отстранявам проблемните вещи, отстранявам него от проблемна ситуация, когато само думите не дават резултат. Между другото Ники е права, че децата са много различни. Голямото ми дете определено изпълняваше повече, докато малкото в пъти повече се нуждае от физическо отстраняване. Темпераментите им са коренно различни, затова подходът към тях- също. И аз съм хвърляла играчки в коша, когато не се прибират. Оставям го да плаче за исканата ножица /не мога да я скрия, имам ученик у нас, който работи с нея, не гледам нито само едно единствено дете, нито близнаци или деца с малка разлика/, след като съм му обяснила как ще се пореже /рязал се е, не веднъж/.
Това статукво обаче се променя. Децата порастват и през по- голямата част от времето си вече са самостоятелни. Мога да реша да съм с тях до 10 годишната им възраст, може отделянето им от мен да стане по- рано, но така или иначе ще се случи. Тогава влиянието на страничните фактори се засилва и ако излезем от идеалистичната си представа и писаното в книгите /лесно е да се пише и да се говори общо, съгласна съм изцяло със Старо-ново/, ще установим, че дори и при много обяснения, дори понякога и при наличие на разбиране относно това, кое трябва и кое- не, детето, то не е още с достатъчно устойчива нервна система, не може да се контролира идеано /възрастните също не умеят винаги и при всяко положение/.
Тогава вече лично аз намирам системата от специално подбрани санкции за удачна. Когато липсва доброволното изпълнение всеки закон е предвидил принуда и санкция /санкцията е вид принуда, но не всяка принуда е санкция/. Моралните закони са също вид закони и се гарантират по аналогичен начин. Въпросът е каква следва да е тя. При нас тя е свързана с вида неизпълнено правило. Несъбрани дрехи- събирам ги на куп в стаята и ги посочвам, знае- аз не прибирам. Неприбрана маса- оставя се така и не се преминава към друг тип занимания, докато не се изпълни задължението. Ненаписано домашно, защото имало гледане на ТВ или игра на компюръта или навън- остава да си го допише, независимо колко е часът. Изгубен за породен път телефон- ще си купи от спестените пари. С нарастване на възрастта растат и задълженията- нормално е, децата не са цял живот на по 2-4 години. Расте самостоятелностт, пасте неминуемо и отговорността. В живота за напред е същото, само дето мама я няма да купи, да прибере, да почисти- нека го знае от сега, когато последиците не са така сериозни. Въобще не го намирам за жестоко, напротив, по жестоко е, ако се влача подире му до пълнолетието му и той израстне с мисълта, че винаги има кой. "Санкция" не означава само стоене в ъгъла, в стаята.
Нарушаването на този вододел е опасен и примамлив. За мен е дори практически по- лесно работата да свърша аз, от колкото да обяснявам, да съм сериозна, да наказвам. Пак се стремя да съм конкретна, да не говоря общи приказки само за морал, личен пример и т.н.- те са ясни, всеки е съгласен с тях. Говоря за конкретно поведение при конкретен проблем. И наистина Старо- ново е права- при всяка възраст е различно, ситуациите, децата са различни, дори полът и поредността на децата е от значение. При малките- търпение, при големите само то не стига.

basilisk, трябва да се отчете факта, че скандинавците са с по различен темперамент от българите примерно. Не че няма спокойни българи и по нервни скандинавци, но говоря за масовия случай. Отделно самата култура на възпитание. Датчаните съм забелязала, че на площадката са все до децата си, непрекъснато ги инструктират и контролират. А българите ги оставяме да си играят и дивеят, докато ние си пием кафето и си лафим. Така сме възпитавани и така възпитаваме децата си, защото на това сме свикнали. Дори да видим, че има и друг начин, той ни е чужд и трудно го приемаме. Но на датчаните това си им е в кръвта вече, защото самите те така са били третирани и това им е естествения начин на общуване с деца. Спокоен тон, никога не викат, обясняват, повтарят. И отделно както казах децата тук не са толкова темпераментни и упорити, някак си се примиряват по лесно. Ако някое не се примирява, повярвай ми, квото и да говорят по ТВ за правилни методи, за неограничаване и бла бла.... никой датчанин няма да остави детето да му се качи на главата само за да следва правилата. Ще наказва, ще прилага сила и докато не постигне желания ефект няма да се откаже. За тях е много важно детето да се държи както е прието в обществото и да се научи да не създава проблеми и за целта трябва родителите да са твърди. Има някои, които сляпо следват предписанията за даване на свобода на детето и ги оставят да правят почти квото си искат. Но пък и самите деца не правят кой знае кво бели някак си. Ако едно диво дете го оставиш да вършее, ще разруши всичко ако преди това самото не се пребие някъде. На моите деца баща им е датчанин, търпелив е, следва датския начин на възпитание... Но ако вижда че не действа, няма да се поколебае да обърне др лист. Демек вика, наказва и удря. Пред хората няма да го направи, за него е много важно пред хората да се покаже перфектен. Но в къщи какъв е ела и ме питай. И другите сигурно са същите, едни се представят на думи и навън, а в къщи са различни. Както и тук във форума малко хора си признават грешките, всички гледат да се изкарат едва ли не перфектни.

За мен не е достатъчно да се раздигат всички опасни и чупливи предмети и уреди далеч от обсега на детето. За моите деца вече всичко е достъпно, колкото и високо да се намира. Не може всичко да се обезопаси, и столовете ли да раздигам за да не ги местят и да не се катерят ли. Не става така. Трябва някак си да се накара детето да не прави каквото не е позволено. При разбраните деца, които от вътре си им идва да се интегрират, искат си да са като другите, да ги харесват... при тях е лесно. Ама при инатливите, непокорните и пакостливите стандартните методи могат да имат точно обратен ефект. Всеки трябва да има акъл, само не знам от къде да го вземе, и да си прецени с неговото дете как точно да действа.


Наказанията са за хора, на които им липсва вътрешна мотивация, морални устои (заложени в семейството чрез примера и поведението на родителите), за да решат кое е правилно и кое не.

Бих казала недостатъчна съвестност. Такива хора за съжаление има много, и деца и дърти. Всеки знае, че не трябва примерно да си хвърля боклучето на улицата. Но много хора все още го правят, защото не им пука. Виж, страх ог глоба може да ги спре. Ама ако няма кой да ги види си действат как им отърва на момента. Аз лайно ще си сложа в джоба ако няма на момента подходящо място да го хвърля, дори да съм сама на улицата, няма да го хвърля на пътя не защото съм научена, че не трябва, а защото ми е съвестно. Но на много хора им липсва тази спирачка, така че за тях трябва да се намери конкретна мотивация да не го правят, както примерно са наложени глоби за различни неща. Те са именно заради безсъвестността на хората, а не защото може би някой не знае, че не се замърсява околната среда, че трябва да кара внимателно по улиците и да пази и себе си и околните и т.н. Всички знаят правилата, но просто има хора, на които не им пука да ги спазват, и дори има такива, които напук ги нарушават. Ето това са проблемни деца и бъдещи възрастни, а не тези, които само чакат да им се каже какво се прави или и да последват правилото просто защото така им е приятно.
Оня ден примерно след като бях напазарувала в нас открих, че вместо 10 банана, съм взела 11, а съм платила за 10 защото не бях преброила правилно, явно и продавача в супера не се е престарал с броенето. И какво направих. Разбира се не се върнах до супера да си върна банана. Ама следващи път като пазарувах умишлено взех 9 банана и после ми ги таксуваха като 10 (не се наложи да обяснявам нищо де, защото те си знаят, че хората си вземат по 10 и все така си ги таксуват, не си дават зор да броят на касата). На кой му пука за този банан? На никой. Суперът не го е и усетил, нито някой ме е видял, че съм взела повече. Но аз го направих заради себе си, за да ми е чиста моята съвест. Все пак някой ме е видял и това е Оня на небето. За мен е най важно пред Него каква съм, а не пред хората. И да си призная, гордея се, че съм такава. Знам, че много хора не биха постъпили като мен и се радвам, не че съм различна, а че Господ ми е дал качествата и силата да действам според съвестта си, а не според Какво ще кажат хората.

Хехе, Никифин, това за бананите ми хареса. Между другото най-любимият ми автор на книги за възпитаване на деца е датчанин, казва се Jesper Juul, ти сигурно можеш и на датски да си го четеш, иначе на доста езици е преведен.
Аз не мисля, че скандинавците са по-спокойни заради гени, кръв и т.н. Просто никой не е викал по тях като деца и не ги е стресирал, както нас ни стресират. И в училище няма толкова стрес и изобщо. Естествено и други фактори има, но надали са физиологични.
А за удрянето, не знам как правите вие, но Швеция е забранила със закон да се удрят децата още през 1979, първа от всички държави. Това го знае всеки швед и супер много се гордее (щото и в България е забранено, ама никой не е чувал за това). Със сигурност и другите скандинавци са доста напред в тези неща.
За важните неща - децата усещат кога някакво събитие е важно за семейството и обикновено не се съпротивляват точно когато тръгвате на път, трябва да спазите важна уговорка или нещо подобно. На мен ми се е случвало обаче детето ми да е болно и да го заведа на лекар, но то да откаже да го прегледат и аз не го насилих, а си го прибрах вкъщи. Лекарят също беше на моето мнение.
Иначе по въпроса как постъпваме - както казах, почти нищо не забранявам изобщо ей така, а нещата които не се правят, са тези, които пречат на някого, могат да го наранят, да го обидят и т.н. Обикновено има обяснение защо или човекът сам трябва да каже, че не иска нещо да му се прави, не си дава някаква вещ и т.н. Не настоявам да се пази тишина, освен ако някой не спи. Когато някое от децата проявява агресия или се държи по умишлено неприятен начин, се опитвам да разбера какъв му е проблемът. Това не винаги е много лесно и изсква много да се внимава какво им се говори, но все пак си познавам децата и в повечето случаи разбирам за какво иде реч, макар че тези осъзнавания не винаги са приятни за мен. Примерно когато синът ми стане неприятен към сестра си, а то това е единственото кофти нещо, което изобщо някога прави, това е обикновено защото се чувства игнориран от мен или от баща си (сравнително отскоро е батко и е чувствителен на темавнимание). Естествено говорим си как нея я боли и й е обидно, и как не е хубаво да се прави така и той го знае, но и се опитвам да не го заклеймявам и да не го карам да се чувства отхвърлен заради постъпката си, защото самата постъпка в известен смисъл е точно проверка от негова страна дали наистина ще ме заклеймят, абе дали ме обичат все пак тия хора или не.
Но забраните по принцип не действат особено при нас - например бебето спи при нас на голямото легло и затова аз не разрешавам на баткото да се качва и да ходи с крака по нашето легло. Той непрекъснато измисля обаче алтернативни качвания на леглото - например да стъпва само по дървената рамка отстрани, да ходи на колене, без да стъпва с крака и т.н., изобретателен е. И непрекъснато пита - а така може ли, а по еди-какъв си друг начин може ли. Не нарушава забраната, но преговаря и всъщност я докарва до пълен абсурд. Така че такива неща, които са забранени, ги държим до минимум. Подреждане на играчки и прибиране на чинии от масата е с помолване, често го прави, понякога не, при което не настоявам. Понякога прибира на всички чиниите, помага ми като готвя, а също и когато слагам или вадя дрехи от пералнята. Също като на Judy и на мен обикновено ми е по-удобно и по-бързо да свърша нещата сама, но му давам възможност да се чувства полезен и голям, не го награждавам, а просто му благодаря искрено като на човек за помощта. Това, че върши някаква работа вкъщи, много положително му действа.
За наказанието ЧеКа много добре го е обяснила, по същите причини не наказвам, също и смятам че се отразява кофти на взаимоотношенията. Абе няма да е същото после. Аз всъщност не се сещам да сме имали някакви кой знае колко драматични конфликти за разрешаване. Опасните предмети ги крия, но те са много малко, давам почти всичко за игра. Без игли и без най-острите ножове примерно.

p.s. Eбаси фермана!

NikkiFin, относно разликата между датчани и останалите култури по на юг и по на изток, за които  споменаваш... онзи ден четох във вестника как една датчанка обобщаваше начина на възпитание  при датчаните и при сомалийците (но важи и за нас, българите)- датчаните "пазят" (разбирай "контролират") децата много, докато са малки, но постепенно отслабват контрола и ги учат на самостоятелност, и ги отделят от себе си....сомалийците оставят децата да правят каквото искат, докато са малки, но като пораснат, ги държат близо до себе си... много точно, май и в българската култура има нещо такова
Judy, мога много да разпозная нещата при твоя 2 годишен син и при нас... допреди година беше ужас да се пазарува с големия син-викаше, излагаше ме, лягаше на земяя.... сега е станал голям консуматор и знае как да слага нещата в кошницата/количката и как да иска за нещо, или че трябва да се плати за него, и е по-лесно ...и нашия социален живот е на минимума, особено с приятели, които нямат деца и са обзавели жилищата си със скъпи мебели и техники, и ми става лошо, като влезем и направя бърз оглед какви пакости могат да се направят- и въпреки че пазя децата, втори път не ни канят на гости .... и аз игнорирам ревовете, ако трябва да се прибираме от детската площадка, и аз викам, ако трябва да замръзнат на място, а не да се опарят, пресекат улицата или някаква друга непосредствена опасност... позната история

Същата беше ситуацията с големия ми син когато за първи път отиде на зъболекар - на 3 години е първият профилактичен преглед тук.  Сега в петък ще има втори опит. 

А кои са "много важните неща"? Да не си прибере играчките вечер, да не си вдигне чинията от масата за мен не са в тази категория, че да не допускам отклонения. Много важно нещо за мен е децата ми да не се пребият едно-друго, примерно. Затова и докато скачат по леглото, търкалят и боричкат по пода очите ми са на 4 и съм в непосредствена близост, готова да реагирам всеки момент.

За 2- годишното дете вдигането на маса не е препоръчително /ако обаче има желание- напротив/, за 4- годишното не е задължително, но за 9 годишното е задължение, понеже ако и тогава не е, на 18 ще трябва още да бъде обслужван, на 30- още трябва да му готвя и да го дондуркам, примери житейски в тази насока достатъчно. Моите не са от книжки, а са натурални, щъкат около мен и са ми достатъчни. Не е необходимо да е животозастрашаващо в момента едно поведение, за да е неприемливо. И не е нужно, както вече писах, при неизпълнение детето да "ходи в ъгъла"- който иска ползва този прийом, друг пляска, трети прави нещо друго, аз писах конкретно какво правя. Въздържам се да давам съвети за другите семейства, колкото и лесно да е това, понеже не живея у тях. 
Моите деца пък никога не се бият и не се карат, поради което за мен не е важно "да не се пребият едно- друго", затова не обсъждам този въпрос. Всеки си има различни и конкретни проблеми. За 10 годишните, да речем, не е нормално да не могат да си разтребят стаята, да си оправят масата, да си оправят леглото, да се подготвят за училище. Това за тях вече не е маловажно, тъй като е част от придобиване на самостоятелността и отговорността им, а научаването на това е основна роля на родителя, за мен. Те нямат проблемите на две годишните, техните са други и лично аз не намирам за нормално да ги оставя на самотек, понеже съм им "накърнявала правата". Ако е нормално едно 2- годишно да тропа /макар че зависи и това поведение не следва да се толерира/, за едно 9 годишно дете това е напълно неприемливо поведение.
Аз не мога да оставя едно голямо дете да се ръководи от каприза си дали днес му се пише домашно, дали ще отиде на урока си, дали ще си вдигне чиниите. Ако този каприз е бил нормален за 3-4 годишната му възраст, за 9 години вече не е, а за 15 ще е просто едно разглезено и изтървано дете- вече юноша, който ще хленчи, че не му се ходи точно днес на училище. basilisk, това с лекаря не върви винаги. И моят син когато беше много болен не искаше дори да го пипат- мисия невъзможна, беше с пневмония, не мога да го оставя на желанията му, зависи от конкретните обстоятелства. Тишина от 2- годишно не си и представям, че мога да искам, но от едно 9- годишно дете е нормално вече да се иска. В училище няма кой да го търпи да си приказва на висок глас в час, понеже така му било по- удобно. Като порасне ще реши да репликира на жена си, че видиш ли точно сега му се зяпа ТВ и не му се занимава да й помогне в домакинството и с децата, че баш днеска не му се ходи и на работа, понеже му се гледала световната купа и т.н.

Благодаря на тези, които са конкретни, полезно и приятно ми е да ги чета. Иначе общите постановки от книгите и аз съм ги чела, останалите тук, предполагам, също. Приех едни неща от тях, други са ми бутафорни, като че ли писани от хора, които, както спомена Радостина, като че ли не са гледали живи деца или опитът им се свежда до гледане само на 1-2 бебета. Най- вече изводи си правя обаче от заобикалящата ме среда, от "живия живот".

Ники, права си напълно, че: "За мен не е достатъчно да се раздигат всички опасни и чупливи предмети и уреди далеч от обсега на детето. За моите деца вече всичко е достъпно, колкото и високо да се намира. Не може всичко да се обезопаси, и столовете ли да раздигам за да не ги местят и да не се катерят ли. Не става така. Трябва някак си да се накара детето да не прави каквото не е позволено.".
Затова разграничавам нещата и по отношение на възрастта. Това, с прибирането, върши работа до време, примерно до 1 годинка, но след това детето си взима стол, катери се, става изобретателно, моето дори тапата от контакта махна веднъж, уж са специално за защита от детски пръстчета предвидени. Не може да си винаги с детето, до него /твоите бяха дори три малки, доколкото помня, извини ме, ако бъркам- още по- невъзможно/. Налага ти се да му стоплиш храна, до тоалетната да отидеш все пак и други неща да свършиш.
И си напълно права и за спецификета на характера у децата- ето, моите две са тотално различни, както писах, племенницата ми пък се отличава и от двамата. Голямото е леко флегматично /флегматичността е вид темперамент, не някакво отрицателно качество/, бавно, кротко и разбрано. При него върви да обясниш, но понякога, обаче, те гледа и погледът му минава през теб. Тогава най- върви да увелича тона и да запитам: "Чуваш ли ме? Я, повтори какво точно ти казах.", като понякога установявам, че не съм бивала чута въобще, човекът си блуждаел из дебрите на собствените си мисли.  Малкото чува и разбира от раз, знае какво трябва до съвършенство, но не го прави. Обожава да прави на инат, весело му е, забавлява се от това. Ако не взема навреме раницата на големия за секунди ще я разпърпа. Не мога пък да вървя непрестанно след големия и да му казвам- "Ти пак забрави да не си оставяш нещата там, че брат ти ще им види сметката.". Аз работя, имам си и други домашни ангажименти и това е нормално за един възрастен човек. Битието ни не се изчерпва с децата изцяло и за винаги.
Изобщо като излезем от идеалното състояние на нещата, описано в книгите /не всички, има и чудесни практически помагала, с примери, писани от хора с разностранен опит/ и се изправим пред конкретните проблеми, ще установим, че конкретният подход се изгражда от конкретния родител за конкретното дете и важи само за него. Още по- сложно става, че с течение на времето този подход следва да се актуализира непрекъснато, да се нагажда към ситуацията, промените, възрастта, нови членове на фамилията, нови ситуации /градина, училище, школа, приятелчета, роднини и т.н./.
Благодаря на Ники за откровеността "На моите деца баща им е датчанин, търпелив е, следва датския начин на възпитание... Но ако вижда че не действа, няма да се поколебае да обърне др лист. Демек вика, наказва и удря. /Нали? Понеже и аз познавам, чувам и чета хора, които са тотално идеални на думи./Пред хората няма да го направи, за него е много важно пред хората да се покаже перфектен. Но в къщи какъв е ела и ме питай. И другите сигурно са същите, едни се представят на думи и навън, а в къщи са различни. Както и тук във форума малко хора си признават грешките, всички гледат да се изкарат едва ли не перфектни.". Напълно споделям- хората са такива на всякъде. 
Разлика има и в модела, възприет от всяко различно общество. Сега ми идва и друго важно- къде са най- много самубийствата? Май там, където човек е бил принуждаван с години да се въздържа от определено поведение, от външен израз на вътрешните си подтици. Не винаги липсата на повишаване на тон е нещо положително. За мен тоталното въздържане от това допринася повече  вреди, от колкото ползи. Това споменавам само мимоходом, макар че не е за игнориране, като факт.
 

Judy,
Датчаните са най-щастливите хора в ЕС - последните две години има такива проучвания и двата пъти те са на първо място. Това за самоубийствата е мит. А най-нещастните са българите. Аз съм сто процента убедена, че има общо и с начина на възпитание.
А толкова ли ти е трудно да повярваш, че има семейства, в които децата наистина не се удрят? Аз съм сигурна, че ние с мъжа ми не сме единствените такива, пък и не ми се струва чак такава мисия невъзможна.
Много ти благодаря за думичката "самотек", много е хубава. Самотекът върши много добра работа при нас, защото децата нямат нужда да бъдат натискани и обработвани, за да се държат като нас, те искат да го правят. За важните неща имат сетиво и ги усещат, най-вече по реакциите на родителите. Например моят син на 4, който никога не се е интересувал от друго освен анимация по тв, онзи ден изгледа с голямо внимание речта на Барак Обама при встъпването му в длъжност, понеже ние с баща му имахме чувството за исторически момент и то някак си се усещаше във въздуха, че нещо голямо се случва.
Искам да кажа просто, че децата не са някакви диваци, които трябва да се насилят, за да се набутат в матрицата, те си имат усещане за добро и лошо и за собствено достойнство, справедливост и т.н. Имаме нужда да им вярваме малко повече просто, те усещат, че непрекъснато се съмняваме в морала им. В същото време искаме от тях той да бъде по-съвършен от нашия.
В момента, в който приемеш, че имат право понякога да излъжат, понякога да не си приберат чинията и играчките, понякога да не си изпълнят някое друго задължение, както се случва на всеки човек, задачата става по-лесна. Ако не си напишат домашното, ще имат проблем в училище. Ако изпуснат автобуса, ще закъснеят. Голяма част от нещата си имат последствия и те сами ги учат, че нещо не е желателно. Аз не смятам да се боря с моите деца, и като малки не съм го правила.
За чиниите между другото пък толкоз ли е важно всеки да си я прибира сам, че на 9 години вече било задължително? Щото на мен много често мъжът ми ми я прибира, а понякога аз неговата. Обикновено 1 човек прибира на всички. На мен ми се струва, че настояването детето да го прави задължително, е по-скоро скрита борба за надмощие. Той иска да помага за много неща и помага. Трябва ли непременно аз да определям какво и кога? Най-много да му убия удоволствието. Той сам ще си определи или ще го направим в диалог, плюс това винаги трябва да има гъвкавост и някой друг да може да поеме задачата. Къщната работа е интересна на децата, защото ние с баща им я вършим и защото обичат да си играят с предметите, с които ние "си играем". Този целият разговор ме накара всъщност да се замисля колко много ми сътрудничат децата и как почти никакви проблеми не съм имала с тях. Когато не ги "гняви" човек за това и онова, те сътрудничат с кеф.
Сигурна съм, че като порасне, ще си подрежда нещата и съм сигурна, че ако в някакъв момент иска стаята му да е разхвърляна, аз няма да правя проблем.

При шведите има други статистики. Това- само за пример и с него спирам до тук.
"А толкова ли ти е трудно да повярваш, че има семейства, в които децата наистина не се удрят!"  - това няма нищо общо с мен, нито удрям, нито децата ми се удрят взаимно, пиша го изрично. Не пиша и за деца- "диваци", които трябвало да се "насилят"- това пък от къде.
Нека се съсреодоточим върху конкретни методи на възпитание и аз бих помолила, като другата участничка- сочете и възрастта и пола на детето.

 Когато пораснат децата намират начин да си го върнат за всички неща, които родителите им са ги карали насила да правят.  - Много то1но казано и мног вярно разбира се !!!
А иначе по темата особено за прибирането на играчките, моля ви се те махнаха задължителната  военна служба, вие в къщи ли я пренесохте ?! Аз бях такова дете, не исках да си прибирам играчките, защото така ми харесваше и какво ела сега ме вижте обикалям и чистя цял ден, НО никой не ме е тормозил като малка. Знам, не  е приятно да ти е разхвърляно, да настъпваш играчки и прочие, но има и други начини - отделна стая или пък определено кът4е от такава, което е само за децата/детето, така малките ще приемат образа на Малката господарка на Голямата къща ...