Хубави детски книги от не толкова известни автори

СЪДЪРЖАНИЕ
Звездочелият юнак
Иван селският син и чудо-юдо
Баш-Челик
Силач Янко
Животворна вода
Конче вихрогонче
Златната ябълка
Летящият кораб
Янко и злата кралица
Синя дреха, наопаки шита
Хитър Петър и змеят
Ратайкинята на дяволицата
Птица щастие
Вълшебната кутийка
Късметът на Яромил
Омагьосаната жаба
Графът-нерез
Златното момиче
Малката самодива
Златоглавка
Ято лебеди
Златокосата Отолонка
Момиче от вар
Децата на войводата
Новодомци в гората
Страшната котка
Който не работи, не бива да яде
Янек и Ханка
Тримата ловци
Човек без късмет
Пияният заек
Мелница за змии и гущери
Злодейката в гората
Гостолюбивата Зося и завистливата Янина
Бедният хамалин и алчният търговец
Хитрият момък
Рачо-Врачувачо
Горделивата пеперуда
Защо на Заю-Баю му е цепната устната
Мъдростта на старците
Ученикът на смъртта
Еро от оня свят
Еро и султанът
Как беднякът обядвал с господаря
Умът и късметът
Когато дядо бил ученик
Варените яйца
Комуто каквото е писано
Двамата побратими
Селянинът и търговците
Просба до краля
Един драм от езика
Как сиромахът се избавил от оскъдниците
Педя човек
Ковачът в рая
Четиримата братя
Едно гърне жълтици
Ученото куче
За кого пеело пилето
Дар от сърце
Приказка за бъчвата
Галената щерка
Как се пръкнали болестите по людете
Чия кръв е най-сладка
Сиромашка правда
Три съвета за три жълтици

СЪДЪРЖАНИЕ
Вироглавото зайче
Синът на брезата
Мъдрият Кемине и богатият бай
Зайо Байо и Кума Лиса
Ловецът и неговият син
Светият гроб
Семьон и Секлетея
Берген — синът на Алтън Кан
Досетливата врана
Хитрата свиня и глупавият вълк
Никита Кожемяка
Трима добри юнаци и хала многоглава
Глупавият Келе
Златорожко
Девойка, колкото вретено
Пан Котаран
Безстрашният юнак
Зайчето
Бахлул мъдрецът
Кучето и котката
Бащина поука — синова сполука
Ханът и обущарят
Как едно момче спасило родния си град
Хубавата Малхуан
Андрей-стрелеца и сват Наум
Девойката-хвощ
Бобчето, сламката и въгленът
Вкамененият княз
Росомахата и лисицата
Трите динени семки
Защо борсукът и лисицата живеят в дупки
Умната девойка
Малкият ловец и големият тигър
Досетливото момченце
Краденото не насища
Гулчечек
С труд спечелени пари
Финист — ясен сокол
Умният тъкач
Лисицата, вълкът и мечката
Дядо поп не е вчерашен
Птицата Кахка
Алчният кадия
Дяволът-крадец
Маша и Баба Меца
Мати Веселяка
Златната чаша или мъдростта на стария баща
Храбрият Азмун
Тримата верни другари
Хитрата лисица

Умряла жената на един бедняк. Отишъл той при попа, помолил го да опее покойницата. А попът като знаел, че човекът няма пари да му плати, не рачил да иде. И тъй го молил сиромахът, и инак - попът отказвал.
Постояла мъртвата три-четири дни дома, почнала да се подува. Що да стори вдовецът? Откарал я с талигата на гробищата неопята, почнал да й копае гроба. Като ударил няколко пъти с търнокопа, подало се едно гърне. Вдигнал човекът похлупака - то пълно със стари златни пари.

Взел той една жълтица, изтичал при попа:
- Ето, дядо попе, една златна пара! Ела да опееш покойната ми жена!
Погледнал попът старовремската жълтица, почудил се и попитал:
- Откъде имаш тоя перпер, байно?
- В гроба на жена ми намерих цяло гърне с такива пари - разправил сиромахът.
- Тъй ли? Тогава ще дойда да я опея.
Отишъл на гроба, опял умрялата на бърза ръка. А като видял гърнето с жълтиците, гърлото му пресъхнало. Намислил да си присвои имането: "Защо му е на този бедняк такова богатство? Той няма ум за толкова пари. Ще правя, ще струвам, да дойде гърнето дома." - тъй си рекъл на себе си, пък на човека казал:
- Не ми се вижда дип чиста тая работа. Дяволски пари са туй. Виждаш ли, връз тях няма нито образ на благочестив цар, нито светия кръст, ами някакъв рогат дявол с тризъба вила в ръка - Велзевула, анатема му! Той си е помислил, че ще заровиш умрялата неопята - харизваш му я, значи. Затова е рекъл да ти се отплати.
- Абе, дяволски или царски, все струват нещо, щом и ти, дядо попе, за една от тях се съгласи да опееш жена ми - отвърнал мъжът и нарамил гърнето, понечил да си тръгне.
- Стой, байно! - викнал попът по него. - Дявол се не мами току-тъй. Сега, щом видя, че ние погребахме умрялата по християнски и че му я отнехме от ноктите, той ще дойде непременно при тебе да си иска парите. Щеш не щеш, трябва да му ги върнеш, инак всякакви напасти ще ти се стоварят на главата.

Вдовецът се постреснал, ала отвърнал:
- Какви по-големи напасти ще ми дойдат от тия, гдето са ми пратени от бога? - и отнесъл гърнето дома си.

Попът отишъл, та заклал един стар пръч; съблякъл му кожата заедно с рогата и я навлякъл на себе си. Сетне си почернил образа със сажди и замязал вече на същински дявол. Тъй преобразен, отишъл посред нощ в най-невярна доба да хлопа на прозорчето на сиромаха. Надзърнал човекът - страх го побило, като видял да наднича такова черно рогато плашило. Почнал да се кръсти и да шепне "Отче наш". А попът се провикнал отвън със страховит глас:
- Хей, проклети сине Адамов! Ти ме измами. Уж щеше да ми дадеш жена си неопята, та да я тикна в моята геена огнена, пък ти, като ми взе парите, извика попа да й чете. Скоро да си ми върнеш гърнето с парите!

На сиромаха от страх умът му се размътил. Тозчас подал гърнето през прозореца. Попът го грабнал и се изгубил в мрачината. А човекът цяла нощ не мигнал, само се кръстел и шепнел молитви.

Измамникът се върнал в къщи възрадван. Събудил попадията да й покаже какво имане е донесъл. Радвали се двамата на людското богатство, пресявали през пръсти жълтиците, не можели да им се нагледат. Сетне попът рекъл на попадията:
- Помогни ми сега да съблека кожата!
Понечила тя да я смъкне - не може. Рогатата кожа се била залепила яко за попа. Опъвали двамата, опъвали и плакали цяла нощ - напусто. Накрай попадията се уплашила - помислила си, че тая работа не ще да е чиста. Почнала да оглежда попа, дали наистина е мъжът й или пък дяволът е дошъл да я изкушава! И колкото повече го гледала, толкова по-голям страх я стягал, защото той се бил така преправил, че и самата му жена не можела вече да го познае. Едва изчакала да се развидели и изтичала при съседите:
- Елате да видите какъв страшен дявол се е вмъкнал у дома, пък се вери, че бил отчето, мъжът ми!
Изтичали съседите. Гледат - не поп, а Велзевул. Тозчас се разчуло из цялото село. Отишъл и онзи сиромах. Той веднага познал дявола и рекъл:
- Същият тоя нечестивец идва нощес дома, та ми взе гърнето със старовремските пари, които намерих в гроба на жена ми.
И разправил всичко, както си било.

Селяните натиснали попадията да върне на човека намереното имане, та дано се разтури тая черна дяволщина. Попадията побързала да даде гърнето, ала си скрила една шепа жълтици за себе си. Затова види се и кожата не искала да се отлепи от тялото на попа.

Седнали сега всички да мислят какво да правят - дали да изгорят дявола, че да се отърве светът от тая напаст! Ама лукавият плаши ли се от огън? Не! Затова решили да го предадат в ръцете на сиромаха - да го прави той, каквото ще, че нали заради него дяволът беше дошъл в село. А човекът го вързал с яки синджири и тръгнал да го води от град на град, от село на село, да гледат людете дявол по пладне.

И до ден-днешен го развежда, та може и вие да сте го видели.

Това било по онова време, когато гръцките владици се разпореждали из българските земи като в бащин имот - налагали данъци, каквито си искали, наказвали верующите, които не си плащали требите, назначавали за поп онзи, който им давал повече пари, без да гледат бива ли го или не го бива за такава служба. Та така и един мързеливец наброил на владиката кесия грошове и този го запопил, макар човекът да не знаел нито да чете, нито да пише. А за да не го разберат людете какво има под калимавката, владиката го изпратил да попува в далечно село, където никой не го познавал. Пристигнал, значи, той там. На първия неделен ден всички селяни се събрали в черквата - искали да видят как новият поп ще служи литургията, да чуят какви мъдрости ще им каже. Пък той нали си бил безкнижен и не разбирал черковните работи, щурал се като слепен около олтара, размахвал кадилницата като прашка и си мърморел нещо неразбрано под носа. Накрай застанал и се провикнал:
- Благочестиви християни! Искам да ви кажа едно боже слово. Ама пък дали не го знаете!
Богомолците отвърнали в един глас:
- Не, не го знаем!
- Е, по-добре да не го знаете. И без него досега сте преживели - рекъл попът и разпуснал черквата.
На другия неделен ден селяните се надумали, ако пак попът ги попита дали знаят за какво ще им говори, всички да рекат: "Знаем го!"
И наистина, след като претупал службата надве-натри, попът се провикнал:
- Благочестиви християни! Искам да ви кажа едно боже слово. Дали пък не го знаете?
- Знаем, знаем! - отвърнали всички.
- Е, щом го знаете, няма защо и аз да ви го казвам - рекъл попът.
На третия неделен ден селяните се надумали, тоя път попът като ги попита, половината да казват, че го знаят, а другата половина - че не знаят. И тъй, като свършила службата, попът рекъл:
- Благочестиви християни! Искам да ви кажа едно боже слово. Дали пък не го знаете?
Едните отвърнали:
- Знаем го! Знаем го!
А другите:
- Не, не го знаем!
- Е, щом е тъй, нека които го знаят, да го кажат на онези, които не го знаят!
Тъй рекъл попът и пак се измъкнал сух - не могли богомолците да чуят мъдрото му слово.
Като искал да прикрие своята неукост, новият поп винаги когато трябвало да опява някой умрял, изпъждал людете навън от храма, заключвал вратата и оставал сам с мъртвеца, уж да го опява. Подир някое време се подавал и казвал:
- Елате си вдигнете покойника, да го ровите! Аз го опях.
Пък за опелото не взимал пари, че у селяните рядко се намирали, ами искал по чувал фасул. И ги бил научил заедно с мъртвеца да донасят и фасула и да го оставят до носилото.
Днес тъй, утре тъй - селяните почнали да се чудят на тая нова попова наредба. Попитали го:
- Защо правиш тъй бе, отче-попе?
А той:
- Вие нямате обичай приживе да се изповядвате. Затова, когато някой от вас умре, аз трябва да го изповядам. Да му чуе Господ-бог греховете, та да знае какво място да му отреди - в рая или в геената. Всичко това трябва да стане насаме, защото изповедта е свято тайнство и тайно се върши. Пък след като го изповядам, аз си го опявам и се помолвам за греховете му. Тъй е наредено!
Ала селяните не останали доволни от този отговор. Загнездил се някакъв бръмбар в главите им, питат се:
- Бре, дали е харен този поп или не е?
Имало в село един хитрец-веселяк, който обичал да си прави шеги с людете. Веднъж рекъл на съседите си:
- Не му е чиста работата на нашето попче. Хайде да разберем защо тъй прави, дали нещо не дяволува? Аз ще се престоря на умрял, пък вие да ме отнесете в черквата, та да видя как той опява нашите мъртъвци, че сетне да ви разправя.
Съгласили се селяните. На другия ден положили шегобиеца на носилото, запалили му свещи, покрили го с покров и жените почнали да извиват и да нареждат като на умряло. Сетне го вдигнали, отнесли го в черквата и оставили до носилото чувала с фасула.
Попът, както и преди, изпъдил всички и заключил вратата. Взел сега кадилницата и почнал да обикаля около мъртвеца. Кадил и мърморел:
- Е, като си пукнал, що да ти сторя? Да не си умирал, че и на мен да не отваряш работа!
А от време на време попоглеждал изкриво чувала. Не се стърпял, подритнал го и рекъл:
- Ами! Мене ще лъжат! Не ми се вижда де е пълен. Да има, да има най-много две крини…
И все такива ги приказвал.
Уж-мъртвецът слушал, слушал, па го напушило на смях. Привдигнал се и извикал:
- Бре, попище! Тъй ли се опяват мъртъвци?
Попът като видял, че покойникът се готви да стане, спуснал се да го натиска на носилото и му рекъл:
- Лежи си мирно и кротко, както подобава на умрял! Ти какво овампири ли се?
Попът натиска селянина, селянинът се брани, иска да се изправи. Сборичкали се, почнали здравата да се бият. Ама попът излязъл по-як, че нали повече и по-хубаво яде надвил на шегобиеца, удушил го, та сега този наистина умрял.
Попът нагласил пак мъртвеца в носилото, оправил му дрехите, както си били, изтърсил си расото, изтрил си потта от лицето и отворил вратата:
- Благочестиви християни! - викнал той на чакащите отвън. - Още веднъж да не сте ми донесли недоумрял да опявам, ами да чакате хубаво да умре, и тогава. Защото този, който днес ми донесохте, не беше доумрял. И като стана от носилото, та като ме сграбчи, че ха-бре, де-бре, без малко да ме удуши. Много се измъчих с тоя ваш мъртвец, дорде го накарам съвсем да умре, както е редно при опело. Ако не бях го уморил, той щеше да вампиряса, да излезе из гроба и да тръгне да ви плаши и пакости. Пък друг път може да се случи някой недоумрял да е по-як от мене, та да ме отнесе със себе си на оня свят.
Надзърнали селяните в носилото и се уловили за главите - шегобиецът бил наистина умрял.
- Ха, сега я вапцахме! - извикали.
И вдигнали се тогава всички та със сопи и вили прогонили попа, защото го разбрали колко пари струва. Оттогава селото останало без поп и народът си живеел както всички божи твари. Пък когато трябвало да се венчава, кръщава или опява, викали поп от някое съседно село.

Преди години накрай село живеела една старица със сина си. Живеели те бедно-пребедно. И ето че от много работа и малко ядене майката скръстила ръце и умряла. Нажаленият момък намерил няколко прогнили дъски, измайсторил един ковчег и отишъл при попа, да го моли да опее покойницата.
- Харно, синко - рекъл попът след като го изслушал. - Ами пари имаш ли да ми платиш опелото?
- Нямам пукнат грош, отче - отвърнал момъкът.
- Е, щом нямаш и опело няма. А майка ти без молитва право в пъкъла ще отиде, тъй да знаеш - сплашил го попът.
Момъкът започнал да се моли, обещал, че ще му работи три дни безплатно. Накрай попът махнал с ръка - сякаш отпъжда досадна муха - грабнал евангелието и тръгнал подир момъка. Насред път го спрял и го запитал пак:
- Ама ти никакви ли пари нямаш? А как тогава поминуваш?
- С труд и глад, мъка всекидневна, отче.
- Тъй не бива! Трябва да се хванеш да печелиш по някакъв начин. Защо не опиташ да кажем...да откраднеш някой кон. Ще го отведеш в неделя на панаира и ще вземеш пари - и на мен да платиш, и за тебе да останат.
- Страх ме е, отче, ще ме хванат.
- Не бой се, щом дядо поп е до тебе. Аз ще те науча как да свършиш тая работа тъй, че никой да не те хване.
Подир дълги размисли момъкът се съгласил, защото не искал майка му да влезе в гроба неопята и да я приберат дяволите.
Опял попът старицата надве-натри и му пошушнал посред опелото: щом се стъмни, ще дойда и ще те отведа в съседното село да откраднеш някой кон.
И наистина вечерта двамата тръгнали за съседното село, промъкнали се тихо в конюшнята на един вече възстар селянин и попът подкокоросал:
- Отведи, сине, коня дома си, а в неделя - на панаира. После ще поделим печалбата.
Момъкът подкарал коня за своето село, а попът останал в конюшнята, надянал юлара и се вързал за яслата.
На заранта стопанинът дошъл да нахрани коня си. Гледа на мястото на коня, провесил нос, стои един вързан поп.
- Хей, отче-попе, каква е тая работа? - и се прекръстил.
Попът отвърнал:
- Бог за грехове ме наказа и ме превърна на кон, ама чу най-сетне молбата ми, та ми върна човешкия образ.
- Ах, прости ми, отче, че и аз пред тебе много съм грешил. Честичко те налагах с камшика. Ами отгде да знам, че моят кон бил преобразен поп? Хайде, върви си сега по живо, по здраво, а пък аз ще си купя друго добиче.
Снел юздата на попа и го изпроводил до пътната врата.
В неделя стопанинът се дотътрал на панаира да си купи нов кон. Почнал да оглежда конете и не щеш ли съзрял откраднатия. Познал го, разбира се, приближил се и почнал да му шепне в ухото:
- Каква си я свършил пак, отче? Виждам, бог отново те е превърнал на кон. Много си грешен.
А конят, както си знае, клати глава. Момъкът извикал разсърдено:
- Ей, човече, какво баеш на моя кон?
- Ох, момко, пусни на воля тоя кон, той е преобразен от бога поп заради многото му грехове. Дълги лета той беше у мене и уж си върна човешкия образ, ала види се, че нещо пак е сгрешил и бог отново го е престорил на кон. А тогава ти си го намерил, синко, за грях и на двама ни! - и селянинът се закръстил, обърнал очи към небето...