Емоционално дете

Толкова малко дете много трудно си контролира емоциите, особено при превъзбуда. Вместо да го карат да се чувства гузен и да му обясняват, че така не се прави (което той много добре знае), е редно учителките да се постараят да не се преуморява и превъзбужда. Примерно около обяд да му дадат някакви по-кротко занимание или да го сложат по-рано да си легне.

Също така не трябва да се очаква, че детето ще свикне на новия режим от раз или като му се каже нещо, то веднагически ще се научи на него. С времето ще свикне и на режима и на заниманията и няма да се уморява толкова, а ще започне и да си контролира поведението по-добре. Но трябва време.

Ескарина , права си, обаче в детските градини режимът е един и същ за всички деца.
Едва ли някой от персонала ще се занимава с едно дете по времето, когато са учебните занимания/ именно преди обяда/ и обяда и като цяло е доста натоварено.
Дай време на детето си да свикне с порядките в градината, ако това не стане не виждам причина да не потърсите помощ специалист.

Предполагам, че е така, но за съжаление не е много правилно 

Знам какво е лъчезарно, спокойно и ведро дете изведнъж като се преумори да започне да вика, да плаче, да се сърди, въобще всичко, което си описала.
Синът ми прави точно същото, ако само с минути закъснея да уловя, когато  започне да му се доспива. И въпреки, че вече почти винаги си казва, когато е уморен и му се спи, пак се случва да имаме подобни преживявания. Обикновено аз съм виновна -извела съм го навън в по-късен час, отишли сме далеч, не може бързо да се върнем до вкъщи.
Причината обикновено са натрупаните емоции, а когато и те са нови, свързани с различно място, много деца накуп, много информация за преработване, сигурно е още по-трудно. Особено пък, ако детето е любопитно, всичко му прави впечатление.
Според мен трябва да споделиш проблема с персонала на детската градина, да обясниш защо се получава така, да помолиш за съдействие, съветите и коментарите на Ескарина са съвсем удачни според мен. Франческа пък от позицията на по-голям опит с градините знае как ще се приемат подобни искания....
 Моите най-големи притеснения около бъдеща детска градина са свързани именно с тези настроения преди сън, както и специфичните ритуали преди заспиване, които обаче не са обект на темата.

Четох първият постинг няколко пъти. Мисля, че проблема не се дължи на превъзбуда. Тревожното  поведение се наблюдава по обяд, но и у дома.
Не е и в резултат на специално отношение от страна на госпожите у градината - самата авторка признава, че то е добро.
Отчитайки фазата с "бебешкия пубретет" / доколкото не е преексопинарана напоследък, а в случая е и късно за него/, бих потърсила причините на друго място.

Да, и аз съм съгласна, че трябва да споделиш с персонала причината за емоционалността му. При все, че са гледали и възпитавали толкова деца, съм сигурна, че ще намерят подходът и към твоят син.
valerie "специфичните ритуали преди сън" се израстват, спокойно  

dodo_dodo , такова поведение по обяд ми е напълно познато. Само по обяд или пък късно вечер, ако сме някъде навън. Затова коментирам него.
По мое мнение децата около три годинки вече би трябвало да са излезли от бебешкия пубертет, той се изявява най-силно година преди това.
Le Soleil , а дано

valerie, имах предвид този абзац - "От скоро се опитва да коментира и нарушава реда и в къщи..... ако мине номера."
Това би ме разтревожило най-вече, ако бях в ситуацията.
 А не поведението в градината като такова или пък навън - за там бих намерила обяснение.
И да - на около три е твърде късно за оправдания като "бебешки пубертет", той е характерен за до две годишните.

Наречи го по друг начин, а не бебешки пубертет, но това поведение е много, много характерно и за три годишните.
Очевидно педагожките в градината са по- хлабави и нямат подход. В резултата детето им се налага и ги разиграва. Това ми е познато. У дома има ясни правила и се спазват без изключение, без насилие, често и без бебешки истерии, но в началото на оставанията с майка ми или баща ми ги разиграваше жестоко. След това опитваше същите номера и при нас и трябваха единни усилия, за да не се налага ние да го възпитаваме след два часа с баба му. Сега и те се усетиха и прилагат същата стратегия като мен и таткото, но им трябваше време. Предполагам, че моето дете ще се държи по същия начин в детската градина, ако работят с класическите подходи на манипулации, изнудване и соц възпитание, които при него не минават. Сигурно ще ми се оплачат.

За мен ситуацията на Притеснена е класика. Учителките не могат да се справят и вместо да попрочетат и да потърсят грешката в себе си решават да върнат топката на родителите. При положение, че и в къщи има регрес явно причината не е там, а в градината. Обикновено децата на тези места се научават на неща, които не умеят у дома, а не обратното. Може и проблема да е в това, че учителките са прекалено мили и нямат авторитет и не проявяват твърдост, когато е необходимо. /под твърдост имам предвид да са вътрешно уверени и да предадат яснотата и неотменимостта на решенията си като усещане, а не да бъдат груби/.
пиши какво е развитието. Интересно ще ми е да видя как се развиват нещата и дали съм права.

От колко време ходи на детска градина? Ако е от месец, мисля си, че е нормално да бъде по-изморен и емоционален. Там имат занимания, има много емоции, много взаимодействия с другите деца и учителките. Като свикне няма да се изморява толкова и сигурно ще се успокои. Възможно е да реагира и на различния ред, на който не е свикнал и със сигурност е по-различен отколкото у дома. Можеби е дори по-добре, че по някакъв начин изразява промяната, отколкото да я изживява вътрешно. Ако възрастен човек смени работата, се казва че е подложен на стрес, ако трябва да се премести също така, и ние възрастните реагираме и ставаме раздразнени, кисели, мърмориви. Ще свикне с новите преживявания надявам се по-скоро. Успех 

Включвам се в темата, защото и моята дъщеря е много емоционална и напоследък поведението й вкъщи е направо ...думи нямам . При нея също кризите настъпват когато е преуморена и превъзбудена. В последно време се опитва да се откаже от следобедния сън, но когато не спи следобяд вечерта е супер уморена и не може да контролира емоциите си. Както до преди 5 минути е била спокойна и усмихната, така изведнъж започва да реве за всяко нещо, каквото и да е то. Каквото и да й кажеш и да се опиташ да й обясниш, тя не е съгласна и пак реве, тръшка се, изпада в пълна истерия, крещи, обижда, затваря се в стаята си като блъска вратата....все едно имам вкъщи не 4 годишно хлапе, а тинейджър в бурен пубертет. Като се поуспокои се опитвам да говорим, опитвам се да разбера случило ли й се е нещо, което да я притеснява....отговорът й е че била изнервена. Гушкам, говоря, обяснявам, а нейната мисъл скача от едно на друго нещо без абсолютно всякаква връзка. Дори няма търпение да ме изслуша, а ме прекъсва и започва да ми говори за нещо тотално различно. След малко пак започва да истерясва за нещо, да отказва съдействие за каквото и да било и така докато успея да я сложа да си легне.
Първият път след подобна вечер и двамата с мъжът ми бяхме потресени, да не кажа уплашени, защото все бяхме виждали тръшканици при нея по време на бебешкия пубертет, но това надминава всичко.
Когато е спала следобяд, вечерите са съвсем различни, все едно е друго дете.
НО, сега е леко болна и забелязвам, че поведението й и през деня е притеснително. При всяко противоречие от наша страна и нежелание да се изпълни прищявката й сега, веднага, на секундата, следва бурен рев и крещене и тропане с крак, блъскане на врати..ако не стане на нейната сцената ни е е гарантирана.Обясненията и уговорките не помагат. Единствено ако се разкрещя и аз се умирява, но естествено само за кратко. Опитваме се да сме по-благи, да не спорим излишно, да обръщаме всичко на игра, но мен честно казано поведението й ме изкарва извън нерви. Какво е това чудо, период ли някакъв незнам, но си искам доброто и разбрано дете обратно.
С баща й умувахме каква може да е причината за това й поведение. Опитваме да си го обясним с повишена емоционалност, умора, неразположение от болеста, но мен все ме човърка мисълта какво друго може да е.
На градина ходи с голямо желание, не са се оплаквали от нея, освен че много често не спи следобяд и се закача с друго дете. Иначе там слуша и изпълнява, но после вкъщи....

Продължавам да мисля по темата, защото съм убедена, че наистина си има по-емоционални, чувствителни деца и това се проявява още от бебешка възраст. Такива, за които редуването на по-динамични, наситени преживявания с по-спокойни моменти, е изключително важно.
Коментирането на реда вкъщи е нормално за дете, което вече започва да се осъзнава като личност. Не е чак толкова недопустимо и не е непременно сигнал за лигавщина, дори може и да е хубаво. Пък и го приемам като следствие на коментирането на реда въобще, къде - в детската градина. Защото правилата вкъщи са си ясни, тях ги е имало няколко години, предполагам дори и особено не са обсъждани сами по себе си като сбор от норми, просто си ги има и детето ги спазва, защото знае, че това е недопустимо, опасно и т.н. В детската градина, за да се наложат на двайсетина деца, те трябва да бъдат представени някак си. Нямам опит с такива заведения, не знам как се представят. Може би тук е грешката - прави се така, че да ти се иска да ги нарушаваш.
Смятам, че при такива деца трябва да се работи в посока сами да осъзнават сигналите за умора и да говорят за тях, да съобщават на възрастен, когато ги усещат. Интересува ме по темата -възможно ли е часът на обедните ритуали в градината - миене, хапване, обличане на пижами и т.н да е различен от този вкъщи, да е по-късно? Или пък детето да е будено в непривичен за него час за ставане?
Давам пример от две преживявания със сина ми напоследък, които ми дадоха сигнал, че подобна тема ми е интересна и е важна за нас. Както и да дам пример за родителска несъобразителност.
Първото - излизаме в единайсет часа от вкъщи, а обикновено го правим с час и половина по-рано. Този път реших разходката да е по-късно, защото детето иска да е с други връстници, пък те спят повечко. Пожелава да бъде с една кола с педали, съседчето и то има такава и се започва състезание кой ще кара по-бързо. Стигаме на доста отдалечено от вкъщи място и синът ми изведнъж спира да кара и ми заявява "уморен съм, спи ми се". От това му изказване до започването на неконтролируем плач минаха сиурно две минути. Опитвам се да го гушна и да нося едновременно колата, той се вие на дъга, почти го изпускам. Другата майка  прави опити да хване колата, той в момента, в който вижда, че колата му я пипа друг човек, засилва рева. Говоря, изключил е, въобще не може да ме чуе. Стоим на едно място и положението буквално изглежда безнадеждно,  а сме далече от вкъщи.  Повече от половин час обяснява, като продължава да се дере - "уморен съм, искам да съм вкъщи", а в същото време отиването до вкъщи е невъзможно. Ако го нося, го изпускам - защото се извива, пък и е силен и тежък. Не ми издържаха нервите и се разплаках - обясних му това, което чувствам - че съм изплашена, че не знам как така ще се приберем. Не знам дали постъпих правилно, но той спря изведнъж да реве, помоли ме да го гушна и да си отидем. Вината беше изцяло моя - детето беше станало в шест часа, всъщи беше редил кули с конструктора, с баща му се гонеха и ритаха топка един час, после ряза картинки от списание и за капак го изведох на разходка със "състезателната" му кола в толкова късен за него час.
Втора подобна ситуация от вчера - канен на детски рожден ден, а преди това сме взели и билети за цирк. На детския рожден ден участва във всички игри с клоуна, барабар Петко с мъжете, с деца около четири-пет годишни, после подхвърля балони, с рожденика си подаваха някаква кола, два часа цялото действие. Прибираме се вкъщи и ни чакат гости - пълен разпит къде е бил, какво е правил, отговаря чинно детето, затрупват го с нови подаръци. Става време за цирк - първата половина му е забавно, ръкопляска, втората - започна да иска да излиза на сцената, избраха го в една томбола да участва в някакво състезание, уж се нареди в неговия отбор и после започна да скача наоколо - като казва, че бил като понито, което язди в почивката. Наложи се да отида и аз там и да го гоня по сцената. Прибрахме се вкъщи и само след минути заспа. Ненормално много натоворих двегодишно дете, но просто нещата така се случиха. Това ми е за урок.
Но хубавото при него е, че той почти винаги си казва, като е уморен и ако си на място, което можеш да го успокоиш, погушкаш, да ме почетеш, няма никакви проблеми. Затова смятам, че трябва да се говори с  детето да показва на учителките и лелките подобни настроения, да ги моли да му съдействат.

Боже мой, каква странна концепция за емоционалност... на мой език това не е емоция, а чиста проба глезотия.

И изобщо, като твърдите, че чадото ви е емоционално, мигар намеквате, че има и неемоционални? Щото аз такъв феномен не познавам.

Разбира се, че емоциите са присъщи на всички хора. Не всички, обаче, изразяваме емоциите си по един и същ начин. Има по-темпераментни хора, по-импулсивни, има и по-уравновесени. Не мисля, че в случая става дума за разглезено дете.

засега не, но ще става въпрос след като постои с подобни възпитателки, които не знаят как да се справят с елементарни ситуации. Съгласна съм с crazy chick . децата може да не си изразяват емоциите по един и същ начин, но това изглежда като класическа глезня, и то такава, която е на път да се пренесе и у дома.

Да, истината е, че има по-емоционални хора (и деца съответно), но смисълът на възпитанието е отчасти да се тушира желанието на по-емоционалните да се качват на главата на всички. Моят син е такъв и си личи кога просто нещо го притеснява и изнервя и кога се лигави, за да получи своето. Двете на пръв поглед са близки, но не е едно и също.

Описаното от авторката ми прилича просто на начало на желание да се налага и нежелание да се храни и да спи в градината, и нищо повече, просто си позволява да го изразява по-темпераментно, но не поради повишена чувствителност, а поради това, че явно мисли, че така ше имне номерът и явно в къщи го практикува.

Описаното от valerie наистина отчасти се дължи на преумората на детето, то е очевидно, но самите му реакции показват, че по-скоро то се е лигавило адски - не иска да му пипат неговот, иска да става неговото и т.н. И това е от характера в случая, не от преумората - някои деца, като са преуморени, започват да търкат очи и си полягват, а не започват да тичат по сцената или да пищят. Ето я разликата. Важно е да отличаваме нещата, а не всичко да го слагаме под знак "преумора" или "емоционалност" (твърде обща дума!!!).

А за бебешкия пубертет, моля ви - после минава в детски, после в не зная какъв, това са чисти спекулации. Има само един пубертет и той е хормонално доказуем, другото са просто разни псевдопсихологически обяснения на израстването на малкото дете, на които лепват по-екзотични етикети.

Естествено, че има по-чувствителни хлапета. Например такива, които преживяват всичко насън /случвало ми се е да слушам как синът ми преживява на глас нещо, което се е случило през деня, сънува го, плаче, смее се/, такива, които са способни да се разреват, защото друго дете ридае, да искат да успокоят отсрещният, ако е споделил, че  нещо го боли и т.н
И при децата е като при  възрастните - по различен начин показват емоции. Някои се затварят, други по-видимо изживяват всичко. Някои си прегръщат цинизма като форма на защита, други пък изглеждат смешно наивни.
А при малките има друг проблем - трудният самоконтрол, те тепърва се учат да сдържат емоции /в ранна възраст не мисля, че винаги е добре обаче това/, да не се поддават на сигналите за умора. Трудно им е да преработят всичката информация, с която ги очарова или разочарова всичко около тях. Постепенно с времето всичко си идва на мястото. Важното е да умеем да откриваме истинската причина за проблема и да търсим решение.

разбира се,че има по-емоционални деца .нашата задача е да им помогнем да живеят по-лесно с тази своя емоционалност,не да ги променяме,това няма как да стане.трябва да се опитаме да ги научим да изразяват емоциите си по приемлив за околните начин,така че да не пречат нито на себе си,нито на другите...
проблемът е,че всяко дете е неповторима личност,индивидуалност и няма рецепта,която да важи за всички...най-трудното и сложното,поне за мен, е да намерим правилния път към своето дете в това отношение...

Ами, елементарно погледнато, емоциите при най-малките са еднакви, физически обусловени и се изразяват по приблизително един и същи начин - глад, студ, умора, страх, скука, самота - все с плач. Валидно е за всички бебета и деца, стартът е почти равен.

Емоциите наистина са начинът, по който изразяваме себе си, но за подобно съзнателно изразяване са нужни съдържание и речник. Ако имаме дете, което е свикнало да получава изпълнение на прищевките си и го постига с всякакви средства /крясъци, ревове, сръдни, удряне и пр./, налице е не богатство от емоции, а погрешен речник за конкретно съдържание. "По-емоционалните деца" са тези, които са оставени по-свободно да декларират физическите си щения /щото всяка уж емоция е всъщност проекция на физически процес, за истински чувства е все още рано/.

Това, което наричате вие различност, е факт, но характерен за по-големи деца и за възрастните индивиди. В комбинация от малко гени  и много външни влияния, всеки от нас се научава да излъчва личността и мненията си по специфичен начин. Родителят трябва да помага на поколението си в това отношение, още от самото начало - да стимулира по-затвореното си дете към външен израз на емоциите и обратно, да учи по-подвижното и екстровертно същество на сдържаност и постоянство. "Емоционалност" като тази, описана в началото на темата, не говори за нищо по-необичайно от това, че стимулът е сбъркан.



P.S. Инак съм напълно съгласна, че недостатъчната почивка и обърканият режим могат да превърнат всяко дете в кълбо от нерви.

crazy chick, с изключение на P.S.-a, си много далече от истината.

Що, да не би да пише нещо друго в книжките? 

Ако ги беше позачела, щеше да знаеш 

Предпочитам да пиша, вместо да чета, ако ме разбираш. А най предпочитам да се доверявам на живия живот. Та ти, възоснова емпиричен опит и познания, ще успееш ли да се обосновеш? Може и на ниво първолашки словесни ребуси да си останем, ако решиш, за мен няма проблем.  

Явно не си единствената, понеже има популярен израз в тази връзка.

За кое, за емоциите глад, студ и т.н.? Или за това, че всички бебета изпитват еднакви емоции, понеже комуникират по един начин - чрез плач? Или може би за това, че за да си изразиш емоцията ти е нужно да можеш да използваш думи!? Или че различните начини за изразяване на емоции не е равно на различни емоции (някой да е твърдял обратното!?). Или че различност има при по-големите деца и възрастните индивиди, а при малките не? И в същото време обаче родителите трябва да учат по-затворените си деца да изразяват емоции, а по-екстровертните на сдържаност. Ха сега де!

Въобще, кое от тези ... хм, ексцентрични твърдения искаш да коментирам?

Не, не, не се напрягай - от въпросите ти видно е, че не си разбрала нито ред /като изключим частта с детския виц  /. Очевидно е и друго... не си чела достатъчно книжки, щом наричаш горните твърдения не само ексцентрични, но и мои - това е с положителност едно от най-веселите и ласкателни неща, които можеше да прочета. Сполай ти засега, явно диалог няма да се получи, поради неспирния ти порив да ме анкетираш с очарователни, прекалено простосърдечни въпроси.

Защо всяка тема се превръща в състезание по словесно надмощие? Жената има проблем, чака съвети.
При бебетата няма нужда от насилствено създаване на режими - те сами си определят кога спят, кога хапват и т.н, достатъчно е да им помогнем, да ги наблюдаваме.  Опитът ми показва, че с времето децата обаче си създават  доста фиксиран часово ритъм на спане, игра, хранене, към който е хубаво да се придържаш. Сигналите всеки си ги знае при неговото дете - при моето са подобни на тези, които описва авторката на темата- става необичайно за него неспокоен, по-сръдлив. След като осмисли разни понятия, започна и да говори, постепенно взе да се учи да съобщава кога е изморен, кога му се играе, казва си и кога иска да се прибира вкъщи, кога не му е приятно да е с много хора.
Моите съвети са да се разбере, ако детето има такива сравнително ясни часове, когато му се доспива, дали тези часове са много различни от установените в детската градина.
Освен това да се обясни на педагозите какви са начините, по коите се успокоява вкъщи. Дали му трябва уединение, малко спокойни минути насаме или пък това би го допълнително притеснило. Да се говори вкъщи как е хубаво да умее да съобщава за състоянието си.
Допълвам - има и дни, в които поради стечение на обстоятелствата детето трупа много повече впечатления, играе по-интензивно, възможно е да се умори и по-бързо. Освен това е възможно например в дъждовно време да му се доспи по-рано или обратното. Не трябва да бъдем и фанатици по отношение на режимите, защото  също толкова изнервящо за детето от неспазването на някакви ритми е да го насилваш да яде, когато не е гладно или да спи, когато не му се спи.

бих те посъветвала две неща - първо, да спреш да говориш с детето на тази тема и ежедневно да разисквате колко това е лошо и как той обещава да е добър. това е излишно и само товари допълнително психиката му. второ, да се въоръжиш с малко търпение и да му дадеш малко време. изчакай още няколко седмици най-много. не бързай да се тревожиш.

казвам ти тези неща от подобен личен опит. явленията отшумяха бързо. учителките ще намерят път към детето, щом са свестни.
за недостатъчния сън са ти правилни наблюденията. постепенно ще нормализира и съня.

ами няма да стане с ежедневно повтаряне. моят син е на същата възраст, показва доста от описаните от теб черти, също се вкарах във филма "аз съм отговорна майка и трябва да взема мерки", но видях, че така не става. тоя подход е за по-големи деца. ти сама си го видяла вече това. и през пет минути да му повтаряш, и той всеки път да ти обещава - не можеш да разчиташ. само тормоз е това.

ще се обнадеждаваш все повече всеки ден, повярвай ми.

Crаzy_chick, голям фен съм ти - без ирония! Аз избягвам да бъде толкова рязка, защото всички сме твърде чувствителни на тема "моето гардже", но иначе обикновено споделям мнението ти на 100% (т.е пишеш и заради мен, че аз рядко имам време за писане)
И към останалите: в подкрепа на Crаzy_chick искам да кажа, че лично съм наблюдавала как сладки детенца се превръщат в емоционални, темпераментни и всякакви други трудни за овладяване деца... И уви, трябва да кажа, че симптомите са били на лице още в първите месеци след раждането, но тогава това не се усеща от оглупелите от любов родители, баби, дядовци... Защо ли? Защото всъщност симптомите са у тях, а не у бебето, естествено Винаги мога да позная кое дете ще стане "темпераментно" по реакциите на обгрижвашите го във възрастта, когато "то не разбира". А това, не знам защо, се счита, че е възрастта до 3г. Да, тогава много загрижени майки питат с искрената увереност, че са отговорни, понеже са забелязали проблема. Обаче тогава е малко късно за някои неща. Уви! Шамарите на детето са станали доста силни, ревът - оглушителен и т.н. Тепърва се определят правила, но те се нарушават по-често, отколкото се спазват, защото детето отдавна е "взело властта". Тогава се започва с по-силовото "възпитание", с нескончаемите "ти си лошо дете" и "добрите деца не правят така", което определено дава обратен ефект. И така - до безкрай. Чак до психолози се стига и родителите чак са разочаровани, че той казва, че на детето нищо му няма. Ами няма му, да, някой друг е за психолог, ама...
Елемнтарен пример, за да не изглеждам докай голословна: когато 6-7 месечното бебе скубе, това е много смешно за баба, понеже не боли; когато при неуспешните опити същото бебе да погали, то вкара на дядо едно шамарче и му отхвърчат очилата, това също буди умиление и възторг, защото 1/ шамарът още не е болезнен и 2/ то не разбира... Уви, ще си позволя да не съм съгласна. Лично аз предпочитах да реагирам с подобаваща за възрастта сериозност дори на тези невинни неща, за да научава детето ми, че и аз имам възприятия, както и че падането на очилата ми не е смешно. То и на 3, и на 4, и на 5 може би на го прави НАРОЧНО, но не разбира защо изведнъж става забранено.
И точно тази възраст едно време са наричаше "ужасните 3", а сега - "бебешки пубертет", който, допускам, масово се е поизместил напред, както и оригиналният такъв. Това последното, признавам, ми хрумва спонтанно, без да съм го проверила по някакъв начин.

Не се хвърляйте да ме оборвате, моля! Ако искате, приемете думите ми, ако не щете - вярвайте, че сте безгрешни и само характерът на детето ви е коренът на злото. Не ми пука особено и едва ли ще следя темата. Тази възрастова група отдавна не е в кръга на интересите ми, попаднах на темата случайно и изобщо не знам защо се зачетох. Обикновено след първия пост на подобни теми, не продължавам. Дори от любопитство да проследя развитието (тъй и тъй ще получавам инфо за нови мнения), няма да продължа спора.
И във всички случаи ви желая успех от цялото си сърце!!!

Госпожо Флинстоун, според мен,  разбиранията ви са от същата епоха, от което е ника ви.

Това, че са мили госпожите не е проблем, даже е хубаво, проблем е, това че не знаят как да реагират на подобна ситуация. Наистина с общи усилия и малко насоки от твоя страна ще се справите. Емоционални или не, децата опитват, опипват почвата, за да разберат кога и до къде могат да стигнат. Ако някой е мил но твърд по отношение на границите няма да се стигне до там. Сигналите, които дава детето трябва да се следят от гледащия го и да се реагира превантивно на умора, отегчение, нерви и прочее.
Съгласна съм с jam, че натякването на детето няма да помогне, а може да навреди. Успех!