Емоционално дете

засега не, но ще става въпрос след като постои с подобни възпитателки, които не знаят как да се справят с елементарни ситуации. Съгласна съм с crazy chick . децата може да не си изразяват емоциите по един и същ начин, но това изглежда като класическа глезня, и то такава, която е на път да се пренесе и у дома.

Да, истината е, че има по-емоционални хора (и деца съответно), но смисълът на възпитанието е отчасти да се тушира желанието на по-емоционалните да се качват на главата на всички. Моят син е такъв и си личи кога просто нещо го притеснява и изнервя и кога се лигави, за да получи своето. Двете на пръв поглед са близки, но не е едно и също.

Описаното от авторката ми прилича просто на начало на желание да се налага и нежелание да се храни и да спи в градината, и нищо повече, просто си позволява да го изразява по-темпераментно, но не поради повишена чувствителност, а поради това, че явно мисли, че така ше имне номерът и явно в къщи го практикува.

Описаното от valerie наистина отчасти се дължи на преумората на детето, то е очевидно, но самите му реакции показват, че по-скоро то се е лигавило адски - не иска да му пипат неговот, иска да става неговото и т.н. И това е от характера в случая, не от преумората - някои деца, като са преуморени, започват да търкат очи и си полягват, а не започват да тичат по сцената или да пищят. Ето я разликата. Важно е да отличаваме нещата, а не всичко да го слагаме под знак "преумора" или "емоционалност" (твърде обща дума!!!).

А за бебешкия пубертет, моля ви - после минава в детски, после в не зная какъв, това са чисти спекулации. Има само един пубертет и той е хормонално доказуем, другото са просто разни псевдопсихологически обяснения на израстването на малкото дете, на които лепват по-екзотични етикети.

Естествено, че има по-чувствителни хлапета. Например такива, които преживяват всичко насън /случвало ми се е да слушам как синът ми преживява на глас нещо, което се е случило през деня, сънува го, плаче, смее се/, такива, които са способни да се разреват, защото друго дете ридае, да искат да успокоят отсрещният, ако е споделил, че  нещо го боли и т.н
И при децата е като при  възрастните - по различен начин показват емоции. Някои се затварят, други по-видимо изживяват всичко. Някои си прегръщат цинизма като форма на защита, други пък изглеждат смешно наивни.
А при малките има друг проблем - трудният самоконтрол, те тепърва се учат да сдържат емоции /в ранна възраст не мисля, че винаги е добре обаче това/, да не се поддават на сигналите за умора. Трудно им е да преработят всичката информация, с която ги очарова или разочарова всичко около тях. Постепенно с времето всичко си идва на мястото. Важното е да умеем да откриваме истинската причина за проблема и да търсим решение.

разбира се,че има по-емоционални деца .нашата задача е да им помогнем да живеят по-лесно с тази своя емоционалност,не да ги променяме,това няма как да стане.трябва да се опитаме да ги научим да изразяват емоциите си по приемлив за околните начин,така че да не пречат нито на себе си,нито на другите...
проблемът е,че всяко дете е неповторима личност,индивидуалност и няма рецепта,която да важи за всички...най-трудното и сложното,поне за мен, е да намерим правилния път към своето дете в това отношение...

Ами, елементарно погледнато, емоциите при най-малките са еднакви, физически обусловени и се изразяват по приблизително един и същи начин - глад, студ, умора, страх, скука, самота - все с плач. Валидно е за всички бебета и деца, стартът е почти равен.

Емоциите наистина са начинът, по който изразяваме себе си, но за подобно съзнателно изразяване са нужни съдържание и речник. Ако имаме дете, което е свикнало да получава изпълнение на прищевките си и го постига с всякакви средства /крясъци, ревове, сръдни, удряне и пр./, налице е не богатство от емоции, а погрешен речник за конкретно съдържание. "По-емоционалните деца" са тези, които са оставени по-свободно да декларират физическите си щения /щото всяка уж емоция е всъщност проекция на физически процес, за истински чувства е все още рано/.

Това, което наричате вие различност, е факт, но характерен за по-големи деца и за възрастните индивиди. В комбинация от малко гени  и много външни влияния, всеки от нас се научава да излъчва личността и мненията си по специфичен начин. Родителят трябва да помага на поколението си в това отношение, още от самото начало - да стимулира по-затвореното си дете към външен израз на емоциите и обратно, да учи по-подвижното и екстровертно същество на сдържаност и постоянство. "Емоционалност" като тази, описана в началото на темата, не говори за нищо по-необичайно от това, че стимулът е сбъркан.



P.S. Инак съм напълно съгласна, че недостатъчната почивка и обърканият режим могат да превърнат всяко дете в кълбо от нерви.

crazy chick, с изключение на P.S.-a, си много далече от истината.

Що, да не би да пише нещо друго в книжките? 

Ако ги беше позачела, щеше да знаеш 

Предпочитам да пиша, вместо да чета, ако ме разбираш. А най предпочитам да се доверявам на живия живот. Та ти, възоснова емпиричен опит и познания, ще успееш ли да се обосновеш? Може и на ниво първолашки словесни ребуси да си останем, ако решиш, за мен няма проблем.  

Явно не си единствената, понеже има популярен израз в тази връзка.

За кое, за емоциите глад, студ и т.н.? Или за това, че всички бебета изпитват еднакви емоции, понеже комуникират по един начин - чрез плач? Или може би за това, че за да си изразиш емоцията ти е нужно да можеш да използваш думи!? Или че различните начини за изразяване на емоции не е равно на различни емоции (някой да е твърдял обратното!?). Или че различност има при по-големите деца и възрастните индивиди, а при малките не? И в същото време обаче родителите трябва да учат по-затворените си деца да изразяват емоции, а по-екстровертните на сдържаност. Ха сега де!

Въобще, кое от тези ... хм, ексцентрични твърдения искаш да коментирам?

Не, не, не се напрягай - от въпросите ти видно е, че не си разбрала нито ред /като изключим частта с детския виц  /. Очевидно е и друго... не си чела достатъчно книжки, щом наричаш горните твърдения не само ексцентрични, но и мои - това е с положителност едно от най-веселите и ласкателни неща, които можеше да прочета. Сполай ти засега, явно диалог няма да се получи, поради неспирния ти порив да ме анкетираш с очарователни, прекалено простосърдечни въпроси.

Защо всяка тема се превръща в състезание по словесно надмощие? Жената има проблем, чака съвети.
При бебетата няма нужда от насилствено създаване на режими - те сами си определят кога спят, кога хапват и т.н, достатъчно е да им помогнем, да ги наблюдаваме.  Опитът ми показва, че с времето децата обаче си създават  доста фиксиран часово ритъм на спане, игра, хранене, към който е хубаво да се придържаш. Сигналите всеки си ги знае при неговото дете - при моето са подобни на тези, които описва авторката на темата- става необичайно за него неспокоен, по-сръдлив. След като осмисли разни понятия, започна и да говори, постепенно взе да се учи да съобщава кога е изморен, кога му се играе, казва си и кога иска да се прибира вкъщи, кога не му е приятно да е с много хора.
Моите съвети са да се разбере, ако детето има такива сравнително ясни часове, когато му се доспива, дали тези часове са много различни от установените в детската градина.
Освен това да се обясни на педагозите какви са начините, по коите се успокоява вкъщи. Дали му трябва уединение, малко спокойни минути насаме или пък това би го допълнително притеснило. Да се говори вкъщи как е хубаво да умее да съобщава за състоянието си.
Допълвам - има и дни, в които поради стечение на обстоятелствата детето трупа много повече впечатления, играе по-интензивно, възможно е да се умори и по-бързо. Освен това е възможно например в дъждовно време да му се доспи по-рано или обратното. Не трябва да бъдем и фанатици по отношение на режимите, защото  също толкова изнервящо за детето от неспазването на някакви ритми е да го насилваш да яде, когато не е гладно или да спи, когато не му се спи.