През 1984 година Васил Цонев пише книгата "Усмихни се, усмихни се!". А днес през 2011 началото й ме трогна, въздейства ми и реших да го споделя с вас, надявайки се, че ще ви хареса! 
Усмихни се, другарю, усмихни се! Ето – виж как се усмихвам аз. Е, наистина, не ми е много до усмихване. И пясък имам в бъбреците, и косите ми побеляха, и никога вече няма да станат отново черни, пък и в работата всичко не е в ред, но аз се усмихвам. Бъбреците ме болят , а аз се усмихвам, косите ми са бели – и аз пак се усмихвам. Бъбреците ме болят, а аз се усмихвам, косите ми са бели – и аз пак се усмихвам. Не си ли спомняте как се усмихвахме, когато бяхме деца? Хайде да се усмихваме пак – по същия начин, с ослепителна ясна усмивка и чист весел смях. Е, да – ще има хора, които ще ни посочат с пръст и ще се изсмеят, но слушайте – това тяхното смях ли е? Никакъв смях не е, защото те се смеят подигравателно и сами си вредят, тъй като от тази усмивка ще получат язва в стомаха. А ще получат язва, защото са проклети. Те смятат, че усмивките са за децата, а възрастните трябва само да сумтят, да се оплакват, да си показват белите коси, да броят колко песъчинки имат в бъбреците и да говорят за умиране. Пък ние – напук ще се усмихваме и дори да умрем, ще си умрем шестнайсетгодишни. Точно така. Аз имах един приятел художник – той умря точно шестнайсетгодишен, въпреки че в паспорта му пишеше, че е роден преди шейсет и няколко. Той търчеше като шестнайсетгодишен, на вечеринки слагаше черна брада, танцуваше най-бързо и се смееше с най-ясен смях. Той умря и никой не повярва, че е умрял. На него изобщо не му вярваха никак. Той гладуваше на младини, ходеше из цялата страна – беше търговски пътник, пласьор на цветни картички, рисуваше хора по влаковете, препродаваше стари вестници, които събираха неговите деца от съседите, и никой не му вярваше, че е зле, защото се усмихваше. Децата му честно гладуваха, но никой не им вярваше, защото бяха научени да се усмихват. Когато при някакъв случай той се подхлъзваше и падаше и от ръката или от носа му рукваше кръв, никой не вярваше, че го боли, защото той се усмихваше. И се чудеха тогава хората, и завиждаха – гледай ти, нас ни боли, а този щастливец на – така го е надарила природата, че нищо му няма и никакви болки не чувства. И му завиждаха. Когато го хванаха преди Девети, че укрива нелегални и го затвориха, никой не повярва, че са го измъчвали, защото на Девети той излезе усмихнат от затвора и намръщените граждани решиха, че само заради шегата се е оставил да бъде арестуван. Той се усмихваше, непрекъснато се усмихваше и за това не му вярваха много, не го слагаха в никакъв президиум, защото как, представете си – стоиш е президиума и се усмихваш. Неудобно, моля ви се, как може да се вярва на човек, който непрекъснато се хили? Та той може изведнъж, точно по средата на някое изказване да се изсмее и да провали всичко. Разбира се. А той рисуваше чудно, той рисуваше малки детски рисунки, в които всичко беше усмихнато и красиво, и сериозните граждани гледаха слънчевите му рисунки, клатеха глави и казваха
- Да бе, много красиво, само че много повърхностно – гледай само колко е радостно, може ли така? Това ли е изкуството, за което знаем, че е страшно, дълбоко, сериозно? Не, явно това не е изкуство!
И го караха да рисува намръщени граждани, да рисува приятелите си, които беше укривал и които бяха отишли да разстрел, и той ги рисуваше, но някак си пак несериозно – пак усмихнати, как галят деца или събират цветя по полето – несериозно, просто кощунство, както се изразиха някои. И не му вярваха, че той е обичал и уважавал тези свои приятели, и смятаха, че познанството му с тях е било случайно, а по-нататък изобщо не вярваха, че е имал такива приятели, защото – ето на, за тях пише, че са били сериозни, че са посрещали безстрашно смъртта, а той – погледнете го само как се усмихва, може ли безстрашният човек да се хили така?
И всички уважаваха един друг художник, който вървеше намръщен и все се оплакваше, че ще умре, и ужасно се страхуваше от смъртта, и все рисуваше живота в тъмно черно и още по-тъмно дори, и все хленчеше, че идва смъртта и неговото изкуство ще замре, и крещеше на хората да плачат, че такъв талант загива.
Но се случи така, че усмихнатият умря преди него. И никой не му повярва, защото как може да умре човек, който непрекъснато се смее? Та той дори вчера се смееше, не чувате ли неговия смях? Та неговите закачки и до сега звучат в ушите ни и ето рисунките му – детски, засмени, подскачащи в рамките като самия него. Как можеше той да умре, когато никога не се оплакваше, и ако умре, ще умре именно мрачният му колега, който пищи в дома си и раздира небесата с надгробните си оплаквания.
Да, да – абсолютно никой не повярва, че е умрял. Дори и аз, защото, само да затворя очите, и той ще изникне пред мен – весел, жизнерадостен, вечно жив, със своите дебели, охлузени кадифени панталони и дългата черна брада за маскиране. Той ще ни хване за ръка и ще каже:
- Хайде бе, усмихнете се! Гледайте само колко синьо е небето! Вижте децата, вижте момичетата – каква красота! Я да запеем, да запеем – „Воларе, о-о, Кантаре о-о-о” – летя и пея, пея и летя към синьото небе!
Виждате ли? Видяхте ли? Затова и вие се усмихнете. Да, за тебе става дума, другарю, усмихни се! Нима не е хубаво в ушите на хората да звънти вечно твоят весел смях?
Усмихни се, другарю, усмихни се! Ето – виж как се усмихвам аз. Е, наистина, не ми е много до усмихване. И пясък имам в бъбреците, и косите ми побеляха, и никога вече няма да станат отново черни, пък и в работата всичко не е в ред, но аз се усмихвам. Бъбреците ме болят , а аз се усмихвам, косите ми са бели – и аз пак се усмихвам. Бъбреците ме болят, а аз се усмихвам, косите ми са бели – и аз пак се усмихвам. Не си ли спомняте как се усмихвахме, когато бяхме деца? Хайде да се усмихваме пак – по същия начин, с ослепителна ясна усмивка и чист весел смях. Е, да – ще има хора, които ще ни посочат с пръст и ще се изсмеят, но слушайте – това тяхното смях ли е? Никакъв смях не е, защото те се смеят подигравателно и сами си вредят, тъй като от тази усмивка ще получат язва в стомаха. А ще получат язва, защото са проклети. Те смятат, че усмивките са за децата, а възрастните трябва само да сумтят, да се оплакват, да си показват белите коси, да броят колко песъчинки имат в бъбреците и да говорят за умиране. Пък ние – напук ще се усмихваме и дори да умрем, ще си умрем шестнайсетгодишни. Точно така. Аз имах един приятел художник – той умря точно шестнайсетгодишен, въпреки че в паспорта му пишеше, че е роден преди шейсет и няколко. Той търчеше като шестнайсетгодишен, на вечеринки слагаше черна брада, танцуваше най-бързо и се смееше с най-ясен смях. Той умря и никой не повярва, че е умрял. На него изобщо не му вярваха никак. Той гладуваше на младини, ходеше из цялата страна – беше търговски пътник, пласьор на цветни картички, рисуваше хора по влаковете, препродаваше стари вестници, които събираха неговите деца от съседите, и никой не му вярваше, че е зле, защото се усмихваше. Децата му честно гладуваха, но никой не им вярваше, защото бяха научени да се усмихват. Когато при някакъв случай той се подхлъзваше и падаше и от ръката или от носа му рукваше кръв, никой не вярваше, че го боли, защото той се усмихваше. И се чудеха тогава хората, и завиждаха – гледай ти, нас ни боли, а този щастливец на – така го е надарила природата, че нищо му няма и никакви болки не чувства. И му завиждаха. Когато го хванаха преди Девети, че укрива нелегални и го затвориха, никой не повярва, че са го измъчвали, защото на Девети той излезе усмихнат от затвора и намръщените граждани решиха, че само заради шегата се е оставил да бъде арестуван. Той се усмихваше, непрекъснато се усмихваше и за това не му вярваха много, не го слагаха в никакъв президиум, защото как, представете си – стоиш е президиума и се усмихваш. Неудобно, моля ви се, как може да се вярва на човек, който непрекъснато се хили? Та той може изведнъж, точно по средата на някое изказване да се изсмее и да провали всичко. Разбира се. А той рисуваше чудно, той рисуваше малки детски рисунки, в които всичко беше усмихнато и красиво, и сериозните граждани гледаха слънчевите му рисунки, клатеха глави и казваха
- Да бе, много красиво, само че много повърхностно – гледай само колко е радостно, може ли така? Това ли е изкуството, за което знаем, че е страшно, дълбоко, сериозно? Не, явно това не е изкуство!
И го караха да рисува намръщени граждани, да рисува приятелите си, които беше укривал и които бяха отишли да разстрел, и той ги рисуваше, но някак си пак несериозно – пак усмихнати, как галят деца или събират цветя по полето – несериозно, просто кощунство, както се изразиха някои. И не му вярваха, че той е обичал и уважавал тези свои приятели, и смятаха, че познанството му с тях е било случайно, а по-нататък изобщо не вярваха, че е имал такива приятели, защото – ето на, за тях пише, че са били сериозни, че са посрещали безстрашно смъртта, а той – погледнете го само как се усмихва, може ли безстрашният човек да се хили така?
И всички уважаваха един друг художник, който вървеше намръщен и все се оплакваше, че ще умре, и ужасно се страхуваше от смъртта, и все рисуваше живота в тъмно черно и още по-тъмно дори, и все хленчеше, че идва смъртта и неговото изкуство ще замре, и крещеше на хората да плачат, че такъв талант загива.
Но се случи така, че усмихнатият умря преди него. И никой не му повярва, защото как може да умре човек, който непрекъснато се смее? Та той дори вчера се смееше, не чувате ли неговия смях? Та неговите закачки и до сега звучат в ушите ни и ето рисунките му – детски, засмени, подскачащи в рамките като самия него. Как можеше той да умре, когато никога не се оплакваше, и ако умре, ще умре именно мрачният му колега, който пищи в дома си и раздира небесата с надгробните си оплаквания.
Да, да – абсолютно никой не повярва, че е умрял. Дори и аз, защото, само да затворя очите, и той ще изникне пред мен – весел, жизнерадостен, вечно жив, със своите дебели, охлузени кадифени панталони и дългата черна брада за маскиране. Той ще ни хване за ръка и ще каже:
- Хайде бе, усмихнете се! Гледайте само колко синьо е небето! Вижте децата, вижте момичетата – каква красота! Я да запеем, да запеем – „Воларе, о-о, Кантаре о-о-о” – летя и пея, пея и летя към синьото небе!
Виждате ли? Видяхте ли? Затова и вие се усмихнете. Да, за тебе става дума, другарю, усмихни се! Нима не е хубаво в ушите на хората да звънти вечно твоят весел смях?
Голям образ беше!
