Било ли ви е страх да не останете без деца ?

Моята работа е същата,нямах време да се отдам на страх,пък и никога не ми е идвало отвътре да се чепотя с хорските деца 
Още помня,че като забременях,ме достраша доста какво ще го правя...кучета бях гледала,котета също...ама лапе 
Но пък като си го гушнах и край-станах майка от раз...еееххх...голям кеф беше този момент!! 

Да. Може би за това толкова много настоявах и исках да се случи рано. За да имам време, ако случайно не се получава от раз. Но аз съм детешарка, винаги съм искала деца. За щастие срещнах рано Човека.

Не точно страх, защото знаех, че ще се прежаля и ще го направя по-скоро рано, отколкото късно. Обаче определено имах силна мотивация и ми беше приоритетно.

Баба ми беше акушерка и за нея беше важно една жена да стане майка- колкото и клиширано и патриархално да звучи. Наистина има някои позитивни ефекти- ако ще и биологични. Е, едни неща се подобриха, други се разкрантиха, но все пак сме живинки. Та затова колкото и да ми разправяха, че мога и по-добър мъж да намеря, гледах, че около мен търсещите все по-добър мъж нещо не го намираха дълги години. Затова на 26 и половина, след три години брак, родих син. По-малко от две години по-късно имам син, но вече не и съпруг. Определено е по-лесно да го преглътна, отколкото загубени години без дете. Но все пак за авторката на темата детето е имагинерно, докато за мен вече е личност и не мога да си представя живота без него.

Но преди да имам деца, съм си отработвала и вариант на бездетна дама. Знаеш ли какво, изобщо не беше подтискащ вариант. Важното е да имаш визия и усещане, че имаш контрол над достатъчно аспекти от живота си. Че твориш. Когато си майка, може да имаш такова усещане, че си успяла, но може и да го нямаш, може да се сринеш тотално. Според мен не търсиш толкова дете, колкото усещането, че си герой, че владееш живота, доколкото човешко същество може да го владее.

Сега опцията за второ дете ми е имагинерна- не знам дали е лошо или добро. Но изпитвам достатъчно радост от живота, че да не се страхувам дали ще остана без второ. Кой е казал, че трябва да е биологично мое?

Иначе чисто биологично- първо се научи да си контролираш теглото и да не ядеш тестени изделия, за да не се окаже бременността и край на елегантната фигура.

Аз лично никога. Имала съм пред себе си примера на мама - самотна майка. Не ми изглеждаше особено привлекателен нейният живот - изцяло отдаден на мен. По-скоро се бях уплашила да не остана сама (без партньор). За мен децата е хубаво да са продукт от дадена връзка (биологични или осиновени), самоцел не са. Нуждата да се грижиш за някого се появавя с точния партньор. За деца за пръв път се замислих, когато се запознах с мъжа ми. Още не бяхме дори гаджета, когато в съзнанието ми се беше ооформила картина как аз раждам, а той е до мен. 

Не, никога не ме е било страх, защото винаги съм знаела, че някой ден ще бъда майка. Ако не можех да си родя, щях да си осиновя, но без дете нямаше да остана.

За да има деца, трябва чувство за сигурност. Може да дойде от добър партньор, може и да е вътрешно качество. Партньорът, дори добър, не е гаранция. Когато имаш вътрешна увереност, че ще станеш майка, ще намериш начин. Децата не ти се случват, ти ги правиш. Ако се заемеш активно, няма да се страхуваш, че съдбата и случайността ще те подминат.

Винаги има начин да имаш деца в живота си.

Познавам един човек, който няма собствени биологични деца, но накрая се оказа с осем внуци.

И нужда да дадеш любов и грижи.  При мен дойде с мъжа ми, но бях и доста млада. Някои се раждат с тази нужда, при други идва с възрастта.

Въпреки, че доста годинки вече се борим за дете единственият момент в който изпитах панически страх че няма да имам дете беше когато докторът ми каза, че може да се окаже необходимо да ми прекъсне тръбите, имах чувството че светът се срива в краката ми и губи всякакъв смисъл, за радост след операцията се оказа, че всичко си ми е наред и въпреки че още не се е получило аз съм убедена, че ще имам деца, нищо че вече съм на 32.

При мен майчинството беше по-скоро повик към активен живот, нещо като да ловиш едър дивеч, не толкова нужда да се грижа за малко създание. За тази цел има животинки и растения. Раждането на дете по-скоро го възприемах като начин да завладееш света, да създадеш още един силен и щастлив човек или поне да се опиташ. Може би имам късмет, че съм мъжка майка щото по принцип съм повече тип тренер, отколкото нежна и грижовна. Е, за малкото бебе и дете съм такава, но не това е идеята ми за майчинство.

Изпитах такъв страх в деня, в който навърших 28 години, направих си нещо, като равносметка и се подтиснах страшно много.
Но страха не идваше от това, че не бях намерила половинката си или от някакъв физически проблем, изпитвах ужас от самия процес на раждане, имах чувството, че ще ми се случи нещо ужасно и че никога няма да събера смелост "да се подложа" на това.
Но минаха няколко месеца, баба ми почина - мир на праха й и там до като гледах, как хвърлят пръст върху нея, аз всъщност пораснах, настъпи някакъв прелом в живота ми, дадох си сметка, че съм за малко тук на тази земя и че ако сега не оставя поне едно дете след себе си, то един ден ще излезе, че никога не ме е имало ...
Само два месеца след това аз вече бях бременна, забравила за всички страхове и за егоизма си ...


Може съвсем скоро и с авторката да се случи нещо такова, да се появи някаква сила, която да я накара да има дете, без значение от кого и без значение къде ...
Ако човек толкова силно желае нещо, то рано или късно ще се случи!

Не точно. По скоро имах страх , че може да не мога да имам деца. Беше някакво усещане, абсолютно неоснователно от мед. гл.т. , но аз си бях втълпила някакви такива страхове.
Всеки минава през някакъв период, не се навивай по темата.

След първата ми неуспешна и непланирана бременност, която завърши със спонтанен аборт пък развих и друг страх, че не мога да износя дете- отново неоснователно, но самонавиването прави ужасии.
Не исках и да забременявам дори, мъжа ми ме навиваше много настойчиво, докато накрая не се предадох. Роди се сина ни. Вторият път пък така неистово си исках дъщерята, защото бях убедена , че ще е момиче , че от нищо не ме беше страх.
Въпреки всичките ми хипохондрични страхове обаче винаги съм знаела, че ще бъда майка, независимо как. Това е просто усещане , някои го имат други просто не се замислят затова- хората сме различни същества.
Човек преминава през разни периоди и състояния, хубаво е,че споделяш тук ще прочетеш хиляди отговори и гл. точки и ще намериш за себе си, своят успокоителен такъв. Не се притеснявай, всичко ще бъде наред.

Аз имах страх от обвързване. На 22 г. се запознах с настоящият си съпруг. Той много искаше дете, аз станах готова на 28 г. Тогава той замина да пътува и се появи страха, че няма да мога да забременея.Забременях на 30г. и родих на 31 г. Личен съвет - ако намериш подходящия човек не чакай до 31г. Сега искам второ, но той не е готов - на 34г. съм и отново ме е страх че няма да мога да забременея. Желая ти късмет във всичко.  

Момичета,то въпросът е точно в това.
Някой по-нагоре писа,че ако искам дете ще го направя без значение с кой.
И се питам - 28 примерно , е ли възраст,в която да направиш дете независимо как и с кой или имам време да се полутам и да опитам да срещна Човекът.
И аз вече съм стигнала до извода,че без мъж може да остана но без деца не искам.
Така,че може би от една определена възраст нататък,ако все още не се е появил подходящият за мен човек, ще започне да ми е все тая кой точно ще е той,стига да си имам деца.
Въпросът е къде е границата.

В ума ти...

Аз пък хич и не ща да покорявам нещо си чрез детето си.  Детето е, за да го обичам и подкрепям, което не означава глезене до 48 годишната му възраст. Много е лично как всеки възприема родителството.   

Agaph, имаш време за почти всичко на този свят. Когато нуждата за дете надделее липсата на партньор ще разбереш. Решението само ще изкристализира.