Индонезия- приключения около Екватора

Ехаааа, цяла тема само за мен!    Сега остава да се развихря! (И да си подредя мислите в някакъв що годе приличен за четене вид.)

Някъде през ноември ни хрумна щурата идея да бием път до Индонезия, за да разгледаме два острова - о.Бали и о. Гили Траванган. Вторият го пиша Гили, а не Джили (Gili на английски), защото местните го произнасят по този начин. Стандартните туристически пакети предлагат пътувания само до Бали със 7 нощувки в определени хотели. Искахме да избягаме от рутината, да отидем в хотел, който на нас ни харесва, повече свобода и гъвкавост с други думи и не на последно място по важност - по-ниска цена. Е, получихме я - 6 нощувки в Alam Shanti в Убуд и 4 нощувки в Alam Gili. Поне това беше първоначалния план.  Искахме да избягаме от големите хотели, пълни със стаи, да се отдалечим от известните вериги и да се потопим малко повече в балийската култура и начин на живот,до колкото това е възможно за странници от България, които са все пак туристи със своите специфики. Смятам, че до голяма степен успяхме, дори преодоляхме някои свои предразсъдъци без изобщо да сме знаели и планирали.
Преди да тръгнем изчетох толкова много информация за болестите, които се срещат по тези георграфски ширини, че ми се изправи косата. Тогава си казах "Добре, че платихме самолетните билети, преди да прочета това, иначе щях да се откажа!"  е, сега ми е известно, че Индонезийската малария е тип 4, която се повлиява от еди какви си препарати (и като лечение, и профилактично), които не могат да се намерят на територията на страната, знам колко струват и къде ги има, както и ужасните странични ефекти, които могат да се проявят. Е, отказахме се да си купуваме този препарат. Толкова други страхотии ни очакваха, че май маларията беше с най-малък шанс за заразяване. Инвестирахме в репеленти и толкоз. Имахме си естествено и здравна застраховка с молитвите да не ни се налага да я ползваме. О, забравих да спомена, че тръгнахме само с ръчен багаж (по 1 раница) и на летищата ни гледаха едно особено и неразбиращо защо не сме помъкнали 20 кг куфар. Сътветно всички течности и лосиони, които взехме бяха в разфасовки до 100мл. Слънцезащитен лосион купихме на място, защото той надхвърляше разрешените мл.
Като кацнахме в Джакарта ни посрещна служител на летището, за да ни прекара по най-краткия път до гейта с полета до Денпасар, минавайки през формалностите за получаване на виза - много лесна и бърза процедура на летището. Просто оставяш по $25/човек и всичко е 6. После човекът ни заведе до Change бюро, за да обменим индонезийски рупии. Ето тук вече не трябваше да се доверяваме. Метнаха ни с около $23, като стой, та гледай.    На финала се стремиш да гледаш отвисоко на тия неща и просто да си извадиш поуката от ситуацията, но бяхме много ядосани, признавам си. А и служителят от летището прибра бележката за обмяната. (втора наша грешка да не се разправяме с него и да си я вземем, а уж не сме такива хора  )  Всички полети на Турските авиолинии, с които летяхме от София до Джакарта (през Истанбул и Сингапур) бяха със закъснение, но не достатъчно, за да изпуснем полета на Garuda Indonesia от Джакарта до Денпасар. И така благополучно ни посрещна наистина голямата влажност на въздуха на летището на о.Бали. Бяхме си поръчали трансфер от хотела в Убуд, за да сме по-спокойни, че в полунощ няма да се чудим какво такси да хванем и дали шофьорът ще знае къде да отиде. Някак си след 24 часа пътуване не ни се обикаляше и искахме по-бързо да стигнем леглото. 
Убуд беше подбран перфектно за целта на нашата екскурзия, а именно да видим повече от самия остров, той се намира в сърцето на Бали. Масово туристите отсядат в южната част на острова,а именно Нуса Дуа, Кута, Санур...
Пътуването от летището на Денпасар до Alam Shanti отне около час и приблизително към 01:00 бяхме настанени в нашата къщичка - Lumbung House, която е единствената самостоятелна къщичка в Alam Shanti (и най-евтината), останалите са по-големи и съжителстват да речем 2 двойки - всяка си има собствен етаж. Възможно най-бързо се приготвихме за лягане и се настанихме под огромната мрежа, висяща над леглото (страхотно спасение от комари и други животинки). Цяла нощ не мигнахме!  Постоянно някакви животни тичаха по покрива (някои сякаш доста големи...), непознати звуци навсякъде! Къщите им са с дупки и луфтове построени, не е плътно монолитно строителство като при нас. Особено между покривите и стените - спокойно могат да се намъкнат влечуги например. Аз бях доста шашардисана отначало. Все едно, че бях на палатка, обаче на място, където не знам какви твари да очаквам, че ще ме посрещнат. Нямах търпение да се съмне, за да виждам поне какво обикаля наоколо, а не само да го чувам.  Alam Shanti притежава разкошна градина и това е първото, което прави впечатление - как къщичките са разпръснати на огромно разстояние за нашия стандарт. А биха могли да сбият още поне 20-тина къщички на това разстояние... тия хора за Слънчев Бряг (и въобще българското черноморие) не са ли чували?!  Основните и най-големи прозорци на първия и втория етаж на Lumbung House гледат към оризово поле (на територията на хотела) и малко криволичещо път-че, по което дойдохме през нощта. По-късно видяхме, че ако си се зазяпал в красотата оттатък прозореца, а някой от персонала се случи да премине и да те забележи, неминуемо биваш поздравен с широка искрена усмивка и махване с ръка - сякаш сте приятели от ехееееееей колко време. 

...to be continued

Няма ли да има още?   

Сори за тези, които ще помислят, че историята продължава!

Има, Има, много се извинявам за забавянето, налегнаха ме други ангажименти, а не ми се иска да претупвам нещата....Хайде ще се отчета малко. 

no_name  Много интересен и увлекателен увод  Като имаш възможност продължи с разказа 

Първото впечатление от индонезийската кухня беше невероятно вкусната закуска. Достатъчно като количество, за да те държи сит даже и за обяд, но не се чувстваш преял. Освен това беше доста здравословна, взимайки предвид неизменно присъстващите плодова салата (в различни вариации) и фреш. Докато си хапвахме самодоволно, видяхме една маймуна (макак) на онова път-че, за което споменах преди. Пообиколи насам-натам и дойде до нашата къща, завъртя се и тръгна към съседната. 
Ден първи беше отделен на обиколка из Убуд и уреждане на транспорт до Гили Траванган. След известно време, прекарано на Рецепцията, взехме нещо като схема на Убуд, пъхнахме дъждобраните в раничката и поехме. Първата спирка беше Гората на маймуните, която се намираше на 5-7 мин пеша от нашето хотелче... Още по пътя за натам, забелязахме маймуните НА пътя, ДО пътя, по околните огради, магазинчета...все едно гълъбите по нашенско.  Кротко си се пощят, ядат нещо, ако са си намерили и те гледат с любопитство. Едната ми помилва дланта, а пък друга с ловък скок ми отмъкна мокрите кърпички.  По принцип са адски добронамерени, просто са много любопитни. Има път за мотори (и пешеходци), който минава покрай гората, за да излезе в Убуд, от другата страна, където е по-цивилизованата да я наречем част - с магазинчета, ресторантчета и всичко онова, от което един турист може да се нуждае (чейндж бюра например). Ако човек реши да тръгне по този път, ще види и маймуните, но ние решихме да платим и без това малката сума за вход и да велезем малко по във вътрешността на гората. Маймуните наистина бяха много приятелски настроени, една дори се покатери на главата на мъжа ми и започна да го пощи и да го почесва внимателно със зъбки. Всички околни се разхилиха. После ни обясниха, че това бил жест на доверие - приели са го за свой! 
Разходихме се в един храм - Peliatan, така се казва и улицата, вътре се влиза само с тяхното традиционно облекло, на входа раздават от него. Не е особено посещаван.  Влязохме и в още един в другата част на градчето, който беше тотално безлюден. Там станаха разкошни снимки. И всичко е толкова зелено, обрасло, мъхлясало и въобще...джунглесто.  Голяма красота! Минахме покрай училище - всички деца носят униформи и голяма част от по-големите (да речем нашите гимназисти) ходят с мотопеди на училище.
 Намерихме чейндж бюро с много добър курс и сертифицирано от правителството, тъй че там обменяхме пари. Бях забравила какво е да раздават ластичета за пачките банкноти (от преди деноминацията в България). 
По улиците има много балийци, които си предлагат услугите да бъдат твои шофьори. Добре, че имахме някаква представа каква цена можем да добием и се пазарихме. От хотелчето ни предлагаха шофьор за $50, ние спазарихме за 350 000 рупии, което ще рече между 35 и 40 долара, а тръгнахме от 60. По принцип курсът е $1 за малко над 1000 рупии (ще погледна, ако пазя бележка колко точно над 1000). По-късно се оказа, че сме направили лош избор на шофьор. Името му беше Раи.
Надвечер, на връщане към хотелчето един друг кандидат-шофьор ни "нападна", но пък по толкова ненатрапчив и все пак достатъчно упорит начин, че неизменно предизвика усмивки. Изглеждаше доста по-компетентен, с по-добър английски език...изобщо по-по- от този, с който вече се бяхме уговорили. За момент съжалихме, че не сме го срещнали по-рано. Наехме го за денят след утре, както се казва по английски му. 

И лека-полека започнахме да свикваме. Вече гущерчетата в стаята не ни правеха впечатление, даже им се радвахме. На Бали те са със статут на "пазители на дома". А пък логичното обяснение е просто - все пак помагат за овладяване популацията на буболечки в къщата, особено имайки предвид всички дупки. Едната вечер един особено голям гущер се беше вмъкнал, може би имаше 30-35 см.  и с огромна глава. Жалко, че не успяхме да го снимаме. 

Забравих да спомена, че в Убуд има достатъчно магазини, от където човек може да си купи абсолютно всичко. Ние взехме лосион със слънцезащитен фактор например.

Вечерта се оказа, че няма особен избор на заведение за вечеря, тъй като си забравихме фенерчето в стаята (фенерчето принадлежи на хотела, не сме мъкнали от България). А моторният път покрай гората на маймуните е единственият пешеходен за центъра на Убуд и е пълен мрак. Осветяват го единствено моторите, с които трябва да се разминаваш - тротоари няма, пътят е тесен, колкото 2 мотора да се разминат. Решихме, че ни се живее и без фенер (поне да ни забелязват) няма да поемаме излишни рискове. Има и друг вариант - с такси, обикаля се доста, но решихме да си го спестим. Попаднахме на заведение до самия вход на Monkey Forest с жива музика точно в този ден - разкошни музиканти и страхотен певец! Аз без да знам какво си поръчвам, се сдобих с 2 супи... Ама кой да знае...но пък бяха вкусни и ги изядох с удоволствие. Това беше един добър финал на първия ден.

 

No name чудесен разказ.  И аз имах преживяване с маймуни преди 10-тина дни, но беше далеч по-неприятно. Иначе наистина бяха много сладки

Раи дойде да ни вземе на време. Пак (!) се опита да изкрънка парите предварително. Обяснихме му, че тая няма да я бъде. То и аз искам да ми дават заплатата преди да си я изработя, ама и моя шеф се дърпа....

Първа спирка Goa Gajah или Elephant Cave. Никой не може да ме убеди в приликата между слона и съществото надвиснало над входа на пещерата, но по азиатските страни не си падат много по приликите между статуи и животни като че ли.    Един балиец се залепи за нас и започна да ни разказва историята на храма и различните богове. Стана ни интересено. Изненада ни мирното съжителство между индуистки и будистки богове на едно място – в един храм, в едно езеро, в една пещера... После ни разходи, дори ни прекара по една пътечка, по която нямаше да минем сами. Ръмеше и ние се украсихме с дъждобраните.  Показа ни бял бамбук – използван за строителство, черен бамбук – за производство на мебели... За първи път с него се сблъскахме с произношението на звукът „ф” в английските думи. Като изтърси „пор да памили” и ние се облещихме.... както и с останалите неща, започнахме да свикваме полека-лека. Изразът се оказа ”for the family”. Нашият пишман гид и шофьор Раи ни изчака в колата. А истинският ни гид в този храм получи $4-5 за интересния си разказ и усилията да останем доволни. На това място научихме и че балийците кръщават децата си съвсем идентично във всяко семейство според поредността на детето и независимо от пола. Първото дете е Уаян, второто - Маде , третото – Ньоман (последното Н почти не се чува), четвъртото – Кетут. Ако се родят следващи, пак се започва отначало. Това са домашните имена, използват се вкъщи от семейството. Всеки си има и друго, официално име, което се използва в училище например, но масово балийците се представят с тези си имена. Който е гледал/чел „Eat, Pray, Love” с Джулия Робъртс ще се сети веднага, че билкарката се казваше Уаян, а възрастният мъж (шаман или нещо от сорта) беше Кетут. Е, сега знаете и кое дете поред са били в семейството.  Питахме Раи как му е „семейното” име, каза „Аз съм втори Кетут”, сиреч – осми. 

Следваща спирка – Bali Zoo. За тези, които не са ходили още на о.Бали, се присъединявам към препоръките първо да се посети зоологическата градина, а след това Bali Bird Park.  Bali Zoo не може да се похвали с кой знае колко богато животинско разнообразие, може би и защото имаме за сравнение и други удивителни зоологически градини. Но видовете, които могат да се намерят са наистина красиви и характерни за Индонезия. Крокодили бях виждала и преди, но с такъв размер – само мумифицирани. Белият бенгалски тигър е просто невероятен, мога да седя с часове да му се любувам. По-късно, разглеждайки снимките, изглеждаше сякаш сме направили черно-бяла снимка на обикновения бенгалски тигър.  Има възможност срещу малка сума да храниш част от животните (дори и крокодилите). Служителите са много любезни и ти предлагат да се снимаш с някои птици. Има фотограф, който ти прави снимки, които след това би могъл да закупиш, но те снима и с твоя собствен фотоапарат, така че спокойно може да се мине и без този разход – въпрос на избор.

Bali Bird Park е разкошен парк, събрал в себе си превъзходни екземпляри от най-различни птици. Толкова красота е събрана на това място, че просто ахваш. В пъти по-богат е от разнообразието на птици в Bali Zoo. Разделен е на сектори по острови и съответно видовете, срещащи се там. Има много клетки от онези, в които буквално влизаш, а птиците си летят около теб. Е, може и да не се разминеш с някоя и друга курешка, но свободата си има своята цена...  Видяхме и прилепи с дължина около 40 см . Смешното е,  че дори посетихме 4D кино, а още не сме ходили на такова в България (влизаше в цената на билета). Като цяло билетите и за зоологическата градина и за парка на птиците са високи – около $25 всеки. За сравнение входовете за храмовете са между 2000 и 5000 рупии. Раи голям страх бра през целия ден да не го зарежем и да щипнем на някъде без да му платим. В един момент взе да ни дразни чак това му поведение...

Последна спирка  - Tanah Lot. Не можахме да останем съвсем до края и да видим до къде всъщност ще се вдигне нивото на водата от прилива и в каква степен ще го залее, но след като го съзерцавахме час, час и малко, решихме да си тръгваме към Убуд. Оказа се, че въпросният ден е пълнолуние – специален ден в индуизма (предобладаващата религия на о.Бали, може би с изключение на северозападната част, която е по-близо до о.Ява и до исляма). Беше задръстено, много хора се бяха облекли за молитва и беше истинско стълпотворение в храмовете и по пътя за тях. А нашият „симпатяга” Раи реши да мине по обиколен път, но не избягвайки задръстванията и навалицата. Може би разчиташе, че няма да забележим. 

Обикаляйки острова,видяхме как всички мерки за безопасност на движението, които тук се съблюдават, там нямат никакво значение. Видяхме хора, возещи на мотори съвсем малки дечица – с едната ръка го държи отзад, с другата държи кормилото. Видяхме и такива мотористи, возещи изправени на седалката дечица. Кой е с предимство на кръстовищата не е ясно, разминават се на магия. А движението определено е натоварено. 

Сега малко лирично отклонение с цел лоша реклама. Освен, че нашият първи шофьор не знаеше добре английски, климатикът в колата му беше много зле (ако говорим за условия), никъде не си направи труда да влезе в ролята на гид, а просто натискаше педалите и въртеше геврека. Опита се неколкократно да получи парите в аванс, но единственото, което му дадохме по наша преценка беше половината пари на бензиностанция в началото на пътуването, да зареди, колкото е необходимо. Всички такси за паркинг бяха за наша сметка.   Върна се по обиколен път и на финала искаше допълнително пари извън уговорката, защото сме се забавили и пътуването отнело не 8 часа, ами 10 часа.  Е, това преля чашата.  Така ни идеше да му теглим една голяма българска майна, но запазихме спокойствие и му казахме, че такива номера няма да минат и каквото сме се разбрали в началото – това е. Той е знаел къде отиваме, ако е имал претенции, да ги е изложил тогава. Та, всеки да си има едно на ум...

Браво, много увлекателен разказ! Хайде и малко снимки.

No_name, ти си невероятна
Ако знаех, че толкова увлекателно и завладяващо разказваш щях след всяко твое пътешествие да отварям нова тема, за да четем разказите ти.
Но то и сега не е късно
Чакаме ден 3-ти и снимкии

Ей, ама много съм поласкана, да знаеш! Никога не съм смятала, че съм особено добра в писането, наопаки на някои мои учители по литература. Ама колкото мога - толкоз. 
За снимки, ще трябва да се почака още малко....просто тоя ъплоуд ми разказва играта...а от колко места ми дават зор... Сега ще се съсредоточа върху Ден 3.
 

Аууу, сега видях, че съм изпуснала нули на горния разказ... Явно съм била доста гладна.  малко над 10 000 рупии са 1 евро, а не 1000, както съм писала....И сложете по още една 0-ла на входовете за храмовете.

Другият ни шофьор Уаян също дойде навреме, имаше залепени цветни листенца (листенца от цветя) на ушите и традиционният и неизменен offering отпред на таблото на колата.  Този offering е техният ежедневен индуистки начин да помолят боговете за добра карма. Представлява зелени листа прегънати по определен начин, образуващи нещо като плитка кошничка или във формата на цвете, а вътре се слагат цветя (само цветната част, без стъблото) и храна – най-вече ориз. Голяма радост е това за мравките. По принцип е много красиво и лично на мен ми допада като обичай, но постоянно човек трябва да си гледа в краката, защото масово ги редят по улиците. Опасявах се да не проявя неуважение, ако стъпя върху някое от тези без да искам.
 Понеже понятието време на Бали е много по-различно от нашето – там сякаш то е спряло, очаквахме, че няма да държат на точността, обаче ни изненадаха. Дори първите дни живеехме на оборотите, на които сме свикнали в България. Само че бързичко привикнахме към тамошното спокойствие.  Хората не са изнервени, усмихнати са. Бедни са, но са усмихнати, гостоприемни, много приветливи. Радват се на малките неща в живота. Адски отдадени на изкуството – всеки на този остров се занимава с изкуство под някаква форма. Оказа се, че Уаян свири на няколко музикални инструмента,  участва в музикална група, както и в изграждането на скулптура и още много неща, които не успях да запомня. Удивително е!  Разказа ни, че по случай наближаването на тяхната Нова Година (23 март по хиндуисткия календар) имат традиция да се изготвят скулптури на определена тематика. Провежда се и конкурс, в който има парична награда за първите 3 места. А за изработването на една скулптура се обединяват няколко човека, които може да са от 5 до ....не знам до колко...групата на Уаян беше от 100-тина човека. Те си поделят разходите и времето, необходими за изготвянето й.  Както споменах, всеки се занимава с някакъв вид изкуство, независимо от професия.
Май много се отклоних... 

Първа спирка в Ден 3 беше Barong Dance. Уаян ни заведе в една амфитеатрална зала (с покрив, иначе открита) извън Убуд, където вместо 100 000 рупии, цената беше 80 000 (т.е. около $8).  Този Баронг е най-отвратителното представление, което съм гледала....Няма такава простотия... Първо не  е баш танц, ами си е нещо като музикален театър. Това не е проблем. Обаче такава липса на сюжет е просто покъртителна!!! Музикантите, които свиреха на техни традиционни инструменти отначало бяха интересни, с нестандартно звучене....това първите 10 мин. От 11-тата нататъка главата ми започна да дрънчи като църковна камбана по празници. А финалната сцена (която не беше изобщо описана в краткия преразказ на действията – на английски) беше някакво магаре, което по някаква причина го убиха и единия от човеците  седна отгоре му, после взе да врещи и се хвана за г*за, след което на магарето му щръкна...еди-кое-си, всички се опулиха, а еди-кое-си-то започна да пикае с една силна струя....  Ей тази гледка ще ми остави отпечатък за цял живот, хора...Или аз съм много примитивна и не разбирам от изкуство, или балийският Баронг е твърде странен за моя вкус. Излязохме от театъра като маносани. Влизаме в колата и Уаян ни посреща въодушевено с искрящи очи и въпроса „Как беше?! Хареса ли ви?!” А ние единодушно с широки от ухо до ухо усмивки заявихме „Да, чудесно е!”. Не обичам никак да лъжа, тежи ми. Обаче как на този лъчезарен човечец, който толкова много се гордее с балийската култура да му кажеш, че това в нашите очи е супер простотия? Не искахме да го обидим...

Следваща спирка – Spring Water Temple – много красиво място, закътано между едни хълмчета. Уаян влезе с нас (каква голяма разлика с Раи...) и ни разказваше подробно всичко, което знае. Беше бомбардиран с въпроси, но се представи като истински гид. Многократно поема инициатива да ни снима заедно с мъжа ми. Хареса ни един често употребяван израз от него спрямо нас „Slowly, slowly”...хахаха, а ние нямахме търпение да видим това-онова, да научим повече неща...Точно над храма, „кацнала” на едно хълмче е някаква правителствена резиденция, която дори Барак Обама е посетил. (брей-брей  )

След Spring Water Temple посетихме плантация за кафе и различни други култивирани растения. За мен като домакиня беше наистина интересно да видя какво представлява ванилията преди да си я купя във вид на бяло прахче от супермаркета. Бяха ни предложени безплатно мостри на различни видове чай и кафе. Индонезийското кафе е наистина вкусно не само в тази плантация, но навсякъде, където пихме такова. А в самата плантация решихме да опитаме от това толкова спрягано за най-скъпото кафе, а именно – изаканото от онези симпатични животинки мангусти. Честно казано не подозирах за съществуването на това кафе преди да се подготвя теоретично за пътуването до Бали. Видя ми се леко извратено да ровичка някой в изпражненията на животинката, за да търси зърната кафе, после да ги пече, да ги обели, да ги смели и да направи топла напитка от тях.  Питах кой всъщност пръв се е сетил за тая работа? На кого пръв е хрумнало да мине тия процедури и да изпие резултата накрая? И бихме ли го нарекли гений?!  Чашката от това екзотично кафе е евтина на Бали – 50 000 рупии, но лично на мен не ми хареса – кисело е на вкус. Какаото беше едно от вкусните неща, но като влязохме в магазина към самата плантация, видяхме, че всъщност цените са по-високи от нашенските магазини. Реших, че особено с единствено ръчния ни багаж, е съвсем безсмислено да мъкна нещо от там, като мога да си намеря продукт с добро качество (дори да не е от Бали) на по-ниска цена от БГ.

Поехме към езерото и вулкана, носещи едно и също име – Батур. Ако кажа, че гледката е прекрасна ще се повторя и потретя, но си е истина. И въпреки смръщеното и леко дъждовно време, извадихме късмет и облаците, обгръщащи върха му, се раздвижиха и той блесна с цялата си величественост пред нас. Обядвахме в заведение на терасата на нещо като парапет, надвесен буквално над един огромен склон и гледайки право вулкана. Тъй като Уаян се представяше до момента перфектно (ще спомена по-късно и че ни спести около $120), го поканихме да обядва с нас за наша сметка извън уговорката за заплащането. Той се трогна истински.

Яздихме 30 мин слон – ей такова животно не бяхме яздили до момента. Имах усещането, че всеки момент ще се изсипя от гърба му. Яздене не е точната дума, по-скоро се возихме на пейка, завързана за гърба му. А шофьорът на слона беше един адски дружелюбен и приветлив суматренец....как се нарича човек, родом от о. Суматра?!  Той ни разказа, че оригинално не е имало слонове на о.Бали, пренесени са от о.Суматра. А пък едно от индуистките божества – Ганеша се изобразява точно като слон. С други думи важно е било на Бали да се докара някой и друг слон. Имаше фотограф, който ни направи снимки, които по никакъв начин не бихме могли да пресъздадем с нашия фотоапарат (все пак бяхме отгоре върху него). Хвана страхотни пози, докато слонът правеше разни номера. След това за голям формат снимка (не мога да цитирам см), извадена на фотохартия ни искаха 300 000 рупии.  На финала спазарихме всички снимки да ни ги прехвърлят на USB памет за 200 000. Едва ли е най-голямата далавера на света, ама толкоз успяхме.

Последната забележителност за деня беше Tegalalang Rice Terraces. Селцето Tegalalang се оказа сравнително близко до Убуд. Не прекарахме много време там, но оценихме по достойнство тази красота, създадена съвместно от природа и хора. Много държах да го посетим.

Ще приключа с това Ден 3-ти, но ще разкажа малко и за приключенията покрай организирането на трансфера от Бали до Гили Траванган и обратно в следващата публикация - важен опит, който би бил от полза на някой пътуващ.

Дааа, и аз го забелязах ама докато те поправя ти си го видяла Макар, че толкова пъти съм била там разказа и преживяванията Ви са ми много интересни

Пренесох се. Вълшебни са думите, с които описваш преживяванията си. Записвам се в темата, защото е най-интересното нещо, което съм чела от месеци.

Радвам се, че имам читатели!  Въпреки, че пътуванията, които съм осъществила, никак не са малко, това е първият разказ в писмена форма, който правя.   

Дойде ред и на трансфера Бали-Гили Траванган и обратно. Оказа се много по-сложно, отколкото си представяхме. От хотела бяха достатъчно любезни да ни предложат съдействие, но още по предварително разменени и-мейли, ни обясниха, че ако си организираме това на място, няма да има проблем с местата - супер. Само дето се оказаха няколкодневни разправии и главоблъсканици. Първоначално се насочихме към вариант fast boat и по-конкретно компанията Gili Cat. Лодката прилича на нашенските комети, които се срещат по Черно Море и р.Дунав. От Бали се тръгва от пристанището на Padang Bai, до което се пътува известно време с бусче - трансферът се поема от самата фирма за превоз. В интернет имахме информация, че от Гили Траванган тръгва лодка в 9:00 сутринта, а полетът ни от Денпасар до Джакарта беше в 15:50, което беше екстра. Но на място се оказа, че лодка в 9:00 от Траванган НЯМА, единствено в 11:30, пристига се в 13:00 на Padang Bai, Бали, а от там до летището е около 2 часа с кола. Елементарната сметка показа, че шансът да закъснеем за полета е огромен, а от там и да изпуснем всички останали полети по веригата.  Притеснихме се. Започнахме да проучваме опцията да си хванем самолет от летището на о.Ломбок, съответно да си организираме някакъв вид трансфер (лодка до Ломбок и после кола) до летището. Влязохме на сайта на летището да си купим билети и какво се оказа - отстрани в една колонка за коментари на една от авиокомпаниите - Мerpati Airlines с големи червени букви пишеше Unreliable. Другата авиокомпания, която ни устройваше като време (тук цени вече изоообщо не се гледаха, макар че самолетният билет беше по-евтин от този за бързата лодка  ) беше Lion Air. Там всичко изглеждаше наред, докато не се оказа, че сайтът не приема нито една от международните карти за разплащане, които имаме - 2 кредитни и една дебитна карта. Реших да звънна по телефона до авиокомпанията. Попаднах на Кол Център, който любезно ми каза "For English press еди-що-си", press-нах аз и започнах баааавно и отчетливо да обяснявам, че искам да си купя билети, ама не ми приема кредитната карта. А отсреща след конфузно мълчание един женски глас каза "Do you speak Bahasa?!". Е, аз ако говорех Бахаса, щях ли да натискам за английски, бре?!  И тя ми вика, че не говорят английски и да съм се обадела в Синагпур, щото там имало по-голям шанс някой да бърбори на този чуждоземен език.  Щях да припадна. И със самолет не можехме да пътуваме...Е, остана варианта двупосочен билет за Gili Cat и молитви към всички налични на острова божества.  Цената за такъв двупосочен билет е около $120/човек.
Тук идва и намесата на Уаян. Първо ни предложи, за да не рискуваме излишно, да отменим едната нощувка на Траванган за сметка на нощувка близо до Денпасар и летището, впоследствие ни препоръча хотел Jati and Home Stay в Санур. Толкова логично и все пак що не се сетихме първи?  Също каза, че негов приятел е собственик на друга компания за fast boat превози, а и той поработва и за тях също, та ще ни уреди цена за 2 двупосочни билети за $120 долара - наполовина.  В този момент се обади българското съмнение дали всичко е легално. Подходихме скептично, но всичко се оказа наред, просто компанията е Sea Marlin и незнайно защо са съгласни да ни продадат билети на половин цена. По-късно разбрахме, че има много офисчета или направо представители на улицата, от които също може да си купи човек много по-евтини билети, дори нашата цена не беше най-ниската. Но, ако не беше Уаян (да е жив и здрав) щяхме да кихнем $240. След като ни спести такава сума, решихме, че ще има и за още 1 ден да го наемем и да си позволим някои други неща. Уговорихме Уаян за Ден 5.

Страхотно, очевидно има и свестни хора. Чакам с нетърпение по-нататъшните преживелици.

no_name, много увлекателно пишеш!
Още, още!

no name, много увлекателно и съдържателно! Очаквам продължението.
В коя част на острова има хубави рифове, близо до брега?

Да,  видели сте се в приключения със стигането до Траванган Ние имахме същото чудене със цените, защото аз и приятелката ми /мъжете ни зарязаха за няколко дена, като отидоха да се гмуркат/ след влизане в няколко офиса за продажба на билети разбрахме, че цената е 50% от обявените официално при което мъжете ни подложиха на абсолютно съмнение такава разлика Падна голямо убеждаване, че всичко ще е ОК  
А  авиокомпания Мерпати са  , 2 пъти си купуваме билети за тях, отиваме на летището и Мадам, полет няма да има и това е в 90% от случайте, както разбрахме по късно.

Лелеее, значи съвсем верен е бил онзи надпис Unreliable....


Ще помоля mi6i да се намеси тук, защото нямам представа.   

Той е твърде къс откъм разказ, защото беше отделен на предимно тривиални действия – купуване на подаръчета за близките, плащане на билета за бързата лодка...Но имаше и нещо интересно – ходихме на масаж. Обаче си избрахме едно много евтино място, близо до Гората на маймуните и получихме традиционен балийски масаж на цяло тяло за 60 000 рупии или малко над $6. Местенцето беше мизерничко, чаршафите не бяха прани ...скоро, обаче масажът беше много добре!  Като преживяване нямаше общо с нашенските хубавички, спретнати и луксозни спа центрове, където тиха и успокояваща мелодия те отпуска допълнително. Вместо това имаше едно помещение, масажни легла, отделени с перденца, вратата на помещението – широко отворена, а отвън на купчина пясък един петел се съдира да кукурига. Добре, че по едно време небето се разпори и се изсипа дъжд като из ведро, та петелът временно се покри някъде. Както споменах, обаче, масажът ни хареса.  Няма да пропусна да отбележа наличието на тоалетна – в самата „стая” и представляваше просто нещо като параван, защото отгоре нямаше покрив или грубо казано всички звуци от т.нар. тоалетна се пренасят и в помещението...не, че сме чули – всички много внимаваха! 

Общо 3 вечери вечеряхме в ресторант Laka Leke, който е на същите собственици, като хотела ни и се намира от „нашата” страна на Monkey Forest. Мястото е изключително приятно. В някои от дните има танцувална програма (има си сцена), за която не се плаща допълнително билет, ами надценката на вечерята е 21% вместо 15%.  Трябва да призная, че танците бяха хубави, въпреки че някои герои от Barong-а, се срещаха и в тези танци (символът на лошото – Rangda например). Даже и аз се пофръцках на сцената на края, но въртенето на опулени очи хич не ми се отдава. Един единствен недостатък има този ресторант – конкретна сервитьорка, която за наш ужас ни сервираше 2 от 3-те вечери. Тази жена е способна да изгони всеки, обзалагам се. Такова досаждане през цялата вечер! Нито можеше да се насладим на програмата, нито да си хапнем на спокойствие. В момента, в който пуснеш за секунда вилицата, тя изниква от тъмното и с мазна усмивка пита „Finish?”, а ти си изял едва половината, да речем....и така около 10-15 пъти за една вечер...

Започнахме обиколката с Ulun Danu Beratan Temple – очарователно място! Част от храма е в езерото,  улучихме някакъв религиозен празник отново, защото имаше много хора, дошли да се помолят. За първи път видях и вид свещеници – 3 броя. Уаян обясни, че доста хора се вдигат и от Денпасар само, за да изпълнят ритуала в този храм. Има чудесно аранжирана градина, в която се намира и будистки храм – отново пример за мирното безпроблемно съжителство на тези 2 религии. Единственото, което лекинко ме смути беше пикаещите музиканти в градината...явно е нормално, не знам...задигнаха си полите (мъже-музиканти) и айдееее...

Уаян разказваше с неприязън за мюсюлманите на острова. Това беше голяма изненада за мен, все пак Индонезия е най-голямата мюсюлманска страна в света, а местните не харесват мюсюлманите! Каза, че има 2 типа хора, изповядващи исляма – „ал кайда” и другите не ги запомних.  Разказа, че не са хубави хора, а пък около месец преди Рамазан Байрам зачестяват много кражбите, за да имат мюсюлманите пари да се приберат по родните места за празника.  Дори Уаян е пострадал от такъв индивид – взели са му назаем мотора и не са му го върнали. А когато полицията го намерила, все пак, се наложило да го откупи за около $400! 

Следваща спирка – езерата Buyan и Tamblingan – сигурно са много красиви...ние случихме такава...мъгла да я наречем, сякаш облаците се бяха объркали с няколко хиляди км и бяха слезли на земята. От време на време се разсейваха за мъничко, колкото да видим бегли очертания и че да, там наистина има езера...А горичката под мястото, от където наблюдавахме е дом на такива ужасяващи змии, че Уаян щом спомена, ми идеше да се метна бързо бързо в колата. 

По пътя видяхме спиращи дъха гледки! То не е природа, ами чудо! От определен ъгъл се виждаха подредени 3 вулкана, сред които Batur, който вече видяхме и Agung – най-високият и все още активен.

Стигнахме до оризовите тераси Jatiluwih (Джатилюи се чете) – най-големите по площ на острова. Вече не ми останаха синоними на „красива”, „прекрасна”, и „спираща дъха” гледка и природа. Само дето и Човекът доста труд е хвърлил в оформянето на тези тераси. Най-евтин е белият ориз, той става за 3 месеца и може да се сее 3 пъти за 1 година. Останалите не ги запомних, но на  Jatiluwih се отглеждат още жълт, черен и червен ориз. По-късно от супермаркета си купих 1 пакет червен ориз, произведен именно в Jatiluwih. А зеленият цвят, който се вижда на снимките е толкова наситен и толкова....неонов, че ни беше зададен въпроса дали не са обработвани по някакъв начин – е, не са, просто зеленото е такова на Бали. 

И последно – Pura Taman Ayun. Колкото и да си приличат храмовете, всеки се различава с нещо съществено от другите. На този нямаше много посетители, разгледахме го спокойно и си тръгнахме на обратно, за да сколасаме за следобедния чай в нашия хотел, придружен винаги от вкусно кексче. 

Прибрахме се и се приземихме край басейнчето на х-л Alam Shanti, помързелувахме, топнахме се в топлата водичка и изпихме блажено чайчето. Трябваше да стегнем багажа с носталгични чувства, защото на другия ден сутринта поемахме за Гили Траванган.

 

Не е кой знае колко учудващо.В Иран например е обичайно жените с плътно увите лица да си приклякват покрай пътя и да им лъсват д.........................Тъй де ,те са толкова маскирани ,че кой да ги познае

  Много хитро! Странни хора...по-добре да ти лъсне задника, отколкото физиономията....

Дойдоха да ни вземат с микробусче за Padang Bai с половин час по-рано, отколкото пишеше на билетите. Това осуети опита ни за закуска, но поне багажът беше готов от вечерта.  Взехме и едно австралийско семейство от друг хотел в Убуд и потеглихме окончателно. В Padang Bai ни настаниха в едно кафене да почакаме. Някои туристи си поръчаха напитки и като видях как се приготвят зад тезгяха, си помислих, че тези хора са истински щастливци, тънещи в блажено невежество...

Бях малко разочарована от състоянието и видът на нашата fast boat, понеже гледах околните – нашата си беше по-мизерна и първобитна. Ама ако ни закара по живо по здраво, си викам, няма значение. Пътуването беше мнооого зле.  Щом исках торбичка за повръщане... оказа се, че ако се излезе на носа отгоре и се седне, се пътува много по-човешки и без прилошаване. Ама моят и без това проблемен вестибуларен апарат, клекна здраво. Що хапчета изпих (понеже си се познавам) и пак...Спирайки на различните Гили острови разбрах защо съветват пътуващите да ходят с раници и боси (с чехли). Скача се във водата, няма кей, а багажът се прехвърля на ръка от персонала или/и пътниците от лодката. Първоначално изпитах облекчение, стигайки най-сетне Гили Траванган. Слизаме и след известно чудене дали да си хванем каручка (тамошните таксита), най-накрая взехме. Нямахме представа колко далече е нашия хотел и прежалихме 50 000 рупии (цената е твърда според дестинацията - хотела), които на фона на цените на Бали изглеждаха потресаващо много за 10-15-тина мин друскане. Хотелът беше ок, хареса ни, пак тип къщички, но доста по-близко разположени, персоналът – много любезен, едни усмихнати млади момчета. Островът се обикаля по протежение на плажната ивица за около 2-2.5 ч. След тази първа обиколка осъзнах каква голяма грешка сме допуснали, тръгвайки си от Бали.  Това място, на което нямаше никаква полиция,освен някакви велосипедирани island police, дето мярнахме един единствен път за 3 дена, беше пълно с толкова много съмнителни индонезийски типове (не бих ги нарекла местни, защото родом никой не е от Траванган, а от съседните о-ви, най-вече Ломбок), сякаш са бръкнали в някой местен затвор и са изкарали част от тях да бачкат на Траванган. Постоянно ни предлагаха марихуана и Magic mushrooms. И тия халюциногенни гъби бяха толкова рекламирани от заведенията, че се изумих! Естествено бяха изполвани метафори от рода на „We sell ticket to the moon and back” (и картинка на гъбка) или „Magic cocktails” и каквото още може да роди въображението. Прошепваха ми в ухото „Wanna get high?” и ”Smoke, smoke?”. А островът беше невъобразимо мръсен! Ако лодката за и от Траванган не беше само веднъж дневно, направо щях да си събера багажа и да изчезна от там мигновено.  На другият ден нещата стояха малко по-различно – не, че се чувствах много по-добре, но и не беше такава трагедия, като първото впечатление. Със сигурност от сегашна гледна точка знам, че въобще не бих ходила на Траванган, ако знаех какво ме очаква. Нашето хотелче и персоналът бяха спасение от останалата островна част и най-добре се чувствах сред тях. Към хотела имаше малка плажна ивица с шезлонги, чадъри, маси и столове. От къде идваше мръсотията – от прилива...Океанът влачи всевъзможни боклуци и гадости! А жалните момчета поне 2 пъти дневно чистеха ли чистеха....Едната сутрин положението беше много тежко. Почти всички от персонала се бяха мобилизирали в почистването (около 5 момчета), но ситуацията изглеждаше безнадеждна....ама толкова безнадеждна, че всички почиващи по това време на пясъка, се вдигнахме да помагаме (още 6-7 човека). И тия сладури така се оживиха, много се трогнаха! Един-двама веднага извадиха телефони да снимат гледката – туристи и местни заедно срещу прилива. Единият служител събра толкова джапанки, че едвам ги беше обгърнал с 2 ръце, носейки ги към кофата и подвикваше с весел глас „Sandals, Sandals!”, нещо като нашенското „Айде на кукурузааааа!”.  А една мацка от почиващите отиде да рови по някаква причина в кофата сред джапанките и веднага беше избъзикана дали търси своя номер. Изобщо – fun.

Има колелета под наем, които обаче трябва да се връщат на мястото, от където са взети (логично) и затова си взехме от нашия хотел. Аз държах моето да е с калници, понеже всеки ден валеше и не исках да имам кална пътечка по гърба. С калници беше едно единствено колело – най-скапаното. Ама аз пък не съм претенциозна, взех него. После се оказа, че напълно му липсва спирачна система, но всеки е гледал Фред Флинтстоун – почерпих опит и спирах с крака. Кофтито беше като му падна и веригата и се наложи да го бутам на връщане, ама здраве да е. Моят мъж пострада по-лошо. Тъй като голяма част от пътя е  пясък, колелото му занесе и той се бухна в едни кактуси. Криво ляво се прибрахме и двамата, бутайки велосипедите и се съсредоточихме върху вадене на тръни, ама едни тръни, хора...Поискахме от момчетата някакви дезинфектанти и веднага получихме риванол и йод, единият (Путу му беше името) дойде да помага. Много се стара, много се мъчи, аз също, извадихме част от тръните (бяха влезли много надълбоко), но някои успяхме да набутаме още по-надълбоко. Ами сега? И тогава Путу каза „Сигурно ще ви се стори много странно, но мога да ви кажа тук как правим в такива случаи. Взимаме един камък и удряме по крака, тръните вътре се пречупват и минава.”. Е, наистина ни се видя много странно!   Ама...опитахме.  Моят мъж взе един камък и почна да удря, понасини се, вярно, обаче трънчетата нито забраха, нито нищо – мина му!  Голяма работа е индонезийското ноу-хау. 

Аз лично бях изумена колко удобства срещнахме в хотела на остров без питейна вода (всичката се докарва от Ломбок). Оставам с негативни отзиви за едно от заведенията в city-то на Траванган – The Beach House Resort и по-конкретно ресторанта – храната беше вкусна, обаче после преживяването хич не беше добро....Така че ако някой ходи на този смахнат остров – не го препоръчвам! 

Намерихме си едно плажче със заведение, до което ходихме 2 пъти. Срещу някаква консумация си седиш на плажа (има и бамбукови пейчици и масички), има безброй много рачета, които щъкат напред назад, особено като наближава залеза, но все още припича  пясъка. И ако не е миризмата на запалена саска (джоинт или всеки друг жаргон за цигара от марихуана) няма какво да те смути. Дори срещнахме други българи там – изненадата беше взаимна!

Една вечер се запознах с мнооого голям космат ярко оранжев паяк точно до тоалетната. Поомекнаха ми краката, спор няма, но се въоръжих с чехъл в ръка и му видях сметката. Все пак банята беше полуоткрита и не беше проблем за разни гадинки да влизат вътре. Надвечер пръскаха с някакъв спрей против буболечки там и беше пълно с трупове на комари. Постоянно се мажех с някакви репеленти и фунтях от 1 км разстояние, въпреки това получих 3 комарски ухапвания. Да чукна на дърво, за момента нито малария имам, нито денги. 

Ами май за Траванган нямам много какво да кажа...още повече - хубаво...А, беше full с хомосексуални двойки. 
 
Ще напиша отделен пост за връщането към Бали (Санур по-конкретно), защото смея да твърдя, че това е най-голямото приключение до момента в моя живот и дори опитът за удавяне в Мексико остава на второ място. 

Жалко, че не е било толкова хубаво преживяването там. Поне персоналът на хотела е бил учтив. 

Между другото, къде да търся други твои пътеписи? 

Ох, разтопих се от кеф!    За добро или лошо - никъде, това е първият пътепис живота ми и основен "виновник" за него е roje22. Все с каненето оставах, а спомените избледняват с месеците и годините, подробностите се позагубват...

Това е неприемливо! Ще трябва да направим тема/блог специално за тях и да пишеш каквото помниш. Направо са страхотни разказите ти, пълнят ми сърцето!    Пожелавам ти още стотици пътувания към още сто пъти по-екзотични дестинации ( ако това е възможно ) !

Много благодаря, Pure Adoration!   
Аз пък ти пожелавам сама да отидеш на всички приказни местенца, за които си мечтаеш! И самата ти да носиш спомени за вълшебни преживявания.

no name, много се радвам, че сте изкарали толкова хубаво

Chakam otnovo Bali!

No_name, единственият виновник за прекрасните ти пътеписи си ТИ!  Защото ти пътешестваш и ти разказваш за емоциите си и преживяното. А всъщност нали това е и една от най-хубавите черти на пътуването. Да споделим с другите
Чакам да завършиш докрай разказа си за Индонезия и да ти предложа още нещо 
Ти наистина имаш дарба 

Пишеш страхотно - блог блог-блог 

И аз се замислям за блог за пътешествия, нали уж съм журналист, но от толкова много работа не ми остава време за подобна кауза. Е все някога ще му  дойде и на него ред, но да видим кога

Е-е-е-е, а похвала от журналист просто ме довърши!   
Аз пък съм инженер!

Благодаря ти от сърце!!!

Чакаме с нетърпение продължението  Когато имаш време !

Бързата лодка на Sea Marlin трябваше да тръгне към 10:30 от Траванган, пристигнахме на време на т.нар. пристанище, влязохме да се обадим на служителя на фирмата и той ни каза „А...за лодката, ами днес лодка май няма да има.” Само това липсваше...Сякаш малко неща ни се бяха случили, та и лодка да няма... Стоварихме се пред офисчето и зачакахме търпеливо, започна да се събира навалица. След около 2 часа чакане и противоречива информация стана ясно следното: бърза лодка до Бали със сигурност няма да има – времето в океана е много лошо, има 5 метрови вълни; бърза лодка утре 100% няма да има също, а най-вероятно времето ще е толкова лошо, че ще бъде нарушена и транспортната връзка Траванган – Ломбок.  Само дето на другия ден трябваше да си хванем самолет в 15:50 от Денпасар...Все пак бях доволна, че полетът не беше същия ден, както първоначално планувахме. Човекът каза, че ако много, много държим да пътуваме, ще събере желаещите и ще организира превоз до Ломбок и от там да си хванем ЕВЕНТУАЛНО ферибот. До момента ферибот също не е потеглил, заради океанските условия, тъй че не е сигурно, че въобще ще потегли, но все е някакъв шанс. Сграбчихме този шанс за ушите!  Бързата лодка се появи, за да ни закара до Ломбок, но имаше силно вълнение и не можа да спре близо до брега. Спазариха набързо една малка моторница с едни тийнейджъри на борда да ни прехвърли на бързата лодка.  Отидохме на нещо като кей, което представляваше грубо казано дървен сал, вързан с въжета – т.е. люлееше се.  И както бяхме на сала, дойдоха едни мощни шведки и така скочиха отгоре, че щяха да ни обърнат всичките, барабар с моя 100+ кг мъж! Започнахме да се товарим внимателно на моторничката по 10 човека на курс. Бързата лодка беше различна от предната и имаше спасителни жилетки  , на първата така и не видях...Така...до тук беше лесната част. Криво ляво всички се натовариха, барабар с багажи и т.н. Имаше една жена с бебенце на не повече от 3-4 месеца, аз я заклеймих като напълно побъркана.  Беше с приятелки и дори нямаше някой мъж в компанията, който да помага с това мъничко бебенце и всички багажи, колички и тем подобни. Да не говорим, че качването/слизането от моторничката на бързата лодка си е ...хъм...как да кажа...рисковано особено с бебе на гърдите.  Наближихме о.Ломбок. И тука – изненадаааааа! Такива големи вълни, че направо ми изглеждаше мисията невъзможна да се стоварим на брега – кей отново липсваше, дори съвсем примитивен. 

Моторничката ни следваше неотлъчно по пътя и сега отново влезе в роля по разтоварването. Ние бяхме в първия курс. Приближихме някак брега на 10-тина метра, пуснаха котва, хвърлиха едно въже на някакви хора на брега и те, опъвайки го, опитваха да балансират лодката така, че да не се клати чак толкова много. Първо впечатление - съвсем черен пясък. На мен за сефте ми се случва такъв. Вълните бяха много големи, лодката подскачаше, а ние трябваше някак да слезем.  Аз не го виждах. Индонезийците имаха някаква техника да разпознават коя вълна е по-голяма и коя по-малка още преди да са приближили брега. Като видеха по-голяма вълна, отпускаха въжето и лодката влизаше навътре в океана. Като се зададеше по-малка, бързо, бързо изтегляха въжето и почваха да крещят „Jump, jump!!!”. Ама да не си помислите, че се скача на пясъка?! – Нищо подобно, скача се във водата.  Първи трябваше да слязат ония шведки, дето за малко не ни обърнаха на сала. Ей, това паниката е много лошо нещо. Гледката наистина беше страшна, ама те като се паникьосаха и не слушаха какво ги инструктират. Ония им викат да скачат, те се забавиха, дойдоха бързо големи вълни и почнаха да им крещят да НЕ скачат. И ония като се засилиха и льоооос! Ей, хора, лодката беше на 90 градуса! Всички бързо насядахме, за да я уравновесим, но не се обърна за мнооооого малко! Влезе вода вътре – нормално, пак като ние не влязохме във водата...Като уравновесихме лодката, погледнах къде са шведките – няма ги!!! Ама никъде ги няма! И след няколко секунди 2 мокри глави се подадоха от водата. Цееееелите се бяха цопнали! А един младеж ми беше взел раницата по времето, по което ония скочиха – и раницата не я виждах...Това ме притесни повече от мокрите паникьосани шведки. Дойде и моят ред, увих си чантичката с видеокамерата така, че бях пред обесване, с идеята да я вдигна по-нагоре.  И като чух „Jump”, скочих. Бях добре, намокрих се само до задника (със задника). Няма как – вълните отзад си идват. Добре, че бях с шушлякови панталони до коленете, че за 2 часа и нещо (толкова траеше цялата процедура по прехвърлянето от бързата лодка на о.Ломбок) успяха да изсъхнат. Ако някой гледаше отстрани, щеше да си помисли, че това е някаква спасителна операция – на това приличаше. Много екстремно преживяване. Ама това е така, защото не знаехме какво ни чака...

Натоварихме се на едни бусчета – ние пак уцелихме най-разнебитеното.  Тук богатството на езика не ми достига, за да визуализирам за вас тенекиената консерва с гуми, в която се озовахме.  Обаче пак ми беше все тая...Бях си намерила раницата, чантичката на видеокамерата беше понамокрена, но камерата беше суха, задникът ми изсъхна – какво повече да иска човек?  И тръгнахме за фериботното пристанище. Оказа се 2-3 часа път. Разбрахме, че консервата няма спирачки. Ще попитате – как? Ами спряхме на един наклон, човекът натисна спирачки, дръпна ръчната и...тръгнахме назад. После включи на първа, приближи се пак до предната кола, пак спирачки, ръчна и пак назад...после пак първа, спирачки, ръчна...назад...и така докато не се раздвижихме наистина и превключи на втора. Наближавайки пристанището попаднахме в задръстване от камиони, чакащи да се качат на някой ферибот. Нашият шофьор обърна и тръгна по едни черни пътища, покрай едни къщички с хора, които явно не са виждали туристи или са виждали, но достатъчно рядко. Децата така ни се радваха и ни махаха – и ние отвътре! Едни момченца се плацикаха голички в езерце и като ни забелязаха, такава глъч настана.  Абе много беше гот!

Стигнахме пристанището и пак едно чакане...отпред една мизерийка...постоянно обикалят индонезийци и ти предлагат Nasi Goreng, banana chips и разни други неща. Едвам дочаках да влезем във ферибота – оказа се, че този ще пътува. Съмнителното беше, че на нашия кораб на мястото на спасителната лодка имаше камион, пълен с ориз. Веднага направих паралел с Титаник и малкото на брой спасителни лодки... Вътре беше много приятно. Пасажерските места са на най-горния етаж, помещението е климатизирано, чисто, спретнато...Седнахме и зачакахме. Тези,дето ни предлагаха храна отвън, се пренесоха вътре и се почна една дандания..”Soup, Soup, soup! Soup noodle, soup noodle!”, ”Beer, beer, beer”…станах разногледа. Явно много разногледа щом купихме един мъжки потник, брандиран с Bintang – тамошната марка бира.  Накрая дойде един с китара да свири и се надвикваха с тоя с нудълите.  Купонът беше на 6!

Тръгнахме в 17:00ч. Първият 1 час беше добре. И като влязохме по-навътре в океана, като започнаха едни вълни, едни чудесии...заливаха ферибота от горе! Помислих си какви ще да са тия вълни, щом заливат по тоя начин този голям кораб??!  Достраша ме! Отвън ситуацията изглеждаше ужасяваща. Персоналът мина и спусна перденцата – да не гледаме. Ама то все тая вече. Фериботът се клатеше като хартиена лодчица, подскачаше нагоре, после с трясък с приземяваше обратно. И едно постоянно бучене се чуваше, както и плисъкът на вълните по корпуса му. Моят мъж излезе на задната палуба да види какво става. И неговият разказ е още по-страшен. Един човек паднал на пода се пързаля и се спира чак в маси и столове. Други залитат и падат, когато погледнеш наоколо океана, не се вижда вода и после небе...вижда се само вода. Все едно си в някаква водна сфера. Трябва да вдигнеш поглед право нагоре, за да видиш късче небе и то някак през вълните. Надуха една страшна сирена, само звукът й ми смрази кръвчицата. Долу някакъв камион се беше отвързал и почнал да се джаска. Втурнаха се да го завързват и се отказаха – толкова силно клатеше, че каузата беше обречена, моряците не можеха да го достигнат. Аз бях на умирачка! Толкова ми беше лошо, че берях душа и бях в делириум - абсолютно некомуникативна и вглъбена в собственото си аз. Вестибуларният ми апарат се смаза тотално. Всички филми за корабокрушения изглеждат по тоя начин. Тръгнах за тоалетната, залитайки, подпирайки се ту наляво, ту надясно. Стигнах, вътре всички тоалетни заети от повръщащи. Едно момиче ми направи знак да ползвам мивката, но аз имах кесийка!  И кротко приклекнах, по пода някакви течности се премятаха напред назад при клатенето на кораба. Предпочетох да не задълбавам какви са. А и ми беше толкова зле, че чак безразлично. Един моряк седеше и държеше вратата на тоалетната отворена, защото тя се плъзга и имаше шанс да затисне някой. Натириха един младок да чисти запушената с... мивка. Дойде, въоръжен с една четка и само като видя какво го чака, започна и той да повръща...Беше уникално! А отвън в това време една жена стоеше боса (!) и спокойно хрупаше чипс, наблюдавайки хаоса в тоалетната! Покъртително.  Това бяха най-дългите 2-3 часа в моя живот. Нито съм засичала колко точно са, нито нищо. Само гледах да оцелея някак. И ако знаете какъв sms пратих на майка ми...ужас просто. Ама си викам...никой не знае, че сме на тъпия ферибот, обхватът ту изчезваше, ту се появяваше...по-добре да използваме, докато го има. 

Когато стигнахме Padang Bai не можех да повярвам! Живеех втори живот!
Там ни изненада организацията. До момента мога да отправям само хвалебствия към Sea Marlin – справиха се перфектно с всички трансфери и билети, които можете да си представите. За тези 2 часа, докато чакахме на Гили Траванган, те бяха успели да уредят и най-малката подробност, съответно ние не сме доплащали грам рупия, а само сменяхме превозните средства. На Бали (Padang Bai) ни посрещна един друг представител на Sea Marlin, отделиха ни от останалите (пътници на другите фирми с fast boat) и ни разпределиха по бусчета, според дестинацията, нашата беше Санур. Вече беше доста късно, ама на кого му пука?! А на нас ни предстоеше полет на другия ден...

Изтръпнах! Имам най-огромния ужас от всичко свързано с вода, океани и т.н. Ти си героиня!
Казват, че след подобни преживявания, човек цени животът си повече...

То аз си го ценях и преди това, ама някак си...по-реалистично осъзнах, че филмът може да свърши много бързо и внезапно и то на другия край на света. Ама всеки с рисковете си...Аз все пак предпочитам да ги поемам. И друго предпочитам - това да си остане най-екстремното преживяване. 

 

Хотел Jati на външен вид много напомня концепцията на Alam хотелите. Обаче реалността е съвсееееем различна.  Беше много по-мизерен във всяко едно отношение, дори закуската не беше хубава. Но той така или иначе беше само за нощувка и близо до Денпасар – за тази цел свърши работа. Разходихме се по протежение на плажната ивица преди обяд, покрай хотел Hayat в Санур. Не, че плажът е нещо невиждано и нечувано, но беше достатъчно чист, което съвсем ме убеди, че да се ходи до Траванган е безсмислено, освен, ако човек не иска екстремни приключения в лошия смисъл на думата. Спазарихме си шофьор да ни откара до летището в Денпасар за 80 000 рупии, ако помня добре. Таксито излизало около 100 000 рупии (питахме в хотела).

На летището се наложи да платим такса за вътрешен полет (до Джакарта), а после още веднъж плащахме такса за международен полет – това са таксите тип „напускане на страната”, но явно и „напускане на града”. Това не го пишеше по форумите, дето четохме предварително. Добре, че имахме малко повече рупии останали, които уж да изхарчим във free shop-овете.

В Джакарта отново смениха по никое време номера на терминала, от който щяхме да излетим за Истанбул през Сингапур. Полетът на Turkish Airlines закъсня с цели 3 часа – вместо в 19:30, излетяхме в 22:30. Опънаха една софра, докато чакахме вече твърде отегчено и предложиха кекс, питки с банан и напитки. Започна 15 часовият полет...

И малко лирично отклонение за пътуването на обратно и недоволството ми от Турските Авиолинии. Предварително се извинявам на тези, които ще четат за втори път това (от Дубай-ската тема), но реших, че разказът трябва да завърши с пътуването на обратно.

В самолета Джакарта-Истанбул сервираха храна, от която двамата с мъжа ми получихме жестоки стомашни болки. И много хора си върнаха телешкото, което явно беше причинителят, а си взеха риба. А на 15 часа полет със стомашни проблеми и седалки по средата на четворката е доста некомфортно.  Пилотът не навакса и 10 мин дори, а ние разполагахме с точно толкова време до полетът Истанбул-София, колкото беше закъснението. Надявах се да го забавят с 20-тина мин втория и някой любезен служител да ни прекара набързо (което се случи на летището в Джакарта, въпреки, че имахме смяна на авиолинии), но не би. Накараха ни да се редим на 3-4 опашки на истанбулското летище, коя от коя по-големи и все на хора с проблеми - сиреч бавно вървят. Не пожелаха да ни дадат ваучери за храна, след разправии ни казаха да дойдем след час и половина за ваучери за обяд и да се наредим пак на опашката.  После се заядохме, искахме да си оставим багажа при тях (2 раници от по 8-10 кг) - отказаха и това. Почнахме да се разправяме, решението от тяхна страна беше - "Няма да ви вземем багажа. Ще ви дадем ваучери за закуска!"  Съответно не можахме да се разходим в промеждутъка от 8 и половина часа между изпуснатия полет и втория вечерен, за който ни дадоха бордни карти, заради тежките чанти. Минавайки скенерите на път за транзитната зона, видяхме, че съвсем не е толкова лесно да се върнем отново на гишето на Turkish Airlines, но на инат се върнахме, за ваучери за обяд. И не, че толкова умирахме от глад, но бяхме бесни от отношението, от разкарването от опашка на опашка само и само друг да се занимава с теб. Един техен служител ми каза "Влез в онази стаичка да питаш", влизам, почват да ми се карат защо влизам.  Нагледах се на различни случаи и казуси и на безхаберието на турските авиолинии, чакайки . На един мъж му презавериха билет за полет на следващия ден и едвам му казаха за безплатна нощувка. Явно са ги инструктирали да пестят пари от всичко. Забравих да спомена, че получаването на ваучерите за закуска и обяд ни коства по 1 час всеки (без да смятам висенето на опашката). Уплътниха ни времето с други думи. 

Накратко казано това беше...Повече от 30 часа връщане до София, един единствен полет от 4 осъществени и 1 изпуснат с тях, излетя на време. Все си мисля, че не може точно ние да сме такива куцузлии....а и опашката пред гишето им не намаляваше, само се попълваше с пътници от пристигащи полети...

Ееееее искаме поне още малко. Толкова беше хубаво, no_name!
Сега ако ни пуснеш и линк да разгледаме поне малко снимки ще бъде страхотно

Можеш ли да разкажеш още малко , няма начин да си ни осведомила за всичко 

Жалко за неприятното пътуване на връщане, но пък сте си изкарали хубаво там! Сега ще трябва да чета в темата за Дубай какво си писала.      

И аз Turkish ги имам за елитна авиокомпания , но явно гаранция няма...

Прекрасни пътеписи.Сглоби ги и ги публикувай в http://patepis.com
Там много повече хора ще им се насладят и поучат.

Мили мои, със сигурност има неща, които не съм написала, но те със сигурност са малко.  Например колко вкусен беше този Black Rice Pudding...ммммммммм И разни други подробности и подробностички.  Но пък отговарям на въпроси, ако някой иска нещо да пита. 

roje22, ще се опитам тази седмица да кача някои снимки, но бързо ще ги сваля от линка впоследствие.  Ще сигнализирам.  Иначе тези, които съм "закачила" под различните наименования на храмовете са хубави - чичко Гугъл помогна, разбира се, тъй че там си кликайте и си разглеждайте.

Но нейм,4ак сега попаднах на темата ти,а толкова я 4аках!Къде съм бляла не знам

Беше ми страшно интересно да про4ета.Направо се пренесох там,ама наистина
Особено разказът ти за ферибота е толкова  живописен-хем зву4и адски страшно,хем ми излязоха сълзи на о4ите от смях!
Дай Боже всекиму да може да сподели толкова интересни пътешествия!Излишно е да казвам,колко неблагородно ти завиждам
Определено ще ми е интересно да пишеш и за другите ти разходки по света

И аз къде съм бляла, че съм пропуснала прекрасните ти пътеписи? Сега отивам и аз темата за Дубай.Благодаря ти за прекрасната разходка, 

Сладури и сладурани, аз отсъствах няколко месеца от форума и сега, като видях колко теми имам в Unread Replies лошо ми стана...ама подхванах отнякъде. 

Сега да ви кажа, че след немалко ръчкане от едно много близко на мен човече, в крайна сметка почнах блог. Остава и пътеписи да започна да пиша и евала ще си кажа.... 

Е, за сега само този пътепис сложих вътре - поне е написан. Но има и малко снимков мат'риал. За който е чел вече - може само снимките да погледне. С обещанието за повече за четене и гледане в светлото бъдеще.

 

http://pytepisi.blogspot.com

П.С. И едно лирично отклонение....октомври или най-късно през ноември се очаква Тайланд.... 

No_name, ти си страхотна. Супер си направила Толкова хубаво и увлекателно разказваш, че след като прочетох 10на пъти разказите ти тук, средата на март заминаваме за Сингапур, Куала Лампур за по 3 дни и след това Бали 10 дни, по твоите стъпки. 
А след това , разбира се пак след тебе- към Тайланд.
Еххх, хубаво е човек да има такива приятели. Те да утъпкват пътеките, а ние по-мързеливичко след тях- наготово   
Отивам да чета блога и да гледам снимки
И чакам още пътеписи Чудесни са!!!!

Еееее, roje22, скри ми шапката направо!
 

Направо нямам търпение да заминавате, че да се връщате и да разказваш!   
Като се поотърся от недоспиването последните дни, ще вляза в нов цикъл недоспиване и да разглеждам билетчета - къде съм била и кога съм била...Добре, че имам една кутия - боклучарник за такива неща, че ей го на, като им дойде времето, да разровя там. 

Ще трябва и аз да си прочета собствените разкази по разните темички, че толкова неща съм забравила.... 

хахаха, позната картинка И в къщи е пълно със стотици /без преувуличение/ такива хартийки, без да броя дипляните от различните места и хотели! Ето сега за 2 седмици в Барселона и Порт Авентура донесох цяла чанта, пълна с такива хартийки. като почнеш от билети, входове, касови бележки от магазин /питат ме по емейла непознати, които ще пътуват  колко струва хляба, виното в магазин, билета за влака и т.н. ако не ги пазя как да отговоря/ касови бележки от кръчми/някой иска да знае колко е бирата и пицата/ и още... абе направо като Плюшкин съм , ама който каквото да пита, изравям хартийката и отговарям. А пък ако ги няма на третия месец кое колко беше- знам ли
No_name, супер е станал блога  Моите поздравления!!!  тази седмица четох книгата на две българки "С фраджипан в косите и с джапанки през Бали"- хубава е, но твоят пътепис е по-хубав
Може и да съм пристрастен, но така мисля

голямо БЛАГОДАРЯ, roje22! 

Много съм поласкана!

Много се радвам, с удоволствие ще чета блога!   

Поздравления за блога! Пожелавам скоро да го напълниш с много разкази за такива и още по-вълнуващи приключения. За мен беше удоволствие да те чета. 

 

И така...след дадено обещание и малко повече от 2 месеца по-късно, започвам разказа си за Тайланд.   Пътуването стартира на 13 октомври по дестинация София-(Букурещ)-Доха-Банкок-о.Пукет-о.Самуи-Банкок-Доха-(Букурещ)-София, но подготовката по традиция започна доста по-рано. Първо – решихме да си извадим виза от България, става невероятно лесно и бързо. Това беше и причината да предпочетем да свършим тази работа на българска почва. Купихме си нови раници, защото по стар тертип куфари за активните екскурзии не ползваме, а досегашните раници вече бяха на доизживяване.   Веднъж ми се наложи да шия на ръка едната в Кайро, след което 24 ч не си усещах пръстите на ръката  , затова заложихме на новото. Да споделя от личен опит, че тази от българския производител не мръдна! Вярно, че е пътувала само, като ръчен багаж и все пак е видяла доста по-нежно отношение, отколкото, ако я бях чекирала, но наистина се представи чудесно. За втората раница, обаче, не мога да кажа същото....Въпреки, че на външен вид е доста по-фацаджийска, един от платовете (тип хастар) се разнищи и зейна огромна дупка, която отдели капака на 2/3 от тялото на раницата за наше най-голямо учудване и без грам обяснение как и защо се е случило.   Е, прибрахме се криво-ляво с нея и я занесохме на „чичо Доктор” в магазина, от който я бяхме купили 16 дена по-рано, заедно с касовата бележка.  

И така...след съкрушителния опит с Турските авиолинии до Джакарта и обратно, този път твърдо се спряхме на Катарските, въпреки 9-часовия престой в Доха. Дата – 13 октомври 2012 (както споменах по-нагоре), час 16:30ч. – излитаме за Доха. Слязохме на жълтия терминал (той е за хората с прикачване в катарската столица), както ни обясниха от софийското летище, като ни дадоха бордните карти. Бяхме платили по около $40/човек достъп за двама до един от Lounge-овете чрез служителите на катарските авиолинии, който след кратко лутане на летището, намерихме. Там има храна и безалкохолни напитки на шведска маса, като изобилието не е главозамайващо, но е достатъчно човек да хапне.   Има душ, фотьойли, тоалетни, но...няма подходящи мебели да си полегне човек.   Е, всъщност има, но са едва 4-5 шезлонга, т.е. пренебрежимо малко в сравнено с пътникопотока там. А часовете през нощта хич не бяха малко.... Събрахме ние по 2 фотьойла на човек, завихме се с хавлиените кърпи, които имахме в багажа, обаче моето скалъпено „легло” не го уцелих и дремах доста изкривена. После имах чувството, че са ме били вързали на възел през кръста, но при отвързването нещо се е объркало...   Правото на престой във въпросното място е до 6 часа, но бяха достатъчни, тъй като е необходимо известно време за отиване до гейта, бординга и т.н. Алтернативата беше да минем процедура за получаване на катарска виза, след което да си резервираме хотел и от цялото упражнение колко точно щеше да се спи не е много ясно, но за сметка на това щяхме да похарчим допълнително една сериозна сума. Или пък да висим в помещението, където стандартно се чака, но там седалките са с индивидуални неподвижни подлакътници и съвсем не може да си полегне човек.

В самолета от Доха до Банкок имаше един тип (от арабски произход на външен вид), с който бяхме през 1 място на реда с 3 седалки една до друга. Ядосах се, че не ме сложиха заедно с мъжа ми.   Така спането щеше да е доста по-притеснено. Полетът се понапълни и нямаше изгледи да се изтегне човек на повече от 1 седалка. Обаче този хитрец се огледа, огледа и като се издихнахме на достатъчна височина, че да може да се стане, отиде до един човек, който беше сам на 3 седалки няколко реда по-напред, попита го нещо, върна се при мен и на английски ми предложи аз да се преместя при въпросния пътник (предполага се, че за мен няма значение дали ще седя до този или до онзи), пък той да си спи опънат на 3 седалки.   Погледнах го и го попитах защо той не се премести, а аз да мога да поспя. Той се ухили едно гадно и каза „Хайде да се редуваме – 3 часа аз, после 3 часа ти”. Съгласих се....А не трябваше. Преместих се и се опитах да дремна в седнало положение. Тъкмо наближи моят ред за 3-те седалки и станах до тоалетната, минах покрай този тип и го гледам, че зяпа филм, той също ме забеляза.   На връщане от тоалетната няколко минутки по-късно вече се беше хоризонтирал, завил, правеше се на заспал....с 2 думи – прецака ме. Мъжът ми каза, че през цялото време изродът е гледал филм и не е спал. Побеснях... По-късно, когато вече почти кацахме, се заядох с него и го питах защо така ме е прецакал. А той (който преди имаше чудесен английски, когато ми предложи размяната) ме гледа с овчи поглед и тъпо промълви „I don’t understand”. Аз още повече побеснях и му викам „Така лиииии? А как разбираше преди? Мислиш ли, че ще се вържа тия простотии? И как се чувстваш...повече мъж ли стана, като лъжеш жени?”.  Е, останах си неудовлетворена...може би щях да се задоволя, ако му бях разбила носа или нещо сравнимо с това.   Както и да е, поуката от случая е, че когато получа подобно предложение за размяна на местата, аз трябва  да съм ПЪРВА на трите седалки, а другият да е втори.

На летището в Банкок сменихме превозвача с Bangkok Airways, те бяха най-надеждни според отзивите в интернет. За наша огромна изненада се оказа, че за всички пътници на авиолинията (т.е. вкл. икономична класа), има нещо, като VIP Lounge, където има храна, вода, топли напитки (е, кафето беше инстантно, но все пак имаше), диванчета, безплатен WiFi, дори стационарни компютри, които можеш да ползваш, в случай, че не разполагаш с таблет, смартфон, нетбук, буклет и всички таб-, бук-, нет-, лап- и тем подобни представки за мобилни устройства, оборудвани с приемник за безжична мрежа. Бяхме много изненадани.    Сега си обясних слогана на авиокомпанията: ”Bangkok Airways – Asia’s boutique airline”. Имаше карти (аз смотах по една за нашите дестинации) и рекламни брошури и да, може да си вземе човек в чантата, не са само за разглеждане на място.   На масата с храната имаше нещо, приличащо на нашите сармички (пълнеж, увит в зелено листо). Аз се изхитрих и оставих мъжа ми да опита първи. Е, оказа се, че листото не може да се яде, освен, ако ядящият не е тревопасно животно...   А пълнежът беше сладичък на вкус.

Забравих да спомена, че при междинното кацане в Букурещ на път от София за Доха, не сме слизали от самолета, както например ни разтовариха в Сингапур на път за Джакарта....този път беше културна работа. Пътуването е приятно, ако обслужването е на ниво, дори когато часовете са много.

Пристигнахме в Банкок, летище Suvarnabhumi на 14 октомври 18:55 и излетяхме за Пукет в 21:55ч. В 23:20ч. Кацнахме на острова след почти 33-часово висене по летища и самолети. Възползвахме се от безплатното взимане от летището, предлагано от хотел Boomerang Village Resort на о. Пукет, където отседнахме за 6 нощувки (уцелихме промоция - плащаш 4 и получаваш бонус още 2 + free airport transfer). Намира се в район Kata, който се оказа доста спокоен по това време на годината и точно на другия край на острова, спрямо летището.   След час, час и нещо се озовахме в хотела. Той се намира на много голям баир (павирана улица с много голям наклон, де, кал и пръст не е имало  ), който многократно изкачвахме пеша следващите 5 дена. Не, че е толкова дълъг, но за сметка на това е наистина стръмен и винаги пристигаш задъхан и с изплезен език пред рецепцията.   Хотелът се състои от малки къщички и неголяма, но много спретната и красива градина. Има басейн, в който не се потопихме нито веднъж (поради липса на време), малко езерце с красиви рибки точно пред сградата, където се помещава рецепцията и дървена дъска, играеща ролята на пейка, точно на ръба на езерцето. Голямо висене отвисявахме на тази пейчица, докато чакахме да ни взимат за различните еднодневни екскурзии, на които ходихме. Всъщност избрахме о.Пукет точно заради факта, че е добра отправна точка за такива екскурзии. Посрещна ни Най – момчето от рецепцията, дежурно въпросната вечер, който ни сащиса (в неприятен смисъл) при посрещането. Такова мазнене....направо нямам думи!   Чак почнахме да се чувстваме все едно е наш роб, готов всеки момент да ни оближе.....подметките. То бяха едни кланяния, едни възклицания, превземки, майко мила!   Едно е човек да е любезен, ама съвсем друго да се мазнурчи така. Даде ми подарък, който по-късно разопаковах – оказа се ключодържател. Нямах търпение да ни настани и да се освободим от компанията му.   Нашата къщичка беше чудесна,бяха я аранжирали с цветя, имаше на наше разположение легло с балдахин, няколко свещи и всички останали атрибути, които може да са необходими на един турист. Така приключи вторият ден от нашето пътуване. Бяхме предвидили следващия ден за плаж, разходка и договаряне на екскурзии.

no_name, пътят не е бил лек и от най - приятните, но като чета и е струвало поне до тук, а сигурна съм, че и за напред...
Е, това е! Отивам на о-в Пукет!!!
Последният абзац е изключително романтичен~какво ли следва след това

О, no_name - ти си за копиране отвякъде бонбонка
Не съм попадала на тази тема, сега я зачетох от старта и~Ето откъде ще чертая маршрута за Бали~Благодаря ти, че те има 

no_name много увлекателно разказваш! Очаквам с нетърпение продължението и ако може малко снимки  !

Много се зарадвах, че имаш нов пътепис! Много забавно разказваш!  И аз искам снимки.

Значи и вие избрахте 9 часовия престой в Доха. За мен също разликата в цената на нощния полет не е оправдана

Kaleya, 
No_name, супер е началото 
Какво ли следва? Просто нямам търпение, ден 3 и 4ти:)

roje22, на теб също съм много благодарна Не те споменавам, защото знам, че съм го направила специално и лично... Благодаря:)))

kaleia, добре дошла!  

Little wingels, Mariposa maravillosa, снимчици ще кача в блога, като завърша историята по дни тук. Няма как да са много, но колкото да разчовърка любопитството, за да отидете и сами да видите.  

mallkata, да, избрахме висенето, но пък много често човек опира до избора пари или време.....Понякога избираме пари, друг път - време...

Ако се сещате нещо да питате - темата е отворена за въпроси.  
roje22, на твоето внимание -> ден 3. 
Хайде, продължавам.  

Станахме и се насочихме към къщичката за закуска. А самата закуската беше хубава, има избор (особено, като за 3* хотел си е направо супер). Единствената забележка беше, че от 6 сутрини само 2 пъти имаше жена, която да прави омлети/бъркани яйца/пържени яйца.   И веднъж се появи толкова късно, че вече се бяхме нахранили. През останалото време имаше изстинал котлон и една самотна огромна купа, пълна с яйца. Даже първата сутрин се обърках и си взех яйце, предполагайки, че това е купа със сварени яйца. Осъзнах каква е жестоката истина, като го ударих в чинията, за да спукам черупката и да го обеля...

Денят беше предвиден за ориентация и уреждане на следващите дни. Хотелът предлагаше безплатен превоз от и до най-близкия плаж – Kata Beach за своите клиенти. Ние се възползвахме. Закара ни управителят – италианец, с когото се уговорихме да ни чака на същото място в 18:00ч. На плажа има мизернички шезлонги с чадъри, които наемаш за 200 бата. Разписка, естествено, не получаваш. Признавам, че в началото мислех, че неправомерно се опитват да ни вземат пари, но се оказа, че такава е практиката. Водичката беше много топла, тя и пясъкът – с прилична чистота. Постоянно минават продавачи на какво ли не – очила, шапки, шалове, храни и смущават спокойствието. Този плаж не е особено посещаван (поне октомври месец) и е доста спокойно. Казаха ни, че по същото време на Patong Beach е претъпкано и неприятно. Но ние имахме ангажименти и не се задържахме дълго на шезлонгите. Тръгнахме да обикаляме за агенции, където да спазарим екскурзии. Спирахме се, питахме, накрая в един офис, където се разполагаше младо момиче и вътре климатиците бяха постигнали кучешки студ  , добихме най-добрите цени до момента и предплатихме 2 екскурзии – до Raya Island и втора, включваща Phi Phi Islands, Maya Bay, Khai Island и някои други неща, на които по-късно ще обърна внимание.. Малко лирично отклонение – курсовете в банките са по-добри от тези в чейндж бюрата, но ако наблизо няма банка – и чейндж бюро става. За по-лесно смятане, приемаме, че 40 бата=1 евро, а в детайли ето 2 курса: на Siam Commercial Bank – за 1 евро -> 39.5537 бата, имам и друга бележка, на която разчитам Kasikornbank, за 1 евро -> 39.26498 бата. Парите за екскурзиите по агенциите  ги искат в брой, кредитни карти там специално не приемат. Разбрахме се по кое време ще ни вземат на следващия ден за пътуването до Raya Island и си тръгнахме. След това посетихме супермаркет за неизбежната покупка на бутилирана вода, a и за да си вземем предплатена местна СИМ карта. Цената на самата карта на оператор Truemove на който се бяхме спрели предварително, заради по-добрите цени на разговори впоследствие, е 90 бата. Цената за предплатена карта на happy е 50 бата, но след това цените за разговори са по-високи. А от всеки супермаркет може да се закупи т.нар. ваучер за зареждане, който представлява подобие на касова бележка с един дълъг код най-отгоре. Набират се конректни символи, след което кода за зареждане и готово. Входящите разговори не се таксуват, изходящите към България излизат по около 60-70ст/минута и бяха от по-високите, в сравнение с обаждания към други страни, а към местни номера тарифите са направо смешни. Sms към  България струваше около 40 ст. С други думи роумингът е безполезен... Поразходихме се, позяпахме и побързахме да се върнем на уговореното с италианеца място навреме. Дори подранихме с 15 мин. На плажа има сергии (не се сетих за по-подходяща дума), които изглеждат ужасно мръсни, там се продават напитки и май приготвят някаква храна за изгладнели туристи. Ама аз лично чак толкоз не мога да изгладнея, че да си купя нещо от въпросното място.   Чакайки нашия човек, видяхме плъх, огромен, като котка, да тича през пясъка към една от тези сергии. Работното им време беше вече приключило, хора не се забелязваха около нея и очевидно беше добър момент за плъхска вечеря..   Започнахме притеснено и леко раздразнено да си поглеждаме часовниците. Стана 18:25ч., почти се мръкна, следа от италианеца – никаква. Вкарахме закупената СИМ карта в употреба и добре, че имахме в себе си визитна картичка на хотела. Оказа се, че са ни забравили. Е, няма що, чудно първо впечатление! Около 10-15 мин по-късно пристигна управителят и не се сети да каже едно „Извинете” дори. Измънка само, че имал работа. Ама нас какво ни вълнува това? Ангажиментът да ни прибере не е ли част от същата тази работа? По принцип плажът не е толкова далече от нашия хотел, за около 20 мин пеша се стига без проблем, но за да уцелим правилните пресечки, имаше нужда някой да ни вземе първия ден. За последен път ползвахме услугите на хотела до Kata Beach.

На Пукет това, което прави много силно впечатление отначало са огромното количество жици, висящи между стълбовете. Всички жици на острова са над земята и гледката ми се видя направо страшна.   Представих си как някоя се откача и пада върху човек...тръпки ме побиха. А не е, като да няма бури по тези географски ширини. Минавайки под някои от стълбовете се чува едно пращене...имах чувството, че косата ми се наелектризира само от звука.

Поръчахме вечеря от кухнята на хотела. Цените бяха по-високи в сравнение с някои от ресторантите, но и по-ниски от други, т.е. – средна хубост. Приготвят чудесен ориз в ананас, който може да бъде с морски дарове вътре и е разкошен. Хареса ми още Fried Rice With Prawns (135 бата в хотела ни), Fried Cashew Chicken ммммммм (360 бата в хотела). Поне се отядох на вкусно приготвена морска храна в Тайланд.  Следващите дни, докато се возехме с бусче към или от някое пристанище, минавахме през различни населени местенца и виждах край пътя да продават ананаси на потресаващо ниски цени. (Това във връзка с ястието "Ориз в ананас", понеже първата мисъл, дето ми мина през главата беше - "Леле, тия хора как заносват ананаса...") Цената беше на брой и според размера на плода. Най-ниската цена за ананас, която видях беше 5 бата или около 25ст!!! А най-високата - 50 бата. В нашите супермаркети може да се купи ананас с размера на 5-батовия за 50 бата, ако е на промоция....
Та такива неща в първия ефективен ден от почивката...  

~плаж, жега и летни плодове~   
~стоплящ разказ в студените дни~:sunuu:

~благодарим~

No_name, твоите разкази са най-добрия, реален, актуален и практичен пътеводител, който човек може да намери в книжарниците и в нета   .

Да се замисля за публикуване на книга, викаш....поне някой лев да посъбера (за следващата дестинация) Или да напусна работа, за да седна най-сетне да напиша всички минали, но неописани пътешествия.
Благодаря, roje22!    Но ти съвсем не отстъпваш! 

no_name а може ли линк към блога ти  ?

Mariposa maravillosa, заповядай -> блогче

Сутринта станахме по-рано, за да сколасаме със закуската преди да ни вземат за екскурзията. Интересно, но този Raya Island (цъкнете на името за малко снимки от Гугъл) може да се види още изписан,  като Racha Island (чете се „раша”), а официалното му име май е Koh Racha Yai и е все едно и също място. Цената, която постигнахме беше нещо от порядъка на 1200-1300 бата по спомен, а фирмата организатор е Raya Princess Tour. Иначе на листовката официалната е 2000 бата за възрастен. Зачакахме на пейката до езерцето пред рецепцията. Чакахме, чакахме....Като минаха около 40 мин от часа, в който бяха обявили, че ще ни вземат, започна да ми се струва, като дежа-ву.  Викам си на акъла – пак са ни забравили.... Ама толкова ли пък да сме невзрачни, че 2 поредни дни да ни забравят различни хора?  Звъннахме на девойката от агенцията, където направихме резервацията. След известно време ни върна обаждане, че ще дойдат. Но причината за забавянето от 1 час така и не ни се изясни. Можехме поне да поспим повече. 

Закараха ни с бусче до Chalong pier (пристанището, от където тръгва speedboat за острова) в южната част на о.Пукет, горе-долу по средата. Имаше много китайски туристи и това, което ни направи впечатление е модата при тях  - при двойките мъжът и жената се обличат еднакво, наричало се couple clothing. Личи си, че едните панталони, например, са женска кройка, а другите – мъжка, но пак изглежда странно и повечето дрехи изглеждаха женствено, независимо кой от двамата ги е облякъл.  Някои бяха облечени еднакво само от кръста нагоре, други – от кръста надолу, а трети – изцяло еднакво облечени. Ние се пошегувахме, че сигурно го правят, за да се разпознават един-друг.  Е, малко шегичка на гърба на китайците... 

Първо ни закараха на Kon Kae Bay и Siam Bay за шнорхелинг. За щастие има спасителни жилетки, с помощта на които и недобри плувци могат да опитат това преживяване. Шнорхели с очила раздават на лодката. Общо взето на всички екскурзии е достатъчно човек да е облечен с бански костюм под дрехите, да си носи хавлиена кърпа, слънцезащитен лосион и шапка, останалите неща се осигуряват на място. Питейна вода има на лодката, при това студена. Трябва определена техника при отварянето на запечатаната чашка, ако не дадат сламки. На мен не ми се отдаде, но мъжът ми се оказа талант.  Тъй като не пътуваме за първи път на speedboat, отидохме най-отпред, на носа на лодката заедно с 6-ма китайци. Возенето отзад хич не ми понася на вестибуларния апарат  , а отпред е екстра. Единственият недостатък е, че косата се разрошва доста, ако не е защипана с шапка и мястото е открито – изгаря се много и неусетно, защото заради скоростта, не се усеща жегата. На това пътуване ние почервеняхме доста, въпреки че се мазахме с лосион 30-ти фактор. На следващите екскурзийки вече се завивахме с парео и кърпи и всичко беше наред. Набедихме моята раница за тези еднодневни морско-океански разходки и целият ми багаж беше оставян в стаята, взимахме само необходимото. Raya Island се оказа мъничък, слязохме на Patok Bay - заливче, където имаше подвижен кей от някакви пластмасови джаджи, приличащи на празни туби, съединени една за друга – много интересно съоражение - ето снимка от гугъл. Вече беше обяд и се запътихме към сърцевината на острова в ресторант, където хапнахме. След това отидохме на плаж на противоположната страна на тази, където акустирахме. Пътят е всичко на всичко 15-20 мин пеша от единия плаж до другия. Озовахме се на кокетно плажче с фин пясък и чиста, топла водица. Взехме си 2 шезлонга с 1 чадър за 200-250 бата, в Тайланд без чадър на слънце не се оцелява дълго. Или поне не го намирам за здравословно.  Не мога да си представя да се пържа 2 часа без да има сянка, където да се мушна по някое време. И както се разхождах близо до водата така, че да ми плиска краката, но да не ме мокри твърде много, забелязах 2 големи парчета прозрачно стъкло на пясъка.  Водата ли ги е донесла или пък някой от сушата, не знам...Хвърлих ги, за да не се превърне някой в неволна жертва. Съвсем до този плаж има хотел, състоящ се от отделни малки къщички. По едно време мъж излезе от водата, държейки си едната ръка и беше пред разреваване. Жената с него обясни на техния гид, че медуза го е опарила по цялата ръка. Като удари час за връщане, се натоварихме в ремарке с пейки от двете страни, теглено от трактор, закара ни до другия край на острова, където групата постепенно се събра и подготви за отплаване обратно.

Пристигнахме на пристанището на Пукет около 16ч. След кратка отмора излязохме да се разходим из Ката и да си харесаме ресторант за вечеря. Поопознахме района, ориентирахме се къде какви магазини има...видяхме работничките, излезли да изкарат някой бат, които подвикваха и махаха на мъжа ми без да се притесняват, че той е с жена си. Но някак и улиците, и заведенията изглеждаха доста празни. Стори ми се, че момичетата предлагащи секс услуги са повече от мераклиите да ги ползват. Все още беше слабия сезон, може би заради това. Видяхме и травестити, то ние ги приехме повече, като атракция май...Хапнахме поредната вкусотия и се прибрахме в очакване на утрешната екскурзия.

~много се забавлявах при абзаца с новата мода ~дори разказах  го прочетох в офиса ни - много се смяхме на  couple clothing - а и шегата с китайците ~

Третият ни ден на Пукет отново не беше на Пукет... Дойдоха да ни вземат пак със закъснение, но този път по-малко и поехме към Asia Marina Pier в източната част на Пукет. Събрахме се една голяма дружина и отново....зачакахме...Аз се запасих с няколко индивидуално опаковани хапченца Дименхидринат – това е лекарство за морска болест и изобщо за разстройване на вестибуларния апарат, в случай, че тези, които имах в раницата, свършат. Но не ми се наложи да използвам медикаменти изобщо. Раздадоха ни цветни панделчици, които да завържем на едната китка, като цветовете бяха разделени според фирмата на превозвача, грубо казано. След това се скупчихме, за да ни обяснят колко жизнено необходимо е да си вземем под наем плавници (не са включени в пакета, разбира се), защото имало много морски таралежи, които, ако те убодат по крака, оле-мале. Ние се въздържахме. На качване в speedboat-а заставаш на платформата на стълбите, по които слязохме до кея и се усмихваш за снимка. Когато екскурзията приключи, те чака една преносима масичка с наредени снимки в рамки и си ги купуваш, ако желаеш. Цената не е непосилна, но на фона на всичките щуротии, за които може да си дадеш парите, преценихме, че не сме излезли толкоз добре на тази снимка.  

Добре, натоварихме се, заехме места отново на носа на лодката и потеглихме. Е, появи се и нашия гид, а на нас леко ни увиснаха ченетата.   Дойде тайландец, който някога се е родил момченце, но по някое време по-късно е избрал друго...имаше дълги, жълти, заострени нокти  (иде реч за цвят на ноктите, а не за лак)  и с мазен глас, с опити за влизане в женския тембър, каза „Hiiiiii, my name is Isabela! (тук съвсем затаихме дъх) Not Mister Isabela, Miss Isabela!” После изплямпа няколко неща, които бяхме твърде объркани, за да разберем. Първо – имаше ужасно произношение, второ – още ни държеше изненадата. Този и следващите дни на Пукет тотално ни убедиха, че там, независимо дали са се родили момченца или момиченца, повечето хора са жени.  

Започнахме от остров Phi Phi Leh .
Първа спирка -> Viking Cave . Изабела разказа, че някога тази пещера е използвана като скривалище за съкровища на пирати. За жалост не се спира, само се поглежда от лодката. Втора спирка -> Phi Leh Lagoon – уникално място! Водата е прозрачно синя, а скалите, ограждащи лагуната са страхотни! Изобщо самият остров (и тези в околията също) са с невероятно причудливи форми. Високи и стръмни са, недостъпни за акустиране в голяма част, защото приличат на високи скали, издигнати насред водата, а най-отгоре има зеленина. Много интересно как дървета и храсти са си намерили нишички да виреят дори в отвесните скали, придаващи още по-чуден вид на тези острови. Цялото място изглежда някак магическо. Чувствахме се все едно сме попаднали във филма „Аватар” и неговите висящи във въздуха острови! След обиколката на Phi Leh Lagoon, се насочихме към Maya Bay. Там е заснет филма „Плажът” с Леонардо Ди Каприо, който не съм гледала, но това по никакъв начин не ми попречи. Maya Bay се оказа живописно плажче, сгушено в друга лагуна със сравнително тесен вход. Изглеждаше много екзотично. НО...ужасно пренаселено! Плажната ивица е сравнително къса и тясна за всичкото народ, дето се беше изсипало там. Човек не може да си направи една снимка без 30 човека да влязат в кадър и друг да се цопне пред обектива баш фотоапаратът, като каже „щрак”. С голямо майсторство и артистични умения успяхме да направим няколко сполучливи снимки. На острова малко по-навътре има тоалетна. И ние, както 99,9% от туристите, бяхме боси, оставихме си чехлите на лодката. Не бяхме предвидили посещение на WC. Е, има един маркуч пред тоалетните, където човек може да си приплакне краката на влизане, на излизане.....когато му душа иска. Позавъртяхме се 40-тина мин и стана време  да се товарим обратно.

Започна втората част на екскурзията – Phi Phi Don Island.
Спряхме на Monkey Beach. Е, „спряхме” е доста силно казано, а пък „beach” е сииииилно преувеличено...приближихме се до острова, над водата бяха надвесени големи дървета, по които мързеливи маймуни чакаха някой да им хвърли храна. Един от екипа на лодката излезе най-отпред на носа и им хвърли няколко неща, а туристите направиха снимки от разстояние. Това беше. Нищо особено. И съвсем несравнимо с близостта в общуването с маймуните от Monkey Forest на о.Бали. След това спряхме на друго място, близо до Phi Phi Don, за шнорхелинг. Този път се въздържахме и без това нямаше много време. Акустирахме на Phi Phi Don за обяд. Има много заведения покрай брега. Изабела посочи едното и каза там да ходим да се храним. Ние слязохме последни (защото бяхме на носа на лодката), отиваме в посочения ресторант и изненадаааа – няма 2 места! Разочаровани намерихме долу гида и й/му обяснихме, че няма място за нас. А той с небрежен жест посочи най-близкото ресторантче и каза там да ходим тогава. Явно няма голямо значение. Оказа се, че сме уцелили джакпота. Първоначално трябваше да се храним на 2-я етаж в ресторантче, вътре нямаше въздух и цареше невероятна жега и аромат на спарено. А новото място беше открито, с по-хубава храна, липса на тъпканица пред масата с ястия и широка маса само за нас. Мъдрите хора вярно са казали, че когато губиш, не знаеш какво печелиш.  

Ето и третата част на екскурзията – Khai Island.
Като наближихме острова, Изабела дойде да ни разясни някои неща. Дебело подчертавам, че в предната част на лодката, освен нас, имаше 5-6 австралийци (хора с роден език английски). Тирадата на Изабела, преведена на български, изглеждаше нещо от сорта „Сега ще спрем за 2 часа на Khai Island. Съветвам ви да си оставите багажа на лодката, защото много се краде, но е по-добре да си вземете нещата с вас. Наблюдавайте ги много на брега, има крадци. Затова, оставете ги на лодката.”  Мълчание....Всички бяхме втрещени. Първото нещо, което си помислих е „Господи, аз не разбирам английски!” След което, едната австралийка попита „Извинете, не разбрах – да си оставим нещата на лодката или да не ги оставим на лодката?” Леко ми олекна, че проблемът не е в моя телевизор.   Изабела майсторски почти повтори това, което каза. Ние всички се погледнахме безпомощно и никой повече не попита. Взехме си нещата на брега. Наехме отново 2 шезлонга с чадър. Тук имахме повече време. Полежахме под чадъра, понамокрихме се във водата, поразходихме се малко, поснимахме...Изабела и още едно момче осигуриха нарязани ананаси и диня. Бяха много вкусни! Накрая поуморени, но доволни, се прибрахме.

Имахме нужда малко да презаредим батериите. Излязохме да си харесаме ресторант за вечеря и по пътя видяхме продавач на палачинки. Изкушението е голямо.   Решихме да започнем от десерта и си взехме по една. Първо – самата продавачница е много интересна. Представлява метална лавка на колела, прикрепена към моторче. Всички продукти са закрепени на лавката така, че при движението й, да не падат. Хитро - местиш си работното място, където ти е кеф. Имаше много бурканчета с какво ли не и най-разнообразни по вид палачинки за по 50 бата едната. Самият човек, когато започне да я прави, рисува цяла картина върху палачинката преди да я прегъне в триъгълна форма. Може да слага парчета плодове (включително парчета кокос) и разни неща, дето нямам представа какви бяха. Човекът нито веднъж не докосна хранителен продукт с ръце! Това за всички предразсъдъци от хигиенна гледна точка. На моята палачинка наряза умело банан без да го докосне (е, с изключение на обелката) и изобщо цялата процедура я прави с разни прибори. Накрая отхапах палачинка и о, изненада, тя е хрупкава. Не знам какво е тестото, но палачинката хрупаше, като бисквитка. Определено беше нестандартно, но пък вкусно.  Седнахме да вечеряме в друг ресторант (не този от предния ден), където имаха много причудливо и забавно решение за забавление на гостите, докато чакат да им дойде поръчката – донесоха ни игра за двама. Всеки се стреми първи да нареди 4 дискчета едно до друго (хоризонтално, вертикално или по диагонал) от неговия цвят. Признавам, че от години не бях играла на това. Е, храната не ми хареса, защото изобилстваше от джинджифил, който не понасям. Но пък палачинката още ме държеше сита.
Беше ден, наситен с много емоции!

Страхотно, No_name!!!  
След новините за снежни преспи из цяла Източна България /добре, че поне при нас в София няма, да му мисли Kaleya /твоят разказ и плажовете от Гугъл,  които си сложила бяха като мехлем!!!  Охххх, много е хубаво... и за капак тази палачинка хрупкава не ми излиза от ума !!!

Ще се хапват и палачинки ... неизбежно е

Родена си да разказваш и с удоволствие ще чакам  блога със снимките.
Дай малко инфо за ескурзията до Phi Phi островите - цени , размер на лодката...
Срещам между 30 евро с голяма гъчканица и 70-80 евро със speedboat.

Веднага! Размерът на лодката беше същият, като до о-в Рая. Тъкмо се зачудих от къде да намеря най-бързо снимка на вида на лодките и се сетих как....пиша Maya Bay Thailand в търсачката и веднага излязоха няколко.
снимка 1   - лодката с 3-те двигателя, като размер...или розовата, еднакви са
снимка 2

Цената за екскурзията до Phi Phi Islands & Khai Island, която спазарихме беше 1500-1600 бата (грубо 38-40 евро). На брошурите цените са двойни - между 3000 и 3500 бата.

И на мен ми стана едно топличко, докато пишех редовете...

no_name, много увлекателно разказваш.
Точно заради приказните заливи на Пи Пи островите, направихме 3 нощувки на о.Пи Пи Дон, в залива Laemthong. Наехме си традиционна лодка само за нас и с идеята да сме на Мая бей рано сутринта преди тълпите - беше невероятно  
Очаквам продължението на разказа  

roje22, а планирали ли сте посещение на бар "Клиниката" в Сингапур? -> цък   

phile, чудесно, че сте изпреварили тълпата на Maya Bay!   

Ние направихме нещо подобно, само че 7 нощувки на leamthong. Ходихме няколко пъти до Пи Пи Ле, като се изхитрихме да ходим на Мая бей, точно когато всички си тръгват. Много е гот, защото както в един момент има 1000 човека, така изведнъж всички в купум си тръгват и остават единици ( местни дет се вика) или поне ние се чуствахме така.
No_name не сте изпуснали много на monkey beach. Мен там ме нападнаха и нахапаха маймуни сега си нося майчунска захапка на крака за спомен.

Ужас!   Бият ли там някаква ваксина при подобни случаи? (например противобясна)

Не. Когато попитах ми казаха, че нямало проблеми и че хапели средно по 100 човека на ден. Стана един ден преди да си тръгнем. Дефакто бих тук в България с 3 дена закъснение. Все още не съм бясна

Ще се върна 1-2 дена назад. Харесахме трета екскурзия: Phang Nga Bay by Long Tail Boat. Посещава се и т.нар. James Bond Island (оригиналното му име е Khao Tapu), но след като се появил във филм за Джеймс Бонд от 70 и някоя година, му казват James Bond Island. Разбира се може да се отиде с няколко фирми до там, тази, която ни допадна най-много, видяхме на листовка в нашия хотел. Помолихме на рецепция да звъннат и да питат дали ще направят някаква отстъпка, но последното не се получи. Официалните цени, обаче, бяха по-нормални – 1800 бата, ако включва возене с кану и 1500 бата, ако не включва. Избрахме първия вариант, поръчахме го и в края на ден 5 си получихме ваучера от Най – лирическия герой от ден 2, който ни посрещна в Boomerang Village Resort. Той продължаваше да се държи меко казано странно и, връчвайки ни плика с ваучера, започна да подскача и почти изпадна в астматичен пристъп, обяснявайки ни как и той се записал за същата екскурзия и щял да дойде с нас и да бъде в наша услуга през целия ден 6. Тук направо онемяхме. Побързах да дойда в съзнание след тази новина и казах, че, ако дойде и той, ще е в качеството на наш приятел, а не наш прислужник. Той се разтече направо и взе да се кланя, да благодари, да писука ... Признавам, че беше изключително подозрително поведение. Тази сума на фона на стандарта на живот в Тайланд би трябвало да е много голяма, за да си позволи човек да я похарчи за 1 ден.

Сутринта на ден 6 по традиция отидохме на дървената пейчица до езерцето да чакаме буса. Най вече беше в пълно „бойно” снаряжение. По изключение шофьорът дойде на време и потеглихме към северната част на о. Пукет. В колата поприказвахме с момчето и се оказа, че е 20-тина годишен, родом е от Миянмар, записал се е да учи в университет там, като 1 година учи, 1 година работи в Тайланд и така редува. И изведнъж изцепи, че всъщност е нелегално в Тайланд, няма паспорт. Отново ни изненада.  От къде накъде човек ще обяснява на двама тотално непознати, че е нелегален в страната? Той не ни познава, може да отидем да го изпортим на полицията, като нищо. Питах го какво ще стане, ако полицейски служители го хванат, че няма паспорт. Отвърна, че ще си има проблеми. Това ми навя и мисълта, че хотелът, който го е наел на работа също ще си има проблеми. А вероятно, взимайки го на работа, му плащат по-малко от стандартното, най-малкото, заради риска, който са поели. Отново ни беше странна цялата ситуация и не можехме да разберем каква му е играта точно. Защо внезапно е решил да се запише на тази екскурзия точно в същия ден с нас? Какви ли не налудничави мисли ни се блъскаха в главите. По пътя Най, както дрънкаше, изведнъж млъкна, погледнах го, а той, жалният, си сложил ръката да си запуши устата, беше изцъклен, като риба, а погледът му беше на човек, който се намира в безизходица...Попитах го дали му е лошо, кимна и веднага се огледах за нещо подходящо. Видях малки полиетиленови торбички близо до шофьора и бързо изтеглих една, която му подадох. Най се възползва. После извадих и му подадох салфетка и едно хапченце Дименхидринат, дето бях взела предния ден. Явно не му понася возенето в кола. Познато ми е. Момчето много се трогна, че съм му съдействала.

Първа спирка беше Suwankuha Temple (Monkey Cave). Най попита какво искаме да пием, за да ни купел нещо (вероятно от благодарност), но беше напълно безсмислено, защото на екскурзията предлагат напитки, пък и не бяхме жадни. Обаче той не, та не...отказахме категорично. Той въпреки това отиде и купи шишета с минерална вода, които не взехме. В крайна сметка мисля, че достатъчно ясно бяхме заявили (не)желанието си.  Suwankuha Temple представлява пещера, превърната в храм. Вътре се намира голяма статуя на легнал Буда (освен всички други статуи на Буда). А на самия вход на пещерата има маймуни. Плаща се вход 20 бата и си вътре. Самата концепция на храма е интересна и май ми хареса най-много от всички, които видях. Просто всичките им будистки храмове са ужасно кичозни за моя вкус. Обикновено изобилстват от шарения, позлатени неща и безброй кутии за дарения. А този беше семпъл и по-обикновен. Най беше залепен за нас, като пиявица. На няколко пъти го хванах как снима нас, вместо забележителностите.  Започна да става досадно и неприятно. Постоянно се натискаше да ни влезе в услуга, да ни направи снимка с нашия фотоапарат, обаче започнахме да се дърпаме, да молим непознати да ни снимат. И той, като видя това, изглеждаше съкрушен. Но определено имаше нужда да поставим малко дистанция. 

Пристигнахме на Surakul Pier – пристанището, на което ни раздадоха спасителни жилетки и ни качиха на Longtail Boat (снимка 1 , снимка 2).

Няколко минути, след като потеглихме, заплющя такъв силен дъжд! Побързахме да извадим държобраните от раницата, но понеже лодката се движеше бързо и се създаваше вятър (а може да е имало вятър и по принцип) и аз не можех да облека моя дъждобран (облича се, като яке с копчета отпред). Вятърът постоянно го смачкваше и беше абсолютно невъзможно. Накрая го нахлузих на обратно (предната част с копчетата ми беше на гърба) и си захлюпих качулката на физиономията, защото много ме мокреше дъжда. Сигурно съм приличала на мумия. От време на време само питах мъжа ми какво се вижда навън. Неговият държобран се оказа много по-подходящ – без копчета, тип блуза и с въженце на качулката за по-плътно пристягане. Тайничко се надявах момчето, дето управляваше лодката, да отбие някъде встрани и да изчакаме да се извали големият дъжд, ама нейсе...Само да уточня, че действието се развива в Андаманско море. Пристигнахме в Мюсюлманското селище Panyee Island (изцяло се намира на платформи в морето) мокри, като кокошки. С нас на лодката имаше едно младо мюсюлманско семейство, като жената беше от (почти) най-забулените – виждаха се само очите. Беше омотана с няколко ката черен плат от горе до долу. Тази женица така беше подгизнала...оставяше мокра диря. Сигурно беше 5 кг по-тежка, така й се бяха напоили дрехите. Слязохме на обяд. Седнахме 6 човека на 1 маса, носят ястия и всеки си сипва от тях с лъжица в собствената чиния. Тук голямата изненада беше, че сервираха някаква голяма риба в 1 плато, обаче нямаше кьорав нож в околията и беше загадка как трябва да си сложим рибка в чинийките...На нашата маса беше гореспоменатото семейство и не мога да скрия, че с любопитство хвърлях по едно свенливо око как се храни дамата. Не, че не съм ходила в арабски страни, дори вече съм виждала един подход, но този беше различен. Жената си открехна съвсем внимателно бурката от едната страна (от страната, от която беше седнал съпругът й) и с много бавни и премерени движения поднесе лъжица със супа, която изчезна някъде зад черния плат. Помислих си, ако вземе да й трепне ръката...има да й мирише на супа под носа цял ден.  Разбира се преди всичко уважавам, чуждата религия и съвсем не приемайте горното, като присмиване. Но пък обичам да се шегувам и не мога да изтърва този сгоден случай. 

Поснимахме се и продължихме нататък с лодката. Водата на Андаманско море е кафява, прилича на кална. Т.е. няма нищо общо с кристалната водица от снимките от предните дни. Но самото място притежава много интересно излъчване и определено не е за изпускане. Сякаш си в някаква приказка. И може от някъде да изскочи някой магьосник или орк, или пък елф...Акустирахме на о. Khao Ping Kan  – малко красиво местенце, от където се открива чудесна гледка към James Bond Island. Последният представлява парче скала, по-тясно в основата, отколкото във върха и е забранено приближаването до него. Пазят си го. Като го видях, осъзнах от къде Джеймс Камерън е черпил вдъхновение...

На Khao Ping Kan  има скала, която е толкова гладка, без ръбове, потресаващо! Вероятно, затова я наричат Leaning Rock. Разполагахме с 40-тина минути, затова видяхме, каквото можем, купихме една гривна със зъб от акула от сергиите на островчето и се върнахме. Още по пътя към лодката пак заваля. Из целия Phang Nga Bay се виждат дървета Mangrooves. Нямам никаква представа как е в превод на български. Но това са дървета, чиито корени излизат над повърхността, някои направо от солената вода. Ето малко нагледен материал.

Закараха ни да се возим на кану. До тогава си мислех, че ние ще гребем, но се оказа, че си имаме гребец – един дядка. Тръгнахме ние, сядайки с лице един с/у друг, а аз бях с гръб към дядото. По едно време нещо ме тупа по рамото. Оказа се, че ми говори, обаче английският му говор почти не се отличаваше от тайландския и аз въобще не съм разбрала, че обяснява нещо на мен. Погледнах го, а той ми сочи едно друго кану и ми вика „Шейна, шейна”. Брех...каква е тая шейна?! На кануто ли казва шейна? Трябваха ми около 15 мин да осъзная, че иска да каже „China”, но вече споменах за убийственото му произношение...Пита от къде сме (т’ва го разбрах), викам „ from Bulgaria”. Той замълча, явно не беше чувал за тая страна. После пак ме ръчка по рамото и вика „Муслим?”, аз на свой ред „Ноу, крисчън” (демек – християни сме повечето в България), а той закима ухилен и вика „Ааааааа, хитлер, хитлер!”, аз „Ноу, ноу Хитлер, крисчън!”, а той продължава „Йе, Йе, хитлер, хитлер!”. Така и не ми стана ясно дали ми схвана идеята или отново произношението му си каза думата.  После реши да попита един млад гребец на кану нещо, чу се „§*€№$№%$%§*)* Bulgaria?”, онзи ни погледна и гордо каза „Бербатов, Бербатов!”. Е, това е...преди няколко години в Мексико ни казваха „Стоичков”, но е ред на младото поколение и минахме на „Бербатов”. Дядото се мъчеше да ни обясни как някакви китайци давали бакшиш на техния гребец, но на нас  ни се стори много нахално. Първо – не се е представил невероятно, едвам се разбирахме дори. А за мен бакшишът трябва да се заслужи, не се дава по подразбиране. Пък и от тия 300 бата отгоре на билета за цялата екскурзия, нещо отива и за него. Направихме се на неразбрали, което беше твърде вероятно, трудно си течеше комуникацията с този човечец. 

Качихме се обратно на нашата Longtail boat, върнахме се на първоначалното пристанище, хоп – в буса и тръгнахме на обратно. Пристигнахме доста уморени, хич не ни се ходеше напред-назад...поръчахме си вечеря в стаята.