По-скоро нещо в теб умира при такава драма. Не съм убедена, че порастваш.
Колкото и време да имаш, все няма да ти стигне живота за всички мечти.
+1 - Публикувана: 19 септ. 2012, 19:40 ч.
- Последно мнение: 7 ноем. 2012, 06:59 ч.
Най-трудното в това да си възрастен е...?
По-скоро нещо в теб умира при такава драма. Не съм убедена, че порастваш.
Колкото и време да имаш, все няма да ти стигне живота за всички мечти.
+1 В последната страница говорите за големи трагедии. Не знам дали човек пораства с тях и колко пряко са свързани с темата.
По-скоро нещо в теб умира при такава драма. Не съм убедена, че порастваш.
Колкото и време да имаш, все няма да ти стигне живота за всички мечти.
По-скоро нещо в теб умира при такава драма. Не съм убедена, че порастваш.
Колкото и време да имаш, все няма да ти стигне живота за всички мечти.
Иначе пак по темата:не е трудно да си възрастен, ако си готов емоционално и мисловно за това. Не че е лошо да си дете и да живееш безотговорно и безгрижно, защото друг мисли вместо теб 
Аз пък не разбирам защо на детството се гледа като на безотговорност и безгрижие. Децата трябва да се научат на толкова много неща с цената на толкова усилия, да отговорят на толкова много очаквания, да следват толкова много неизмислени от тях правила, че не виждам никакво безгрижие в живота им. Уроците в детството и юношеството често са доста по-горчиви, отколкото тези на възрастните, защото са дебютни и децата нямат инструментите на възрастните за защита от болката. Мисля, че тъкмо детството е времето, в което мислиш с главата си, после постепенно абсорбираш натрапени клишета.
Но темата не е за трудностите на детството, а на възрастния живот.
Не знам... 
Моето детство беше абсолютно безгрижно и безотговорно. 
Моето детство беше абсолютно безгрижно и безотговорно. 
Щото на мен хич не ми се струваше безгрижно даскалото. Направо мечтаех кога ще порасна и ще се отърва от него. 
След няколко месеца ставам на 30, а вече ми е едно такова... празно. Постигнах всичко, за което съм мечтала. Гледам носталгично влюбените по парковете - не вярвам пак да ми се случи, а понякога така ми липсва. Страшно ми е, че най-хубавото е минало и ме чакат трудни моменти.
Трудно ми е било да вземам решения, от които зависят и близките ми.
Трудно ми е било да вземам решения, от които зависят и близките ми.
В последната страница говорите за големи трагедии. Не знам дали човек пораства с тях и колко пряко са свързани с темата.
По-скоро нещо в теб умира при такава драма. Не съм убедена, че порастваш.
Колкото и време да имаш, все няма да ти стигне живота за всички мечти.
По-скоро нещо в теб умира при такава драма. Не съм убедена, че порастваш.
Колкото и време да имаш, все няма да ти стигне живота за всички мечти.
А какво общо имат посочените трагедии с темата за трудността да си възрастен?
След няколко месеца ставам на 30, а вече ми е едно такова... празно. Постигнах всичко, за което съм мечтала.
След няколко месеца ставам на 30, а вече ми е едно такова... празно. Постигнах всичко, за което съм мечтала. Гледам носталгично влюбените по парковете - не вярвам пак да ми се случи...
И си на 30?
Извинявай, не се сдържах. 
Постигнах всичко, за което съм мечтала.
дали това не е отговор на товаГледам носталгично влюбените по парковете - не вярвам пак да ми се случи, а понякога така ми липсва. Страшно ми е, че най-хубавото е минало и ме чакат трудни моменти.
Ами... учих това, което исках и работих по специалността няколко години. Ходих по света, видях, че това което правя се използва и върши работа. Срещнах страхотни хора в работата си. След паузата покрай децата ще ми е трудно да стигна пак онова ниво.
Към момента вкъщи сме идиалистичната ми картинка - две деца и куче /черен кокер/ Независими сме и според мен се справяме.
Професионално се преориентирах, но пак се занимавам с нещо, за което съм си мечтала.
Сега ми остава да развивиам всичко, което имам към момента, но основния списък от детството е изпълнен.
Към момента вкъщи сме идиалистичната ми картинка - две деца и куче /черен кокер/
Независими сме и според мен се справяме.Професионално се преориентирах, но пак се занимавам с нещо, за което съм си мечтала.
Сега ми остава да развивиам всичко, което имам към момента, но основния списък от детството е изпълнен.
А какво общо имат посочените трагедии с темата за трудността да си възрастен?
Естествено, аз не мога да премеря загубите, които съм преживяла като дете, и тези, които преживявам сега, но ми липсва именно усещането и вярата, че до мен има хора, способни да се справят с всичко, да ми помогнат и да ме извадят от всяка ситуация, да ме предпазят от негативи. Те хората са си още до мен, и дано да са още дълго, но вече не ги виждам толкова всесилни.
Aз го писах (май) по назад, но az точно при такива трагедии осъзнавам необратимостта на събитията, невъзможността някой да ги смекчи, липсата на буфер между мен и нещастията и т.н.
Ясно, сега разбрах.
Препоръчани теми