Чувство за мярка

Моите наблюдения са, че ако родителят е убеден, че конкретното нещо е вредно, детето може на врата да си стъпи, но няма да го получи.
Ако не е особено убеден го разрешава. Но в очите на хора, които приемат това нещо за много лошо и опасно, изглежда че той го прави, за да избегнат тръшкане.


Зависи от възрастта. Ако е под определена, в която не може да схване защо не-то е не, напълно излишно е да се стига до рев. Никакъв резултат няма.

Купувам Зайо Байо и сладолед и какво ли не.
НО това съвсем не значи че не слагам ограничения за други неща.
И не, не е правилно да се казва на едно дете "Не" и "Не може".
Получава се обратен ефект - рев, отрицание и никакъв ефект следващият път.
И това го научих по трудния начин - т.е. и аз бях убедена, че с конфронтация ще постигна възпитание.
Ами - не става.

Не притежавам всички пари на света ,но купувам всичко каквото иска/грубо казано/.Не зная защо ,но никога не се тръшкал в магазин.Никога не взема неща ,които не му се ядат в момента.Т.е. излиза от магазина с едно мляко или мече барни и сокче.Играчки купувам много ,но не ми е проблем.Ако кажа -За тази играчка не ми стигат парите...избира нещо по евтино.За люлки и въртележки и коли се вози 5-6 пъти общо на всичко.Ако кажа ,че вече не може не прави проблеми.Ако много му е харесало ме пита дали може още един път.И това наистина е последно.Понякога се цупи,но рев, тръшкане,да ме удря .....засега няма такова нещо.И както казах ,не отказвам нищо.Или се разбираме,че ще го купя друг път.Много пъти го е забравил след 2 часа.

Аз избягвам конфронтации на публични места - никой не е длъжен да търпи нервните изблици на детето ми, както и аз не съм длъжна да търпя тези на останалите деца. За тази цел избягвам да го водя по магазини или на места, на които знам, че няма да издържи. Ако не мога да избегна ситуацията, съм толерантна - това, че ще хапне Зайо Байо, кексче или сладолед, няма да му навреди толкова. И без това има толкова други ситуации, в които трябва да бъде ограничен просто защото застрашава себе си или други хора, че не мога да се конфронтирам и за такива неща. Опитвам се и да го разсейвам - понякога работи, понякога не. Изобшо действам според ситуацията - опитвам се да не казвам на всяка втора дума ''не'', но има неща, които са недопустими. А основното част от възпитанието е за вкъщи - улицата и магазинът не са място за възпитаване в този смисъл.

Благодаря за отговорите.

Аз не целя да спорим или да си налагаме гледните точки, понеже никак не съм убедена в правотата на своя, просто така ми идва от вътре да постъпвам.
Но ми е интересно да опишете вашите подходи и съответно резултати. На кой етап казвате "НЕ" или просто чакате детето само да се откаже да иска повече?

Има ли моменти, в които то не се отказва, а продължава да иска след първото - второ, след второто - трето?
Иска ми е да пробвам да изпълня някоя поредица от искания на дъщеря ми, за да видя кога ще спре сама, но се притеснявам, че ако разреша нещо, което по принцип не одобрявам, после ще трябва всеки път да го разрешавам и това ме спира. Но го обмислям 

Нормално когато поиска нещо "не особено разрешено", аз пък гледам да измъкна "сделка" от детето - например - купуваме сладолед и после отиваме еди-къде си, става ли? Става.

Същото и ако иска едно, две, три неща. Казвам - ще купим едното, става ли? Става.

Вече ако е недоспал, недоял, нервен, нещата са други. Започва да иска нещо невъзможно, фиксира се в него и става страшно. И лошото е, че не е нещо, което може да се купи. Например - искам да отидем при баба. А тя е на работа.

Така си мисля и аз.
Точно вчера ми се наложи да кажа едно такова голямо не - бяхме уж в магазин за обувки да купуваме джапанки, те обаче наредили при детските обувки един стелаж с боклучета, от които щерка ми се залепи за един най-хипер-мега-шарен лъскав комплект с гривничка и гримове (за деца?!?). Казах не, обясних, че гримове на деца не се купуват, че може да получи гривничка, ако иска, но от друг магазин, където няма да е в комплект с гримове. Е, ревна. С глас, със сълзи и сополи, много неприятно беше докато полекичка излязохме от магазина, но не отстъпих. Ходим бавно към изхода, тя реве, аз й говоря спокойно някакви неща, рева чак до колата (когато се сети, че й се ходи до тоалетна, та трябваше да тичаме наобратно  )

Ако беше само гривничката обаче, изобщо нямаше да си я причиня тази сцена, купувах я одма 
 

Аз лично не виждам нещо лошо в залъгването / отвличането на внимание като начин да се избегне „битката“. Дори напротив, в зависимост от детето, непрестанните „битки“ могат да фиксират вниманието му, съответно желанието му. Някой горе го беше казал още по-кратко и ясно

Чувството за мярка се развива с времето. От дете на възраст до 5-6 год. (може и повече в зависимост от детето), чувство за мярка по отношение на купуването / консумирането на разни неща не бих очаквала. В тази възраст съм процедирала на принципа, че има неща, които са абсолютно забранени (просто не са за малки деца); неща, които са позволени при определени обстоятелства; позволени неща. Първата и третата категория са ясни. За втората - имах си правила, някои децата ги знаеха (разбира се след 4-5 год. възраст) - напр. на рожден ден могат да си поръчат кока-кола, ако и другите пият, други си бяха мои критерии (напр. отвличам вниманието му, но ако не се получи купувам; или купувам / разрешавам 1-2-5 по моя преценка и в един момент просто казвам 'достатъчно. повече не може' или ако детето е кисело и знам, че ще стане сцена пък времето и мястото не са подходящи, позволявам и т.н.).

Безспорно категорията условно позволени неща е по-трудна от тази на абсолютно забранените, защото наистина като разрешиш нещо един път, после се иска все повече и повече. Положението се усложнява с възрастта, защото залъгването става по-трудно. Но пък от друга страна възрастта позволява да се разширят условностите и правилата. Например моите деца вече знаят, че когато сме сами могат да ядат неограничено количество сладолед, но когато са с други деца бройката се съобразява с това, което е позволено на другите деца. Или че можем да отидем на атракциите еди-къде си, но бюджета ни е еди-колко си лева.

Не може да се живее само със забрани. Наистина, има деца (по-скоро изключение според мен), които могат да толерират да са много различни, или които са си вродени аскети, но при други ефектът е ужасно негативен, особено ако човек няма възможност да постави децата си в среда, която отговаря на неговите разбирания. Имам сега едни познати, които много държат на правилното хранене и не позволяват на децата си нищо от това, което консумират връстниците им - едното дете няма проблем, даже с гордост поучава другите деца колко грешно постъпват, другото обаче върви и си проси храна и си тъпче джобовете и устата, откъдето и с каквото докопа, и непрекъснато се тръшка за нещо за ядене.


Не винаги е така. Аз например съм убедена, че чипса и зрънчото са вредни. Въпреки това ги разрешавам - просто смятам, че би било ПО-вредно за децата да им ги забраня на 100% във времето и мястото, в което живеем. Ако бяхме другаде, където тези неща не им се навират в очите непрекъснато, а се купуват само от супермаркета при седмичното пазаруване, щях да подходя по друг начин.

При дъщеря ми беше различно през различните години.
От 0 до около 2 не съм имала никакви проблеми. Нищо не е искала, за нищо не ми се е налагало да казвам не. Дете-мечта беше.

От 2 до 3 г. ми разказа играта. За ядене не, но решаваше, че иска примерно някаква играчка и изпадаше в истерия с посиняване, задушаване и всички екстри. Затова за известен период просто й спрях достъпа до магазини. Стигаха ми кризите и по детските площадки. Тя много си раздаваше нещата и очакваше, че като дете на дадено дете играчката си, то ще даде нейната или ще си играят заедно. Да, ама не. Всяко си крие нвговото зад гърба и... пак истерия.
Вдигах я на ръце и я прибирах вкъщи. Не, да, нищо не стигаше до ушите й в такова състояние.

След 3 г. се "върна" предишното ми дете, с което нямах проблем. При баба си и баща си обаче успява да изтръгне разни неща (не говоря за ядене), защото знае, че става. При мен даже не пита. Така че децата знаят къде минава и къде не  

Но и с ограничаването трябва да се внимава, прекалено многото не води до нищо добро. Не можеш на всяко нещо да казваш не. Аз давам и в локви да се гази, и на морето да не излиза въобще от водата, и сладолед зимата и когато я боли гърло и т.н. За мен тези неща са нормални, а границите, които отпускам - доста широки.


Точно това имам предвид - че разрешаваш съзнателно, въз основа на свои мотиви, а не за да не се разреве детето

Това е един от аспектите на въпроса ми.
Децата непрекъснато виждат реклами на какво ли не и непрекъснато изпитват усещането, че искат да притежават рекламирания обект. Дали е за ядене или играчка няма значение. Маркетинговите специалисти са се справили достатъчно добре, че да постигнат този ефект.
Въпросът е, че детето не може да има всичко, а всичко е така направено/изрекламирано, че да провокира желание. Не води ли това до една постоянна неудовлетвореност? Ако не се научи да не обръща внимание на рекламите и да подтиска това чувство, че иска всеки обект на реклама, няма ли да е вечно неудовлетворено, че не получава желаното?
Как се намира баланс в такава обстановка?

Абсолютно води до една постоянна неудовлетвореност и за мен това е основно причината да ни цитират сред най-депресираните нации.
Също и причина непрестанно да се говори колко хубаво било по Тошово време и как за всичко ни стигали парите - ами като има в магазина хляб, сирене и мляко, а не е препълнен като Метро; като за кола се чака с години, а не ти намигат от всяка автокъща; като се ходеше на почивка само на Китен, а не като сега да можеш да отидеш по целия свят; ще ти стигат парите, много ясно.

Не знам как можем да предпазим децата си от това, засега не го виждам при сина ми, хем е точно във възрастта, в която да иска, иска, иска, може би е до човек. Надявам се и с малкото да успея.

Рекламите при дъщеря ми действат много добре. Толкова са агресивни, че нещата й стават противни особено тези за хранене. А след купуването на 1-2 играчки, които я разочароваха, сама се убеди, че всичко е просто бизнес.
Ако влияят зле на малките деца, които още не схващат, просто изгасете телевизора и пускайте филмчета.

И при нас така се получи, но не бяха 1-2 играчките, повечко бяха, и трябваше да почакам едно десетина години
С храните също не сме имали 'рекламен' проблем, явно маркетинговите специалисти има какво да работят в тази насока  За сметка на това будките, сергийките и околните компенсират..
Най-големият ми проблем в момента са рекламите на лекарства

С една дума - трудно
Разбира се, че трябва да се научи и според мен пътят минава през по-малко абсолютни забрани и повече говорене (след една определена възраст, разбира се), като подходът трябва да е индивидуален, а факторите са много - лични разбирания и възможности, характер на детето, среда и т.н. При някои деца / семейства може да действа или да се налага и по-строг подход, всичко е въпрос на обстоятелства.

С големите е лесно.
Малкия пък му предлагам подобни продукти - намерила съм едно ''данонино" и " пингуи", които са по-евтини. И разни други неща така - даже на зайо-байо има по-безвредни алтернативи.
Обаче сладоледите са станали ужасни - толкова са сладки, че и аз не мога да ги ям.
За играчките - избягвам да го водя в такива магазини.
В нашия супермаркет, вече сме се уговорили, че играчки не купувам.