Как отстоявате позиция сред роднините си?

Ето нещо интересно, което намерих днес във Фейсбук.

Семинар "Изкуството да казваш "Не""
Ако имаме вътрешни бариери да отстояваме себе си и да казваме „Не“, ние всъщност се отдалечаваме и от казването на „Да“. Защото избягването на „Не“ ни отделя от нашата вътрешна истина. А само когато сме в пространството на своята истина, ние можем да бъдем в онова „Да“, което ни свързва с другите.
Повечето от нас от малки са учени, че добри хора са тези, които отстъпват и се съгласяват с другите. Когато детето не дава любимата си играчка, то често е подлагано на натиск от родители и други възрастни: „Бъди добър! Не бъди егоист!“ И ако чуваме често подобни послания, ние се научаваме да даваме, но не и да искаме. Да се съобразяваме с другите, без да заявяваме себе си. Така балансът в отношенията ни с хората бива нарушен.
Отстояването на себе си, умението да казваме „Не!“, поставянето на граници, които ясно очертават собствената ни територия и потребности, е част от умението да живеем с другите. Това е начинът, по който можем да постигнем честно и дълбоко свързване с тях.
Проблем с отстояването може би има всеки човек. За един е трудно да се отстоява пред авторитети /родители, учители, хора с висок статус/. За друг това е лесно, но пък не може да се отстоява в партньорската си връзка. Или пред децата си – дава им всичко, което поискат, макар че вътрешно негодува.
Когато ни е трудно да заявяваме и отстояваме себе си пред някого, често изпитваме вина. Или се гневим на другия, защото не се досеща сам да направи това, от което имаме нужда. Случва се и да отстъпваме пред някого дълго време, а същевременно да трупаме в себе си негативни чувства, които в един момент ни довеждат до агресивни изблици.
Основната цел на този тренинг е практикуването на техники за отстояване на себе си по асертивен начин и умението да казваме „Не“, запазвайки хармонични отношения с другите.
По време на това обучение можем да представим личните си казуси, свързани с трудността да се заявяваме. Както и да експериментираме с нови модели на поведение, които да „тренираме“ в група от добронамерени и търсещи хора.
И най-важното – да се срещнем със самите себе си и да си кажем: „Аз имам право да поставям граници и да заявявам своите нужди“.

Тренингът е авторска разработка на ........

Водещият ..... е психолог с над двадесет годишен опит във воденето на групи. Преминал е множество специализирани обучения за групов водещ, а също така и продължителни обучения и групи за личен опит в областта на Позитивната терапия, НЛП и Краткосрочната терапия. През последните години прилага в работата си системен подход. Той е преминал обучение по метода системни констелации, създаден от Берт Хелингер."
(Махнала съм имената и името на центъра, за да не правя реклама)

А авторката замисли ли се дали е възможно детето ти да е пълна лиготия, и само близките ти да имат вътрешната силата да ти го кажат. 

Нещо не разбрах какъв ти е проблемът и за какви отстоявания става въпрос. Правели забележки на детето ти - да не ръси с пясък околните, и му викали леко да не падне. И ръсенето с пясък се възприемало за невъзпитано поведение. /А не е ли? Ако някой тръгне да ръси моето дете, ще очаквам светкавична реакция на придружаващия възрастен, която да прекрати действието, а не протяжни обяснения, докато ръсенето продължава./ Пък братовчедка му не си играела точно според твоите разбирания с него. Ти си мислиш, че си прекалено отстъпчива, а майка ти смята, че си с труден характер. Като си толкова бяла и добра, защо майка ти те определя като труден характер? И защо очакваш околните, дали роднини или не, да се отнасят с детето ти по съвсем същия начин, по който и ти? Това не само не е възможно, то не е и полезно за детето.
Търсиш материали за граници и казване на не. И на тригодишния ти син му е време да се запознае с материята. Има доста ситуации, в които от него се очаква да реагира адекватно на директно не. Обясненията - после.

О, граници е добре да се поставят, без значение чужд или свой! Въпросът е как. В общи линии има 5 вида поведения в конфликтни ситуации.

http://hhf.bg/bg_BG/biblioteka/testove/povedenie-v-konfliktna-situatsiya/

Не във всяка една ситуация и не с всеки един човек използваме един и същ тип поведение, разбира се, но по-често ни е присъщо едно от тях като водещо. Схематично и опростено е написано, започва от средата на статията.

И аз не разбирам позицията на авторката... Всъщност, намирам поста й, разсъжденията й, а и не само нейните (за съжаление), за доста инфантилни и дълбоко посредствени. Дано да са пост родилни (макар, че 3 години не са малко време), хормонално зависими състояния, а не трайни социални отклонения.
 Четейки, така зададената тема, в мен възникнаха няколко въпроса. Те не са само към авторката, а и изобщо.
 Винаги ми е било чудно как възрастните възприемат децата и спомнят ли си, че и те са били деца? Най-лошото, което може да направи един възрастен е, да препише своите качества, реакции, поведение, подбуди на едно невръстно създание и да го наказва за това. Децата често реагират спонтанно, понякога имитирайки без да осъзнават нечие поведение, но не влагат същата емоция, нито енергия. Децата се учат и играят докато се учат. Карат се помежду си, дразнят се... Не правят нищо по-различно от братчетата вълчета пред пещерата, например.
 Та... Авторке, какво толкова си насъбрала на сестра си и майка си, та усещам озлобление ( лельо!!!!) и към племенницата ти? Какво изпитваш към това дете, което е кръв от твоята кръв и към което трябва да имаш само положителна емоция, по принцип?
 Аз имам и син, имам и племенница - дете на сестра ми.
 Ами, какво да ти кажа, авторке... Съберем ли ги двамката, рядко минава без скандал, сръдня или някой друг шут. Е, със сестра ми си поиграваме малко ( да не кажа много) на рефери, накарваме се и на двамата, но основното, на което искаме да ги научим, пък и да им дадем пример е, да се обичат. Не мога да си представя живот без тези две деца - моето и на сестра ми. Душата си давам и за двамата!
 Чак болно ми става да чета подобни ....постове като твоя, където две сестри дърпат чергата всяка към своето гардже и се надкрякват и надцакват, коя ще направи повече забележки.
 Аз също правя забележки на племенницата си, сестра ми на племенника си също. Защото ги обичаме, защото ни е грижа, защото ги възпитаваме...
Докато си разперила крилата си над своето малко   и си се вмайчила до степен ''всичко нормално и човешко ми е чуждо'', може и да не можеш да осъзнаеш какво се опитвам да ти кажа, но въпреки всичко ще опитам. Обичай детето си разумно, с ясен поглед - не сляпо, не се настройвай срещу племенницата си - тя най малко е виновна за твоята житейска незрялост, опитай се да бъдеш възрастният и мъдър човек, а не истерясал индивид от женски пол. Успееш ли поне с второто - има надежда !

Много ми хареса поста на Рафаела! И аз имам трима племенници, както и един почти 3-годишен син. Преди да родя детето си, аз съм се карала и правила забележки на племенниците ми, продължавам да го правя, когато сметна поведението им за неправилно. Сестрите ми също правят забележки на сина ми. Това не ни пречи да ги обичаме всичките деца, обичам децата на сестрите си точно толкова, колкото и своето. Когато се лигави, нека му се скарат, аз вкъщи как ще се държа с него, си е друг проблем. Но да даваш оценка за племенницата си каква била, липсва ли и внимание и т.н., това никак не е добре. Вие си знаете отношенията, но децата са деца. Съберат ли се две на едно място, скандалите, радост, сдърпване и т.н. са си нормално, особено, когато едното е по-малко.

Ако са ми оставили да гледам детето правя забележка и го гледам според собствените си разбирания и възможности, ама при все , че майката е там , каква работа имат те да дават акъли и да се намесват в нейното възпитание, грешно или вярно, тя е родителя и ще играят по нейната свирка, когато отговарят те за детето тогава да го гледат и третират както сметнат за добре, отговорността я носят те. Просто е, който носи отговорността, той е в качеството да определя как да възпитава или не детето.

Тя пак носи отговорност за детето си, но познавам не един и двама родители, които гледат как "безценното" им вилнеят (да не използвам друга дума), а те ги гледам с умиление. Все пак тя е отговорна за детето си, но те са отговорни за другото дете, за покъщнината и т.н.

Донякъде разбирам авторката, на мен не ми харесва "не-кането" по принцип, какъвто е тертипа на много хора. Винаги, когато казвам "не" на детето си, или на други деца, обяснявам защо го казвам, а не просто да крякам по тях.

Аз мисля също като Звезден прах. Ако майката е там, забележки и оценки от други хора към детето са излишни. Тя ще прецени дали да му каже да не бяга, скача, дали ще падне, дали е лигав и пр.
Ако има физическа опасност за другото дете, тогава бих направила забележка и ако не спре, бих помолила майката да си укроти детето. Ако видя, че ефект няма, изкарвам моето от ситуацията.

Имам една позната майка от квартала, с чиито деца понякога играе моето. Тя например оставяше малкото дете самО да минава покрай люлките (да е било на 2г може би), въпреки опасността някой да го удари. Пускаше го да се люлее сам и винаги изтръпвах, че това дете ще се захлюпи напред с главата. Казваше, че като паднел, щял да се научи да се пази. От друга страна навикваше и двамата брутално защо са си изкаляли обувките, защо нямали търпение да си изядат великденските яйца и пр. Та, ако тя тръгне да прави забележки на моето да не ходи по тревата, защото ще си изкаля обувките и панталона, ще ми стане много неприятно. От друга страна тя пък няма да е съгласна да стоя до люлката на малкото и да го пазя да не падне. Та, затова всеки да си гледа неговите деца.

Който не се кефи на някое дете или възрастен не ходи да дудне на родителите как са го възпитали, ами не говори или не си играе/не пуска собственото си дете/ да общува с детето, Не  и не може се казва само на собственото си дете, не на чуждите. Възпитанието не е да се разкрещиш два пъти на едно дете в парка да не прави нещо, то е цялостна концепция и поведение, именно за това подобни единични, странични изблици са не само неадекватни ами и неефективни, освен да излееш собствните си нерви и яд върху детето 

Когато аз гледам моите племеници им обяснявам моите правила. Ако искат да правят разни неща, които аз не разрешавам - казвам при мен това не може да се прави. Ако мама/татко дават, когато те дойдат - действайте. Винаги е имало ефект. Правя им забележки, само ако са поверени на моите грижи. Ако родителите им са с нас, не съм аз човека, който да възпитава. Най-малкото това ще обърка и самите деца. Родителя винаги трябва да си е авторитет за детето. Същото изисквам и за моето дете. Ако не съм с нея съм ок за забележките, но ако съм там, то аз съм човекът, който трябва да реагира и да вземе мерки.

По същия начин постъпвам и с приятелски деца, когато ги гледам. За всички деца важат едни и същи правила, не правя разлика мое, чуждо, роднинско.

Никога не си позволявам да давам оценки кой как си е възпитал детето. Със спазването на горните правила децата много бързо се научават как да се държат, когато са поверени на моите грижи и аз нямам проблеми с тях. През другото време не са моя грижа  

Забравяте, че детето е било на гости. Често това е достатъчно да се превъзбуди, екзалтира и да се държи доста по-крайно от нормалното. Типични три примера имам вкъщи .  Баба им и дядо им са на гости и и особено първите дни беше едно летене, кресчендо.., разпънаха се. Вълнуват се децата. Бабата и дядото им казват 'не', когато правят нещо опасно. Оттам нататък само отбелязаха, че децата са превъзбудени, а и да не им харесва нещо в това как ги възпитаваме, нямало смисъл да се обаждат, 'щот за седмица ... Предпочитат да се радват на децата, че после с месеци няма да ги виждат.

Точно с това "овикване" на децата не мога да свикна, после пък се оплакват от тях "били диваци". Винаги обяснявам забраните, и не критикувам детето, както и по принцип хората. Очаквам същото.

Да, и това го има. Детето е на ново място, превъзбужда се от различни команди покрай него, от забележките към майка му, от виканията "не, спри, пускай" изречени с паника и то се паникьосва.