Струва ми се, че ако детето живее спокойно, и се реализира успешно, значи родителите са си свършили добре работата, направили са всичко по силите си, да го възпитат и да му дадат старт в живота. Другото не зависи от тях. 
- Публикувана: 13 март 2016, 23:22 ч.
- Последно мнение: 22 март 2016, 12:15 ч.
Родителите в България
Добър родител е човек, който има усещане за смисленост в живота и създава деца с усещане за смисленост.
Лош е тоя, който живее и прави деца по други, по-тривиални причини. Дори да е супер ангажиран, да е изчел 200 книги и да действа по учебник, ако действа само технически и механично, за нищо не става.
Не пречи и известно количество здрав разум и назнайването на 3-4 хитринки, общо взето- минимализъм и нещата да се случват сами, а не да се дирижират във всяка секунда.
"Струва ми се, че ако детето живее спокойно, и се реализира успешно, значи родителите са си свършили добре работата"
Ми да, майката на Пеевски е супер успешна майка, виж какъв лидер е изгледала...
Не, не е достатъчно детето просто да е добре настроено и да се впише.
Лош е тоя, който живее и прави деца по други, по-тривиални причини. Дори да е супер ангажиран, да е изчел 200 книги и да действа по учебник, ако действа само технически и механично, за нищо не става.
Не пречи и известно количество здрав разум и назнайването на 3-4 хитринки, общо взето- минимализъм и нещата да се случват сами, а не да се дирижират във всяка секунда.
"Струва ми се, че ако детето живее спокойно, и се реализира успешно, значи родителите са си свършили добре работата"
Ми да, майката на Пеевски е супер успешна майка, виж какъв лидер е изгледала...
Не, не е достатъчно детето просто да е добре настроено и да се впише.
А кой ще даде дефиниция на добро родителство, защото тогава ще е лесно да кажем кой е добър, кой - лош. Но май никой не би се наел.
Но, каквото и да направим, все ще сме сгрешили
:Скрит текст:
Някога ще ми се роди син и аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му твърдя: „Миличък! Не си длъжен да ставаш инженер. Нито пък юрист. Това не е важно – какъв ще станеш като пораснеш. Искаш да си патоанатом? Разбира се, както желаеш! Футболен коментатор? Чудесно. Клоун в мола? Прекрасен избор!“
И когато навърши 30, ще дойде при мен този плешивеещ клоун с потекъл по лицето грим и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30! И съм клоун в мола! Такъв ли живот искаше за мен? С какво си мислила, когато ми говореше, че изобщо не е нужно на всяка цена да завърша висше образование? Какво си искала, мамо, когато ми разрешаваше да ритам топка с момчетата, вместо да ходя на уроци по математика?“
А аз ще отговоря: „Миличък, но аз вървях след теб във всичко, не исках да те притискам. Ти не обичаше математика, обичаше да си играеш с децата“.
И той ще продължи: „Не знаех до какво ще доведе това, все пак бях дете, не можех да вземам решения, а ти – ти ми съсипа живота“ – и ще си размаже грима по лицето с мръсния си ръкав. Тогава ще се изправя, ще го погледна в очите и внимателно ще му кажа: „Ето какво. На света има два типа хора – едните живеят, а другите търсят виновни. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще каже „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
Или пък не, не така. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му повтарям: „Не бъди идиот, Владик, мисли за бъдещето. Учи математика, Владик, ако не искаш цял живот да си оператор в кол-център“.
На 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки по измореното си лице и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30. Работя в „Гугъл“. Блъскам по 20 часа в денонощието, мамо. Нямам семейство. С какво си мислила, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си целяла, когато ме накара да уча математика?“
А аз ще отговоря: „Скъпи мой, но аз исках ти да получиш добро образование! Исках да имаш много възможности, всички възможности“. Ще отвърне: „За какво, по дяволите, са ми тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо? Когато минавам покрай клоуните в мола, им завиждам. Те са щастливи, мамо. Бих могъл да съм на тяхното място, но ти ми разби живота“ — и ще си потърка с пръст междувеждието под очилата. Аз ще се изправя, ще го погледна внимателно в очите и ще кажа: „Ето какво. На света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако ти него разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ох!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
Или друг вариант. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишен ще му твърдя: „Аз не съм тук, за да твърдя каквото и да било. Бог ме е изпратил на тази земя, за да те обичам. Върви при баща си, сине, попитай него, аз не искам да съм крайна отново“.
И на 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този оплешивяващ режисьор с тежка мъка в очите и ще каже: „Мамо! Аз съм на 30. Вече 30 години се опитвам да спечеля вниманието ти. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. Но на мен ми се струва, че ти е все едно. Защо ти никога, през всичките тези години, не изказа поне веднъж мнението си? Защо през цялото време ме препращаше към баща ми?“
Аз ще отвърна: „Скъпи мой, но аз не исках да вземам решения вместо теб! Просто те обичах, миличък, а за съветите си имаме татенце“. Той ще каже: „За какво, по дяволите, са ми съветите на баща ми, аз питах теб, мамо, теб? Цял живот драпам за вниманието ти. Побъркан съм на тема „майка ми“. Готов съм да дам всичко, само поне веднъж, само веднъж да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание и безпристрастност ти ми съсипа живота“ — и театрално ще докосне челото си с длан. Ще се изправя, ще го погледна внимателно право в очите и ще кажа: „Ето как стоят нещата. На света има два типа хора – едните живеят, а другите – през цялото време очакват нещо. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
И когато навърши 30, ще дойде при мен този плешивеещ клоун с потекъл по лицето грим и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30! И съм клоун в мола! Такъв ли живот искаше за мен? С какво си мислила, когато ми говореше, че изобщо не е нужно на всяка цена да завърша висше образование? Какво си искала, мамо, когато ми разрешаваше да ритам топка с момчетата, вместо да ходя на уроци по математика?“
А аз ще отговоря: „Миличък, но аз вървях след теб във всичко, не исках да те притискам. Ти не обичаше математика, обичаше да си играеш с децата“.
И той ще продължи: „Не знаех до какво ще доведе това, все пак бях дете, не можех да вземам решения, а ти – ти ми съсипа живота“ – и ще си размаже грима по лицето с мръсния си ръкав. Тогава ще се изправя, ще го погледна в очите и внимателно ще му кажа: „Ето какво. На света има два типа хора – едните живеят, а другите търсят виновни. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще каже „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
Или пък не, не така. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му повтарям: „Не бъди идиот, Владик, мисли за бъдещето. Учи математика, Владик, ако не искаш цял живот да си оператор в кол-център“.
На 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки по измореното си лице и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30. Работя в „Гугъл“. Блъскам по 20 часа в денонощието, мамо. Нямам семейство. С какво си мислила, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си целяла, когато ме накара да уча математика?“
А аз ще отговоря: „Скъпи мой, но аз исках ти да получиш добро образование! Исках да имаш много възможности, всички възможности“. Ще отвърне: „За какво, по дяволите, са ми тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо? Когато минавам покрай клоуните в мола, им завиждам. Те са щастливи, мамо. Бих могъл да съм на тяхното място, но ти ми разби живота“ — и ще си потърка с пръст междувеждието под очилата. Аз ще се изправя, ще го погледна внимателно в очите и ще кажа: „Ето какво. На света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако ти него разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ох!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
Или друг вариант. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишен ще му твърдя: „Аз не съм тук, за да твърдя каквото и да било. Бог ме е изпратил на тази земя, за да те обичам. Върви при баща си, сине, попитай него, аз не искам да съм крайна отново“.
И на 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този оплешивяващ режисьор с тежка мъка в очите и ще каже: „Мамо! Аз съм на 30. Вече 30 години се опитвам да спечеля вниманието ти. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. Но на мен ми се струва, че ти е все едно. Защо ти никога, през всичките тези години, не изказа поне веднъж мнението си? Защо през цялото време ме препращаше към баща ми?“
Аз ще отвърна: „Скъпи мой, но аз не исках да вземам решения вместо теб! Просто те обичах, миличък, а за съветите си имаме татенце“. Той ще каже: „За какво, по дяволите, са ми съветите на баща ми, аз питах теб, мамо, теб? Цял живот драпам за вниманието ти. Побъркан съм на тема „майка ми“. Готов съм да дам всичко, само поне веднъж, само веднъж да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание и безпристрастност ти ми съсипа живота“ — и театрално ще докосне челото си с длан. Ще се изправя, ще го погледна внимателно право в очите и ще кажа: „Ето как стоят нещата. На света има два типа хора – едните живеят, а другите – през цялото време очакват нещо. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
Надявам се, когато имам деца те да не мислят така за мен. Надявам се да се поуча от грешките на моите родители, а може и да ги разбера по- добре, кой знае. Много е относително
Първо ще започнеш да ги разбираш по-добре, а после все по-често ще се хващаш, че повтаряш техните грешки.
Когато един родител се почувства безсилен, рано или късно се вкопчва в модела на своите родители, нищо че доскоро го е отричал и се е клел, че той самият никога, ама никога няма да постъпва така с децата си.
Скрит текст:
Някога ще ми се роди син и аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му твърдя: „Миличък! Не си длъжен да ставаш инженер. Нито пък юрист. Това не е важно – какъв ще станеш като пораснеш. Искаш да си патоанатом? Разбира се, както желаеш! Футболен коментатор? Чудесно. Клоун в мола? Прекрасен избор!“
И когато навърши 30, ще дойде при мен този плешивеещ клоун с потекъл по лицето грим и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30! И съм клоун в мола! Такъв ли живот искаше за мен? С какво си мислила, когато ми говореше, че изобщо не е нужно на всяка цена да завърша висше образование? Какво си искала, мамо, когато ми разрешаваше да ритам топка с момчетата, вместо да ходя на уроци по математика?“
А аз ще отговоря: „Миличък, но аз вървях след теб във всичко, не исках да те притискам. Ти не обичаше математика, обичаше да си играеш с децата“.
И той ще продължи: „Не знаех до какво ще доведе това, все пак бях дете, не можех да вземам решения, а ти – ти ми съсипа живота“ – и ще си размаже грима по лицето с мръсния си ръкав. Тогава ще се изправя, ще го погледна в очите и внимателно ще му кажа: „Ето какво. На света има два типа хора – едните живеят, а другите търсят виновни. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще каже „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
Или пък не, не така. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му повтарям: „Не бъди идиот, Владик, мисли за бъдещето. Учи математика, Владик, ако не искаш цял живот да си оператор в кол-център“.
На 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки по измореното си лице и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30. Работя в „Гугъл“. Блъскам по 20 часа в денонощието, мамо. Нямам семейство. С какво си мислила, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си целяла, когато ме накара да уча математика?“
А аз ще отговоря: „Скъпи мой, но аз исках ти да получиш добро образование! Исках да имаш много възможности, всички възможности“. Ще отвърне: „За какво, по дяволите, са ми тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо? Когато минавам покрай клоуните в мола, им завиждам. Те са щастливи, мамо. Бих могъл да съм на тяхното място, но ти ми разби живота“ — и ще си потърка с пръст междувеждието под очилата. Аз ще се изправя, ще го погледна внимателно в очите и ще кажа: „Ето какво. На света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако ти него разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ох!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
Или друг вариант. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишен ще му твърдя: „Аз не съм тук, за да твърдя каквото и да било. Бог ме е изпратил на тази земя, за да те обичам. Върви при баща си, сине, попитай него, аз не искам да съм крайна отново“.
И на 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този оплешивяващ режисьор с тежка мъка в очите и ще каже: „Мамо! Аз съм на 30. Вече 30 години се опитвам да спечеля вниманието ти. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. Но на мен ми се струва, че ти е все едно. Защо ти никога, през всичките тези години, не изказа поне веднъж мнението си? Защо през цялото време ме препращаше към баща ми?“
Аз ще отвърна: „Скъпи мой, но аз не исках да вземам решения вместо теб! Просто те обичах, миличък, а за съветите си имаме татенце“. Той ще каже: „За какво, по дяволите, са ми съветите на баща ми, аз питах теб, мамо, теб? Цял живот драпам за вниманието ти. Побъркан съм на тема „майка ми“. Готов съм да дам всичко, само поне веднъж, само веднъж да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание и безпристрастност ти ми съсипа живота“ — и театрално ще докосне челото си с длан. Ще се изправя, ще го погледна внимателно право в очите и ще кажа: „Ето как стоят нещата. На света има два типа хора – едните живеят, а другите – през цялото време очакват нещо. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
И когато навърши 30, ще дойде при мен този плешивеещ клоун с потекъл по лицето грим и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30! И съм клоун в мола! Такъв ли живот искаше за мен? С какво си мислила, когато ми говореше, че изобщо не е нужно на всяка цена да завърша висше образование? Какво си искала, мамо, когато ми разрешаваше да ритам топка с момчетата, вместо да ходя на уроци по математика?“
А аз ще отговоря: „Миличък, но аз вървях след теб във всичко, не исках да те притискам. Ти не обичаше математика, обичаше да си играеш с децата“.
И той ще продължи: „Не знаех до какво ще доведе това, все пак бях дете, не можех да вземам решения, а ти – ти ми съсипа живота“ – и ще си размаже грима по лицето с мръсния си ръкав. Тогава ще се изправя, ще го погледна в очите и внимателно ще му кажа: „Ето какво. На света има два типа хора – едните живеят, а другите търсят виновни. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще каже „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
Или пък не, не така. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишна възраст ще му повтарям: „Не бъди идиот, Владик, мисли за бъдещето. Учи математика, Владик, ако не искаш цял живот да си оператор в кол-център“.
На 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки по измореното си лице и ще ми каже: „Мамо! Аз съм на 30. Работя в „Гугъл“. Блъскам по 20 часа в денонощието, мамо. Нямам семейство. С какво си мислила, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си целяла, когато ме накара да уча математика?“
А аз ще отговоря: „Скъпи мой, но аз исках ти да получиш добро образование! Исках да имаш много възможности, всички възможности“. Ще отвърне: „За какво, по дяволите, са ми тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо? Когато минавам покрай клоуните в мола, им завиждам. Те са щастливи, мамо. Бих могъл да съм на тяхното място, но ти ми разби живота“ — и ще си потърка с пръст междувеждието под очилата. Аз ще се изправя, ще го погледна внимателно в очите и ще кажа: „Ето какво. На света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И ако ти него разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ох!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
Или друг вариант. Някога, когато ми се роди син, аз ще направя всичко на обратно. От тригодишен ще му твърдя: „Аз не съм тук, за да твърдя каквото и да било. Бог ме е изпратил на тази земя, за да те обичам. Върви при баща си, сине, попитай него, аз не искам да съм крайна отново“.
И на 30-ия си рожден ден той ще дойде при мен, този оплешивяващ режисьор с тежка мъка в очите и ще каже: „Мамо! Аз съм на 30. Вече 30 години се опитвам да спечеля вниманието ти. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. Но на мен ми се струва, че ти е все едно. Защо ти никога, през всичките тези години, не изказа поне веднъж мнението си? Защо през цялото време ме препращаше към баща ми?“
Аз ще отвърна: „Скъпи мой, но аз не исках да вземам решения вместо теб! Просто те обичах, миличък, а за съветите си имаме татенце“. Той ще каже: „За какво, по дяволите, са ми съветите на баща ми, аз питах теб, мамо, теб? Цял живот драпам за вниманието ти. Побъркан съм на тема „майка ми“. Готов съм да дам всичко, само поне веднъж, само веднъж да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание и безпристрастност ти ми съсипа живота“ — и театрално ще докосне челото си с длан. Ще се изправя, ще го погледна внимателно право в очите и ще кажа: „Ето как стоят нещата. На света има два типа хора – едните живеят, а другите – през цялото време очакват нещо. И ако ти не го разбираш, значи си идиот“.
Той ще изстене „Ах!“ и ще припадне. За психотерапия ще са нужни например пет години…
О, краят беше най-хубав – нещо в смисъл, че каквото и да прави един родител, порасналото му дете все ще намери какво да разкаже на психотерапевта си.
Не мога да отговоря еднозначно дали бг родител е добър или лош, но "маниакалното пазене" бих определила като най-характерното за отглеждането на децата у нас.
По случайност съм общувала с доста немски родители, не малко руски, никъде не съм срещала такъв параноичен страх "детето да не изстине" .
То чак е епидемия .Да не се мокри в локва да не изтине, не се дава нормална вода, а топла
, която и майка да поканя у нас с дете, грижливо следи да съм пуснала парното на 5, нищо, че децата плуват в пот в детската от игра.
Носят си специални термо чорапи, а у нас спокойно можеш да ходиш боса.
В студените дни, (разбирай 8 -10 градуса) няма с кой да излезе детео ми да поиграе, защото било много студено и никой не го пускат в "това гадно време"...
Абе... трагедия. После що все болни били.
По случайност съм общувала с доста немски родители, не малко руски, никъде не съм срещала такъв параноичен страх "детето да не изстине" .
То чак е епидемия .Да не се мокри в локва да не изтине, не се дава нормална вода, а топла
, която и майка да поканя у нас с дете, грижливо следи да съм пуснала парното на 5, нищо, че децата плуват в пот в детската от игра.Носят си специални термо чорапи, а у нас спокойно можеш да ходиш боса.
В студените дни, (разбирай 8 -10 градуса) няма с кой да излезе детео ми да поиграе, защото било много студено и никой не го пускат в "това гадно време"...
Абе... трагедия. После що все болни били.
ъм...не че нещо, ама аз програмист с бръчки не съм виждала- щото не стоят на слънце, не го виждат въобще.
По отношение на граденето на бъдеще, той ако има акъл и почне като клоун в мола, накрая ще стане ТВ персонаж или ще отвори детски център.
Ако няма, и сто математики да учи, накрая няма да стане нещо повече от банков касиер.
По отношение на граденето на бъдеще, той ако има акъл и почне като клоун в мола, накрая ще стане ТВ персонаж или ще отвори детски център.
Ако няма, и сто математики да учи, накрая няма да стане нещо повече от банков касиер.
Маниакалното пазене не би било така страшно ако се отнасяше само до елечето и голия кръст. Лошото е, когато не даваш на детето самостоятелност, нужна за възрастта му. Децата нямат и една минута време, в което да не им е планирано нещо, минута, в която просто да блеят, ако щете. Та, маниакалното планиране е по-лошо от маниакалното пазене.
Аз ще напиша какво имам предвид и кое породи тази тема:
1. Миналата година брат ми се ожени. На сватбата дойде и братът на булката, заедно с двете си деца ( съпругата му не успя да дойде), бащата и майката на булката също бяха на сватбата (чужденци са). Е, този баща през цялото време гледаше децата, грижеше се за тях, бабата само им се радваше. Накрая през вечерта на сватбата към 22:00ч. той помоли да му извикат такси и се прибра с децата. Бабата си остана да празнува. Не съм го виждала в България това.
2. Преди месец, стоейки пред един магазин, станах свидетел на шумен разговор между майка и дъщеря ( около 7-ми клас): дъщерята се оплакваше от готовата храна, която ядеше майка и, обясни как за нищо не става тази храна и изпсува; майката не коментира по никакъв начин поведението и, изпрати я да се прибира вкъщи.
1. Миналата година брат ми се ожени. На сватбата дойде и братът на булката, заедно с двете си деца ( съпругата му не успя да дойде), бащата и майката на булката също бяха на сватбата (чужденци са). Е, този баща през цялото време гледаше децата, грижеше се за тях, бабата само им се радваше. Накрая през вечерта на сватбата към 22:00ч. той помоли да му извикат такси и се прибра с децата. Бабата си остана да празнува. Не съм го виждала в България това.
2. Преди месец, стоейки пред един магазин, станах свидетел на шумен разговор между майка и дъщеря ( около 7-ми клас): дъщерята се оплакваше от готовата храна, която ядеше майка и, обясни как за нищо не става тази храна и изпсува; майката не коментира по никакъв начин поведението и, изпрати я да се прибира вкъщи.
ъм...не че нещо, ама аз програмист с бръчки не съм виждала- щото не стоят на слънце, не го виждат въобще.
По отношение на граденето на бъдеще, той ако има акъл и почне като клоун в мола, накрая ще стане ТВ персонаж или ще отвори детски център.
Ако няма, и сто математики да учи, накрая няма да стане нещо повече от банков касиер.
По отношение на граденето на бъдеще, той ако има акъл и почне като клоун в мола, накрая ще стане ТВ персонаж или ще отвори детски център.
Ако няма, и сто математики да учи, накрая няма да стане нещо повече от банков касиер.
Идеята е, че какъвто и да стане, щом се чувства нещастен и неудовлетворен, задължително е виновна майка му. В краен случай може и баща му.
Може и трябва, разбира се. Но толкова народ оправдава собствените си неуспехи с родителите си.
Така де, ако не са родителите да ги обвиним за всичките си неудачи и грешни решения, какво ще правим?
Много странни примери даваш. Нямат нищо общо помежду си.
Интересно ми е, ако във втория случай майката беше зашила един шамар на дъщеря си, какъв родител щеше да е според теб? Добър, лош, какъв?
Така де, ако не са родителите да ги обвиним за всичките си неудачи и грешни решения, какво ще правим?
2. Преди месец, стоейки пред един магазин, станах свидетел на шумен разговор между майка и дъщеря ( около 7-ми клас): дъщерята се оплакваше от готовата храна, която ядеше майка и, обясни как за нищо не става тази храна и изпсува; майката не коментира по никакъв начин поведението и, изпрати я да се прибира вкъщи.
Много странни примери даваш. Нямат нищо общо помежду си.
Интересно ми е, ако във втория случай майката беше зашила един шамар на дъщеря си, какъв родител щеше да е според теб? Добър, лош, какъв?
Маниакалното пазене не би било така страшно ако се отнасяше само до елечето и голия кръст. Лошото е, когато не даваш на детето самостоятелност, нужна за възрастта му. Децата нямат и една минута време, в което да не им е планирано нещо, минута, в която просто да блеят, ако щете. Та, маниакалното планиране е по-лошо от маниакалното пазене.
, докато изхвърляла пликчето с боклук в контейнера, една групичка циганета ѝ поискала пари, а после извадила нож насреща ѝ, не смея и не смея да я пусна сама по-далече от пред кооперацията. А сме в зелена зона, дамусеневиди! Смятате ли, че българинът е добър родител?
Как характеризирате това понятие и какви примери можете да дадете?
Темата е провокирана от наблюдения, от които си вадя изводи, че българският родител не е най-добрият пример. Какво смятате вие?
Как характеризирате това понятие и какви примери можете да дадете?
Темата е провокирана от наблюдения, от които си вадя изводи, че българският родител не е най-добрият пример. Какво смятате вие?
Бг-родителят не е особено добър родител.
Обикновено изпада в една от двете крайности:или е прекалено обсебващ, или прекалено незаинтересован.
Рядко виждам вече естествени, отговорни и добри родители.