До децата на разведени родители, обвинявали ли сте ги за раздялата?

Анонимна,  координати на психолога ти едва ли ще ми свършат работа, за съжаление. Но много бих искала да поговоря с теб най-вече за самата терапия. Нямам намерение да любопитствам за подробности от живота ти и да ти навлизам в личното пространство. Ако измислим някакъв начин, който за теб да е приемлив и да си сигурна, че анонимността ти е гарантирана, ще съм много благодарна .

Аз ги обвинявам наум, че е трябвало да го направят по - рано, докато съм била малка. Така и майка ми щеше да е коренно различна жена а вероятно дори щях да израстна в щастливо семейство.
Сега, дори спомените са гадни, и яда им не е изстинал след толкова много години.

Просто ситуациите са много различни - понякога има шанс хората да останат заедно, друг път - не. Аз и преди проблема в семейството си се обичах и си имах самоуважение, така че работа в тази насока нямаше как да ми помогне. Пък и всякакви взаимопомощи и сайтове ме наведоха в крайна сметка само на мисълта да приключвам по-бързо. Много е тегаво всеки ден да трябва да се бориш за нещо, което ако е нормално, ти се полага по право, без да се напъваш.

Между другото съществуват сайтове, които твърдят, че всеки брак може да бъде спасен. След което става ясно, че трябва да се научиш твоето настроение и начин на живот никога да не зависят от това на партньора и всичко щяло да бъде наред. Но какво ли пък семейство ще е това?

Когато могат да бъдат спасени нещата - а това е, ако и двамата в семейството го искат, искрено желая успех. Но ако ще се "бори" само единия, това е само загуба на време и нерви.

То и аз си мислех, че си имам самоуважение, но не се оказа точно така. Мислех си, че са някакви особености на характера ми и даже ги приемах за положителни, защото ме правят уникална. Човек трудно се вижда отстрани. Не съм чела произволни книги и сайтове, четях само това, което ми препоръчваше терапевта. Ако намерех нещо сама, той го прочиташе също и го обсъждахме заедно. Четенето на произволни теории от неспциалисти може само да обърка човек, според мен, още повече, че се намират достатъчно убедителни противоречащи си четива за едно и също.

Не са разведени, за което ги обвинявам. Т.е. майка ми, че избира този мъж пред децата си, защото в негово присъствие не е възможно каквото и да било да се случи. Няма празници, няма делници, нито помага, нито забава има, нищо не представлява. Обвинявам за неразвод. За предпочитане на мъж, който не става за нищо, пред нормален живот и семейство.
Някой написа за баба и дядо. На практика баба ми ми беше майка, макар и не биологична, защото майка ми беше твърде заета да се депресира и да слугува на сульото. Баба ми приживе беше доста по-добра майка за мен. Та - същото щеше да бъде, ако се бяха развели и майка ми нямаше възможност да се занимава с нас. Тя нямаше възможност ОТ баща ми, от всичко, което й е причинено от него и от нежеланието й за живот, възникнало в резултат от ежедневното дългогодишно взаимодействие с такъв вампир.

Родителите ми не са разведени, нито ги обвинявам, че не са се развели. Имаха някакви проблеми, но не съм им се бъркала. Причината да се включа в темата е защото ми е странно да се сравняват времената на нашите родители с днешно време, специално за разводите. Нашите са се оженили на 20/24. Майка ми е била студентка от друг град - влюбват се, женят се и заживяват при родителите на баща ми. Мисля, че баща ми е единственият мъж в живота й, като в гимназията е имала някаква платонична любов и толкоз. Било е неморално да се прави секс без да си женен, нямало е и къде, затова се жениш още докато си влюбен. Не си много сексуално грамотен, а и си е било редно до година-две да се появи първото дете. После влюбеността си отива, детето е факт, цял живот съобразяване със свекъри (да кажем, че последното не е общовалидно, но определено поне половината ми съученици живееха с баби и дядовци). "Младите" бяха принудени да търпят първо родителите на единия, пък след това да се търпят помеду си, защото в голям процент от случаите едното влюбване на 20 не е прераствало в любов. Тогава е било важно и какво ще си кажат хората, всеки знаеше всичко за всички. Та, мисълта ми е, че е абсурдно да се сравнява решение за търпене или развод от онова време със сега.  Сега не е нужно да се жениш, можеш да живееш колкото си искаш с един човек, преди да решиш да имаш дете, може изобщо да нямаш дете, достъпна информация, контрацепция. Решението за развод или съвместен нещастен живот от онова време по никакъв начин не е валидно в днешно време.

Не обвинявам в никакъв случай родителите си, че са се развели. Обвинявам ги на 100% за отношенията им след развода. В резултата на тези отношения, аз почти не съм виждала баща си след развода. Вина имат и двамата за това, но резултатът е ниско самочувствие и самооценка. Едно момиче, което не се е почувствало като "прицесата на татко" никога не може да стане уверена в себе си жена. Поне аз не можах, поне не на 100%.  Сега децата ми са големи и ме обвиняват, че не познават дядо си. А аз се срамувам да му се обадя. Стархувам се също така,  че може да ме отблъсне. Но, не съм се отказала, събирам смелост

Все едно аз съм го писала.

Таф, стискам ти палци, стискам ви палци и на тримата, работи върху себе си, правилно си се насочила, дано си открила или откриеш полезен за теб терапевт. Когато единият партньор започне да се променя и да открива какво го спъва личностно, май често се случва, ако другият партньор не е бил съвсем неподходящо избран, и той да започне да търси личностно отваряне. Мисля, че проблемът ни на нас, хората, често е, че не виждаме други пътища и се колебаем между, примерно: "развод, след който оставам самотна отрудена майка и детето ми е забравено от баща си"  и "примирение в името на детето с имитация на семейство и връзка". Е, и двата варианта не са ок и е нормално да имаш сериозни колебания. Трябва да успееш в съзнанието си да видиш други пътища (които в момента са "скрити" за тебе), по-смислени, за да можеш с повече сила и увереност да поемеш по някой от тях. Няма как да избереш по-малко гнилата от двете гнили круши. Трябват ти още варианти.

Темата се разви полезно и конструктивно, нетипично за бг мамата... Анонимният принос също е много ценен. Хубава тема по важен въпрос, който измъчва много, много хора....

Не беше лесно.След развода нямам почти никакви положителни спомени от детството си.Майка ми все плачеше,баща ми и баба ми не спираха да говорят против майка ми (имаше затишие за известно време,но сега след толкова години пак се почнаха коментарите). Не ги обвинявам,че са се разделили,но ги обвинявам (особено баща ми) за поведението му след това. На 10 г бях дете с изключително натоварена психика и малко или много ми се е отразило това.Обвинявам го също,че нямаше смелост да участва в разговора за развода,а остави майка ми сама да се оправя...

Разведена съм. Синът ми едва скоро ми каза, че се чувствал неуверен, защото, може би, е нямал баща до себе си. Разделихме се, когато беше на 7 години. Просто баща му си хвала "любовта" настрани. Никога не съм му говорила против баща му, който си има наистина своите ценни качества като човек.
На мене ми тежи обаче, когато моят баща ме обвинява и до днес, че не съм била способна да задържа един мъж до себе си.

радика, извинявай, но твоят баща е за бой. Според мен, от този вид внушения идва неувереността и ниската самооценка, а не от конкретните обстоятелства на дадено семейство.

Затова и мисля, че ако авторката се раздели, не раздялата ще е най-големият й проблем, а подобни изказвания от нейните собствени родители и пр.

Да, именно, осъзнавам го и не бих допускала подобна грешка спрямо собствените си деца!

Радика, много глупаво изказване на баща ти. Насадил ти е комплекси.

Хе, той и продължава да го прави, но аз се опитвам да се отърсвам от такива ненужни внушения.