До децата на разведени родители, обвинявали ли сте ги за раздялата?

Добре Бухтичка, но това не са преобладаващите случаи в темата. Освен това, сигурна ли си, че щеше да бъдеш по-щастлива, отгледана от самотна майка? Или от семейство с втори баща? А от баба и дядо, понеже мама е твърде заета да се бори сама? Тук изборът не е между хубав и лош вариант, а между два лоши - както ги е нарекла авторката "две гнили круши". Между другото, бащата със своите по-високи изисквания към детето, може и да влияе зле на самочувствието му, но дали не го подготя по-добре за живота, който му предстои реално като дете с проблеми. И не е ли по-добре да се сблъсква с трудности в семейна среда в лицето на загрижен баща, макар и не с най-идеалния възможен подход, отколкото да живее под похлупак при щадящите го баба и дядо и да се сблъска челно с реалността един ден, която тотално ще се различава от изградените му представи.

И при нас беше така  с разликата , че баща ми имаше друга жена.  Майка го переше , гладеше.... В къщи той беше просто съквартирант  а не -съпруг.
Тя го търпеше заради нас , за да имаме ние баща .

Иска ми се майка да беше егоиста и да помисли за себе си , а не само за нас.
Съжалявам , че не бях по- мъдра тогава да и кажа , че и сами ще се оправим .

Бухтичка, благодаря много за коментара. И аз мисля, че децата много добре усещат обстановката.  Караници, сърдити погледи, ледено мълчание едва ли ги карат да се чувстват добре.А и дългосрочно най-вероятно ще стигнем я до изневери, я до тежки депресии и физическо насилие, ако си караме както досега. За моят случай, най-доброто би било да се разделим цивилизовано и всеки да полага грижи за детето, но уви, съвсем не съм убедена,  че така ще се случи .Анонимна,  грижовните родители винаги остават до детето си,независимо от отношенията с другия партньор и слагат на първо място неговия интерес. Щом не съм убедена, че ще стане така при раздяла, значи нещо куца в отношението на мъжа ми към детето.  Иначе детски психолог ни каза още преди две години, че трябва търпение и изграждане на стабилна самооценка чрез зачитане на усилията,уважение към мнението, даване на възможност за взимане на решения, сравняване само със собствени предишни постижения,  а не с други деца. Но друго става. Няма психолог, който да каже крещи на детето и му казвай,че ще го накажем, ако не се старае (разбирай, ако не се справи).  Това за мен са А и Б на възпитанието за което и да е дете,камо ли за такова с дефицити.  Детето трябва да чувства безусловна любов, а не по някакъв начин да я усеща за "награда". Благодаря на всички за мненията.  Няма как да си реша проблема във форум,но ми беше полезно да видя други гледни точки.

Taf, аз ти желая успех на теб и твоето детенце! Сигурна съм, че ще вземеш най-доброто решение за себе си и детето. Желая ви попътен вятър и да срещнеш най-милия, грижовен мъж, с когото да се чувствате щастливи, обичани и ценени! Прегръдки от мен! С теб съм, макар и виртуално!

При такива трудни решения с много "за" и "против", обикновено дали са били правилните се вижда след години и зависи от куп други непредвидими фактори, които тепърва ще се намесят в уравнението.Затова ти пожелавам, Taf, най-вече късмет! Другото, което е - не се отказвай от терапия! Изследвай какво и защо се случва, ще осъзнаеш много неща, включитено за мъжа си. Нищо чудно да промениш възприятието си за него след това и едни цивилизовани отношения да станат напълно възможни. Картината може до голяма степен да те изненада и същевременно успокои веднъж завинаги по доста основни въпроси, в които циклиш с години.

ТафТаф, звучиш ми съвсем разумно. За разлика от анонимния. А тия, засрамените, все едно са живяли през 19 век! Моите родители се разведоха през 1978 г., но описаните чувства са ми напълно непознати.
За детето няма толкова значение кой го отглежда, а как. Расте ли спокойно и щастливо, значи е ок. А бащата ако иска да участва активно в живота на детето си, никой не може да го спре. И обратното, никой не може да го накара да заобича детето, ако не му идва отвътре.

Те анонимните в темата станаха доста. Но аз лично спасих себе си и брака си от видимо неспасяемо положение - натегнато, изнервено, с борба за надмощие, със спорове относно детето - пред разпад. Нямахме проблемно дете, но имаше трети човек, макар и "без консумация", но пък с години. Сега сме спокойни и щастливи, повече от когато и да било, и едно слънчево дете се радва на двама родители и здраво семейство. Така че последна грижа ми е колко разумно звуча. Затова пък авторката може да си вземе нещо от моя опит, което на нея й пасва икоето да й помогне поне мъничко.

Анонимна, имам един въпрос - обичахте ли се,откъде дойде мотивацията не просто да запазите семейството, а да го изградите отново на здрава основа? Как изобщо успяхте да събудите чувствата? В една друга тема, която бях пуснала, питах точно това - как се възстановява любов и привързаност,  ако и двамата мислите, че вече ги няма. Само Babunka имаше такъв положителен опит.Честно казано, аз не мисля, че съм способна.

Ето това е и моето мнение по въпроса. Само дето нашите така и не се разведоха, въпреки безкрайните ми молби. И за мен това са два пропиляни живота, в името на децата. А можеха да се разделят и да бъдат щастливи поотделно - и ние покрай тях също, защото ние със сигурност нямахме щастливо детство.
Но със сигурност техния живот ми помогна много - знаех какво не искам да причинявам на детето си и направих всичко възможно да му спестя "радостта" да има детство, като моето 

И аз потвърждавам написаното с червените букви. Само че аз имах късмета родителите ми да се разведат. За едно малко дете е огромно бреме да е свидетел на нещастния брак на родителите си.
Много съм скептична към закърпването на отношенията. Хората не се променят (изграден характер имам предвид), не и трайно.

Честно казано TafTaf, по едно време не знам дали се обичахме. Мога да кажа само, че сега чувствам, че се обичаме. За мъжа ми не знам нищо със сигурност. Не изглеждаше да ме обича по начина, по който се държеше. По онова време аз бях влюбена в друг. Единственото, което знаех е, че не си представям друг баща на детето ми. Обаче, не искам да ти кажа нещо конкретно, което при нас е помогнало, за да си кажеш: "Ето, точно това при нас го няма, значи - край, няма да се получи". Костваше ми доста драми и години, за да разбера, че не мога да се справя сама. После, работата с психолог отне година и половина. Обясних си и собственото си поведение и това на мъжа ми и ролята на третия човек. Дадох си сметка на колко несъзнателно ниво протичат някои процеси и се отказах да контролирам неща, които не са ми по силите, както и да изисквам от себе си и от другите невъзможни неща. Мъжът ми през цялото време не знаеше какво става с мен. После, като "излекувах" себе си, пак бяхме пред срив, защото без да си давам сметка аз станах малко или много различен човек, с когото той не е свикнал и когото не е избрал за партньор навремето. Имаше доста отровни и същевременно удобни елементи във връзката ни, с които бяхме свикнали. Изчетох куп книги - по психология, за връзките, за поведението, за любовта, за родителството, за промените, за самопознание. После нещата просто някак се наредиха и си дойдоха на мястото. Може да ти прозвуча като някоя сектантка, но за мен това са фактите - оправих вътрешната си неразбория и всичко наоколо се нареди. Не, не започнах да викам на черното бяло, нито пък сме останали съвсем без конфликти. Само че няма скандали. Дори съм доволна понякога как протичат конфликтите ни - с уважение, обсъждане и стигане до решение и не чувствам вина, че това става пред детето. Дори след като наредих приоритетите си, направих и един малък компромис. Ами - всичко си заслужаваше, дори и лошите моменти, за да се стигне до тук. Сега се чувствам щастлива и смятам, че детето има една здравословна среда, която съвсем не е нужно да е идеална.
Бих ти казала, че - вероятно заради проблемите на детето - искаш да го предпазиш от всичко, най-вероятно ти движиш лечението му и искаш всичко да е под контрол, едва ли имаш доверие на друг, включая баща му. А той ми изглежда един дълбоко наранен човек (по принцип, не от теб), с ниско самочувствие и комплекси, при когото от критика се включват куп дисфункционални механизми, които не е в състояние да контролира. Обаче не съм специалист, а и най-вероятно неволно свеждам неща до моята ситуация. Затова моят съвет беше, на първо място да се погрижиш за себе си, след което да вземеш кардиналното решение, което ще изкристализира самО. Пък нека пак да е раздяла, но тогава ще си много по-сигурна. Не знам обаче дали имаш това време.
ПП: "Закърпването" за мен никога не е било опция.

Анонимна, нещата, които казваш са много, много близо до това, което става с мен. Чак се чудя дали ме познаваш и си ме разпознала . Моля те, ако анонимността ти пред мен, не е толкова важна за теб, да ми пишеш на ЛС.

Не познавам никого от bg-mamma, още по-малко пък от София ... т.е. може и някои от познатите ми да влизат тук, но аз не знам. Всъщност не съм редовен потребител и не бих могла да разпозная никого. Държа на анонимността си, още повече след като споделих лични неща (за пръв път - в твоята тема). Колкото и да е малка вероятността, предпочитам да е нулева. Странно е, че точно в последния си пост говорех основно за себе си, ако нещата са ти близки, значи съм била в сходна ситуация. Относно опитите ми за анализ - попрочетох някои от предишните ти мнения и както казах, дълго време се занимавах с анализи на агресивно поведение, скандали и отношения, отражение върху детето - заради собствените си проблеми - вероятно затова и взех отношение в темата ти. Това обаче не ме прави специалист. Ако толкова държиш, мога да регистрирам един фиктивен имейл, през който да ти пратя координати на психолога ми, но не знам как би ти свършил работа от Варна.

Не съм дете на разведени родители, наложи ми се аз да се разведа.

Анонимен, поста ти ме втрещи. Това, което си описала е всичко, което аз си мислех, че трябва да направя, за да "спася" едно време брака си. В един момент само за няколко месеца бях толкова съсипана, че си казах, че не семейството, а нищо не заслужава аз да стана друг човек. Самата аз спрях да се харесвам в опитите си да спасявам нещо неспасяемо.  Хубаво е, че при вас е проработило, сигурна съм, че и ситуацията ви е била различна Но при мен - а вярвай ми, аз също изчетох де що имаше сайтове и книги по въпроса - имаше точно обратен ефект. Сега като дори само чуя за щастливо семейство, събрало се след скандали и гаден период, просто си плюя в пазвата и си казвам: "Не на мене тия" Та в този смисъл стигне ли се до разпад (хайде вие сте били "пред" разпад  да речем, та е друго), втори шанс не трябва, а трябва раздяла на всяка цена.

Извинявам се на авторката, че не е точно по нейната тема 

Ами аз самата имах личностни проблеми, за които не подозирах - да не навлизам в подробности - не бях добра за себе си, липсваше ми себеуважение. Е, приех се, заобичах се, погрижих се за себе си - в този смисъл се промених. Не заради семейство или нещо друго - заради себе си го направих. Оказа се, че всичко, което ми се е случвало във взаимоотношенията е било закономерно. Даже нямах идея, че така ще спася брака си, даже бях склонна да го разпадна, предвид другия мъж.