Публикувана: 26 март 2007, 12:42 ч.
Последно мнение: 5 май 2007, 23:56 ч.

Възпитаване на осиновените деца - степен на строгост и твърдост

5 007
67
1

# 15 27 март 2007, 13:07 ч.

Мнения: 2 722

Щастлива съм че на всички мислите ни текат в една посока.
Когато задавах въпроса, бях далече от мисълта
" правя ти компромис сине, защото си осиновен. "
Това устата няма да ми се прекърши да го изрека. Но....винаги има едно "но" - идеята беше дали ви минава през главата мисълта да си затваряте очите за някои неща, за да не го травмирате допълнително, за да му дадете повече време да се отърси и да осъзнае новото - хей такива неща.
Ох, май не съм ясна - ще опитам с пример - драстичен, не особено подходящ, но това ми хрумва в момента - тича към шосето, там коли бол, заплеси на волана, също - аз изхвърчам след него, хващам го и го разтърсвам като земетресение - чак след като ми мине притеснението се замислям дали не е имало по-тактичен начин да реагирам в момента. Confused

Ей такива ми ти работи ме терзаят. Хем важни правила, хем няма време за реакция, а накрая и желание за харакири newsm78

# 16 27 март 2007, 13:19 ч.

Мнения: 1 843

По-тактичният вариант в подобни животоопасни ситуации, трае максимум до петия път. След това компромиса, може да стане опасен.
И аз съм я дръпвала по-агресивно, както и разтърсвала, тона ми също не е от най-благите. Пак обяснявам, но сякаш стряскането понякога е нужно.
Ела да видиш сега, как гледа светофарите и как се пресича с боен вик и тичешком...така или иначе рядко ходим до улици без да сме хванати за ръка, но ако се случи да стигне до бордюр, спира и се оглежда за мене.

За някои неща, на тази възраст, се налага малко строгост, поне за тези, от които зависи оцеляването им.

# 17 27 март 2007, 13:25 ч.

Мнения: 2 722

DarZaMen , ние не дочакахме трети път - първо земетресение, втория път - стой неееееееееееее - така че раззвъняхме кристалните чаши по апартаментите на хората и това беше. Обаче и двата пъти имах мъничко чувство на вина че не съм обмислила по "нешокови" начини да се справя със ситуацията.
Иначе червения светофар го знае и ни съсипва с баща му като сме на 50 метра от кръстовището и ще се паднем да сме първа кола на червено - стой, тати, татко, стой беее!
На мама регулировчика.

# 18 27 март 2007, 13:31 ч.

Мнения: 921

Цитат на: Mama_ Galia_66 в вт, 27 мар 2007, 13:07

Не знам дали гледате един детски (а може би не съвсем) филм по Fox life - "Малкълм". Та в него имаше един епизод, където майката се опитваше да се справи с възпитанието на първородния си син като му угаждаше на всички прищевки и нямаше сила да му откаже нищо, тъй като я гледал с "невинните" си очи и бил толкова сладък. В един момент, докато говореше по телефона се обърна и видя детето, което се опитваше да запали мечето си с бутилка бензин и кибрит. Точно в този момент тя осъзна, че ако мисли за живота и здравето на детето си трябва да прояви "характер". Взе мечето и го изгори в камината за да покаже на сина си как огъня може да го нарани и му каза, че ще направи всичко необходимо за да го запази жив, дори и с риска той да я намрази....
Не съм добър разказвач, но ако сте гледали серията ще ме разберете какво исках да кажа. А именно, че независимо дали детето е родено от нас или не, ако мислим за неговото добро, понякога трябва да сме и лоши и строги. Нали ТЕ са нашите деца, защо трябва да ги разглеждаме като нещо различно и подхождаме към тях като по различен начин? Доколкото съм следила вашите мнения във форума, то те са са че не бива да делим децата на осиновени и биологични. Peace

А относно това, че си избухнала Мама Галя - не мисля, че в такъв момент човек може да разсъждава кое поведение е правилно и кое не, нито пък да си контролира емоциите. Съзряла си опасност за своето дете и си реагира напълно по човешки.
Ох, май много се раздрънках, а пък сред вас има доста по компетентни по въпроса. Съжалявам, че се отпуснах така Embarassed

# 19 27 март 2007, 13:39 ч.

Мнения: 2 722

Отказвам аз, много отказвам newsm29

понякога дори и просто заради идеята за да види че не може да става все неговата. Тези дни се оказа че тази ми "жестокост" върши работа, защото се налагаше да отказвам храна. И добре че имах някакви постижения в тази насока от преди това.
"Малкълм" за мен е един върховен филм - макар и пресилено и преекспонирано е събирателно на всички вицове за възпитанието на децата и взаимоотношенията в къщи, но също така и безценен извор на познание.
tanya_75 , стажа като майка не е определящ за дължината на постовете.
Действам, първосигнално но и обмислено, предначертано и на момента, обаче ме гризеееееееееее! А вас?

# 20 27 март 2007, 13:42 ч.

Аз определено съм в групата на Кремми, Ралица и Zoika. Случва ми се да си поплача и като Orange , след като съм му се накарала. Не знам дали ми се е качил на главата, но едно е в книгите, а друго се получава на практика. После и децата са доста различни като темперамент. Да се надяваме, че ще израснат добри хора с всичката тази любов с която ги ограждаме.

# 21 27 март 2007, 14:06 ч.

Мнения: 441

глезя много

понякога правя точно това, което най-много съм се заричала да не правя като стана майка

нямам никаква тактика, подход - нищо, много ме е срам

много плача, следа като му се развикам за нещо, а той ме гледа озадачено

не мога да му се скарам даже като хората

утехата ми е, че не съм само аз...

# 22 27 март 2007, 14:19 ч.

Мнения: 1 843

Знаете ли, мен това ме вълнува особено - сълзите.

За сега никога не съм си позволила да плача пред нея. Веднъж, дваж ми е идвало, но докато ги овладея за да се скатая и ги подтискам.

Случи ми се обаче, да го направя пред сина на партньора ми. Причината не беше той, но все пак ме видя - разплакана и гневна. И...странното е, че до този момент ни беше скъсал нервите с капризи, а тогава поведението му стана рязко като на възрастен човек. Загрижен, стегнат, мобилизиран и послушен. Сякаш изведнъж видя и човешката ми, слаба страна и стана по-мил с мен.
После му се извиних, че е станал свидетел, а той като един малък мъж ми каза: Няма проблем. Wink

Кажете ми, ЗА или ПРОТИВ сълзите? Или нито едното, нито другото, а каквото дойде?

# 23 27 март 2007, 14:27 ч.

Мнения: 2 722

Аз плаках оня ден - плаках с глас, седнах на земята и продължих да плача. Причината беше непровокираната истерия на Милен, вой, писъци, удряне на главата и завиране по ъглите на апартамента, кръстосаните му ръце пред лицето все едно че се пази от шамари - всъщност всичко започна на детската площадка, аз го гушнах и го прибрах у дома. Не издържах - това заедно с ПМС ми разказа играта - ревнах както си бях в детската стая.
Ами и аз съм човек. Поревах си и ми попремина, обаче Милен изведнъж спря да се дере и ме зяпна, после дойде и ме гушна за да ме успокои.
Не знам дали съм постъпила правилно - тежестта в душата ми беше по-голяма от разума. Не съм говорила нищо през това време - просто си се наревах и нахълцах.
Аз си мисля, че както съм склонна да си призная грешката и да кажа извинявай, така не би трябвало да подтискам сълзите си. Това е емоция - не се крием докато се смеем, нали?

# 24 27 март 2007, 14:46 ч.

Още, когато ми се случваше да гледам племенницата си, а сега и с Анди, все се замислям - къде е границата, да получи любовта, вниманието, уважението, което заслужавай всеки човек, пардон, всяко дете, и в същото време да не се разглези, да получи ясна представа за реалностите, знания за добро и зло, за социално поведение - не е ли това "възпитанието". Когато последно време надничам в писания на просветно-министерска тема (мечтаех да работя с деца), или в детската градина се сблъсквам все по често "децата да получат умение за това, умение за онова", умения не са достатъчни, трябват им задълбочени знания, които те след това да прилагат в живота...
Когато взех Андрей от детския дом бях потресена, писала съм за това, от неговата жива комуникативност и доброта едновременно. Изключително отворено и любопитно дете, което се беше научило само с усмивка и закачка да получава и изисква даже внимание. И успява. И от мен и от околните - било познати или непознати. Е, качил ми се е на главата. И се чувствам виновна, че понякога повишавам тон, на два три пъти при особено опасно непослушание, тоест нарочно продължава да върши забраненото, съм и плесвала (за мой срам) по дупето. И се чувствам виновна, не защото е "осиновен", а защото като го взех много дълго от шумове и викове, така явно са ги плашили в дома, за да мирнат, той просто залягаше (като войник под обстрел). В интерес на истината при нас виковете и даже онези греховни "плесвания по дупето" не са имали никакъв ефект... Почуства ли, че те е обидил, страда и се извинява, на мълчание и сърдене не издържа, но и аз също Laughing

Всъщност той е много бърз в "пакостите", но те са поне за мен много разбираеми - от интерес, изблик на енергия, или когато "нещо не е така" физически - гръбчето го сърби, или сме на разболяване и ставаме непоносими - правим забранените неща нарочно. Е, има и проверки на почвата, разбира се.
Повече ме безпокои, че в огромната си влюбеност (Боже, аз постоянно мисля за него!) и от чувство за вина - работния ми ден е доста дълъг: вечер ни остават два часа, сутрин един - с ходенето до детската градина, и ставам съботно-неделна мама - той се разглезва на внимание, окупирал ме е напълно, ако има гости, и той не е в центъра на вниманието, започват "палавости", "капризи"... Ето това вече наистина ме тревожи...

# 25 27 март 2007, 14:57 ч.

И на мен ми се случи да се просълзя веднъж от безсилие и умора, Анди беше потресен и се притече на помощ.
Всеги в определен момент има право на гняв, както ние, така и детето, според мен.

# 26 27 март 2007, 15:35 ч.

София
Мнения: 533

Цитат на: DarZaMen в вт, 27 мар 2007, 09:25

Като цяло метода е добър, но Теа ме посъветва да не използвам думата 'сърдита', а 'ядосана'. Дано види темата, та да обясни по-конктретно защо.
Има нещо общо с това, което изразяват думите.
'Ядосана' е емоционално състояние, което е все пак моментно и може да премине. Докато 'сърдита', сякаш е повече отношение.

Аз за всеки случай, вече съм предимно 'ядосана' или в бъдеще мога да стана такава.
Наблюдавам и, че реакциите са по-леки при подобно описание.

'Тъжна' работи безотказно. Никое дете не иска да вижда майка си тъжна. Поне се надявам.

Обяснявам по-конкретно Simple Smile

Добре е да избягваме думите "Сърдита съм ти" или "Обидена съм ти"- защото в сърденето и обиждането има отношение към детето - "Сърдя ти се на ТЕБ за това, че ми причини това". При тези думи децата обикновено се чувстват много виновни и реакцията е доста силна - веднага се шушват в мама, разплакват се, обещават да не се повтаря отново. Но реакцията е силна в емоционален план (т. детето изпитва страх и вина, че е сгрешило и мама вече няам да го обича), докато на поведенческо ниво - постъпката ще се повтори отново и отново.

"Ядосана съм ти" изразява емоцията ни в определения момент - контекстът е "Това, което ти направи, ме ядоса". Но ядът не е отношение към детето и не провокира у него чувство на вина. Ядът е просто емоционална реакция.

"Мама е тъжна" действа безотказно. Защото няма нищо по-страшно за едно дете да види майка си тъжна. И разплакана...

В този смисъл, ЗА или ПРОТИВ сълзите пред децата?

Добре е да избягваме да плачем пред тях. Но се случва...

Когато детето види мама разплакана, се чувства безсилно и безпомощно. И виновно... Първата му мисъл е "Мама плаче, защото аз еди-какво-си..." Децата са егоцентрични и мислят магично - всяко нещо, което се случва около тях, те свързват първо със себе си.

Всички знаем силата на майчините сълзи. Както и всички знаем как някои майки използват тази сила, за да манипулират децата си...

Тези сълзи са най-опасни за децата.

А сълзите, които в момент на силна тъга, не сме успели да преглътнем... Са част от живота. Важно е просто детето да знае, че понякога и мама плаче... Конфликтът всъщност идва от това, че за малкото дете мама и тати са най-прекрасните, най-силните, най-най-най... И когато то ги види разплакани, частици от приказния свят се разместват. Но... го приближават към реалността Simple Smile

# 27 27 март 2007, 22:36 ч.

Мнения: 367

Напълно приемам това , което Теа казва, защото съм си мислила, че може би и той ще започне да повтаря това сърдене, ако не му се угоди. Преди извесно време той искаше да ме удари /докато си играехме/ и ме пита : Да удрям ли мама? bambam

А аз му казах, че мама не се удря , а само се гушка. /Майка ми винаги така учеше брат ми, и той винаги се е отнасял добре към всички и никога не се е бил/ Та продължава той да пита , а аз му казвам , че ако ме удари ще ме боли и ще плача. А той : Плачи! Искам плачиш. Направих се , че плача, но си скрих очите. После ми каза , че не искал да плача. Но на другия ден ми каза, че иска пак да плача. Стана ми ясно, че той смята това за игра и започнах с обясненията и тогава използвах това със сърденето, но сега ще го заменя с ядосана съм.
Стана много дълго, но искам да ви питам , мислите ли, че е добре, ако от нещо се страхува? Ники го е страх от баба Марта Twisted Evil

/в градината е била такова страшилище/, но аз я използвах , когато трябваше да пие антибиотика, а той стискаше устата и щом му казах , че ще се обадя на баба Марта, веднага го изпи и така цяла седмица. Не искам да го плаша /мъжът ми все ми се кара/ , но като тръгне да бяга към улицата , само му извиквам, че баба Марта е там и се спира на секундата. Гледам да я споменавам все по-рядко, но си признавам,че Тя много ми помага.

# 28 27 март 2007, 23:01 ч.

Мнения: 2 722

Аз не съм привърженик на плашенето с каквото и да било и се опитвам да не позволявам на баби, дядовци и прочие да плашат също. На мнение съм, че нямам никакво право да му насаждам фобии от какъвто и да е тип /не защото е осиновен, а защото би трябвало да има право на избор и да си определи собствените страхове когато почне да осъзнава по-активно/
Може и да греша, но поне до сега нищо не ме е навело на мисълта че "Торбалан" ще ми помогне по някакъв начин. А може и да съм някакъв тип мазохистка - знам ли Wink

# 29 28 март 2007, 00:04 ч.

Мнения: 341

orange72,вярвам че много ти помага,и аз много пъти съм искала да ги сплаша с нещо подобно,но за щастие съм се въздържала.Кико и без това е много страхлив та ако не бях се въздържала сигурно съвсем щеше да ни побърка със страховете си.

А за сълзите пред децата от опит знам че им действат депресиращо много.
Майка ми е от онзи тип хора които плачат за щяло и нещяло.Като малка си спомням това ме депресираше много,не исках да я виждам да плаче(майките трябва винаги да са усмихнати и щастливи),а тя все за нещо лееше сълзи.
Мразех и баща ми в този момент ако той е бил причината и брат ми по същия начин,а ако съм аз ми идваше да умра направо толкова тежко го приемах.
Сега в един доста по-късен етап от живота ми майка ми е все още такава и сълзите и ме изнервят страшно много(много я обичам,но като се разплаче вместо да и съчувствам аз я нападам още повече).
Забранила съм и да плаче пред децата и да ги манипулира по този начин.Аз все още не съм се изпускала пред децата макар че ми е идвало и на мен да ревна с глас.Надявам се да не ме хванат в крачка.

orange72 и моя малкия по същия начин ми отговори като го попитах един ден "Искаш ли мама да плаче?"," Да плачи!!!" направих се че плача наистина и после съжалих сто пъти.Детенце ме гледа,гледа и после ревна и той.Не мога да го успокоя.Цял ден после ме проверяваше дали не съм тъжа и дали не плача.

Ама какво съм се заобеснявала та Теа така добре го е обяснила Hug

Препоръчани теми

Шеста тема на чакащите

5 031
Осиновители

Статистика

225
Осиновители

ОСИНОВЕНИ, време е да кажем нещата такива, каквито са/2/

271
Осиновени

Разсиновяване

42
Осиновени

Причина:

Причина: