Здравейте,
разказвала съм тук историята си, но под друго име. С две думи - на 23 години съм, имам син на 2г и 8м, напуснах баща му преди почти 2 години, живея с родителите си, нямам достатъчна финансова независимост от тях, за да живея отделно. За историята ми толкова. Сега за настоящето - преди 6 месеца срещнах прекрасен човек, разбираме се чудесно, просто някак си усещам, че той е моя си човек и е съвсем подходящ за мен. Разбира се, всичко това е взаимно.
Правим си планове за бъдещето, искаме да живеем заедно тримата, да си имаме дом и т.н. Но и двамата сме наясно, че това на този етап няма как да стане, ще е след година примерно, или две... Не знам, няма толкова значение, защото малко по малко си подреждаме нещата и вървим към общото си бъдеще.
И тук изниква един много сериозен (според мен) проблем... Неговите родители. Той е от патриархално семейство с традиции, майка му и баща му са консервативни хора. Баща му - професор по физика, майка му - художник, дядо му - директор на гимназия, баба му - учителка по математика и т.н... до девето коляно. Той самия има 3 висши образования.. Аз не съм от по-малко образовано семейство, с тази разлика, че майка ми и баща ми имат по един брак зад гърба си и по един син, брат ми почти се ожени за жена с детенце, аз съм сама с дете... За моето семейство, това е нещо нормално - да си щастлив с човек, който има дете от друг човек е ОК. Но неговото семейство не смята така. В интерес на истината момента със запознаването ми с неговите родители все още се отлага, както и се отлага уточняването на това, че имам дете. Не се отрича, не се и потвърждава. Но този момент наближава. Говорили сме много пъти как ще реагират те... Майка му сигурно ще припадне. Ще му сложат кръста и ще ходят след него да му обясняват колко е глупав, че се занимава с мен. Най-вероятно ще кажат, че не искат да ме виждат... Неприятна картинка ще бъде. Мен ужасно ме тормози това. Не че ще му повлияе на мнението или на някое решение, но ще бъде изнервящо и мъчително за всички. Споменах произхода му, защото за мен е необяснимо как хора, които са интелигентни, начетени... движат се сред млади хора и живеят в 21ви век, разсъждават по този начин. В крайна сметка днес всеки втори е разведен. Това че имам дете не ме прави по-мало човек. Нито пък снишава амбициите ми образование, кариера и развитие като цяло. Аз ако бях на майка му щях да се гордея със сина си, за това че се е нагърбил с такава отговорност - да се грижи за жена с дете, така както майка ми е горда с брат ми. Необяснимо е за мен, защо за тези хора едно такова нещо може да е толкова фатално. Ще кажете, важното е той какво мисли... Ами мисли той, правилно мисли - като мен Но аз се чувствам зле. И не пиша тук за да ми кажете "спокойно, някой ден ще те приемат, всичко ще се оправи"... Пиша и се надявам да се появи някоя жена минала през подобен проблем, да знам че има и други такива хора (не като мен, а като родителите му), за да се уверя, че не съм улучила най-прекрасния мъж с единствените ужасни родители. Знам че както всяка майка, и тя иска сина й да си намери нормално момиче, умно, хубаво, интелигентно, образовано, грижовно, работливо и ако може и девствено да е, най-добре, но живеем в реалния свят и той е срещнал мен и ще ме защитава, както и връзката ни със зъби и нокти, но аз искам да ме приемат. Да ме преценят по това дали съм умна, дали съм чела книги, дали уча, дали искам и какво да постигна... а те ще видят, че имам дете и ще извадят чесъна, сребърния кръст и дървения кол...
Това толкова ме притеснява, че от време на време сънувам кошмари с главно действащо лице - майка му, крещейки по него пред мен, да ме зарязва, че не струвам и т.н... Кошмар ужасен.
Стига съм се обяснявала, че много дълго стана. Надявам се да прочета някоя подобна история с добър край, та да погледна малко по-положително на обстоятелствата.
разказвала съм тук историята си, но под друго име. С две думи - на 23 години съм, имам син на 2г и 8м, напуснах баща му преди почти 2 години, живея с родителите си, нямам достатъчна финансова независимост от тях, за да живея отделно. За историята ми толкова. Сега за настоящето - преди 6 месеца срещнах прекрасен човек, разбираме се чудесно, просто някак си усещам, че той е моя си човек и е съвсем подходящ за мен. Разбира се, всичко това е взаимно.
Правим си планове за бъдещето, искаме да живеем заедно тримата, да си имаме дом и т.н. Но и двамата сме наясно, че това на този етап няма как да стане, ще е след година примерно, или две... Не знам, няма толкова значение, защото малко по малко си подреждаме нещата и вървим към общото си бъдеще. И тук изниква един много сериозен (според мен) проблем... Неговите родители. Той е от патриархално семейство с традиции, майка му и баща му са консервативни хора. Баща му - професор по физика, майка му - художник, дядо му - директор на гимназия, баба му - учителка по математика и т.н... до девето коляно. Той самия има 3 висши образования.. Аз не съм от по-малко образовано семейство, с тази разлика, че майка ми и баща ми имат по един брак зад гърба си и по един син, брат ми почти се ожени за жена с детенце, аз съм сама с дете... За моето семейство, това е нещо нормално - да си щастлив с човек, който има дете от друг човек е ОК. Но неговото семейство не смята така. В интерес на истината момента със запознаването ми с неговите родители все още се отлага, както и се отлага уточняването на това, че имам дете. Не се отрича, не се и потвърждава. Но този момент наближава. Говорили сме много пъти как ще реагират те... Майка му сигурно ще припадне. Ще му сложат кръста и ще ходят след него да му обясняват колко е глупав, че се занимава с мен. Най-вероятно ще кажат, че не искат да ме виждат... Неприятна картинка ще бъде. Мен ужасно ме тормози това. Не че ще му повлияе на мнението или на някое решение, но ще бъде изнервящо и мъчително за всички. Споменах произхода му, защото за мен е необяснимо как хора, които са интелигентни, начетени... движат се сред млади хора и живеят в 21ви век, разсъждават по този начин. В крайна сметка днес всеки втори е разведен. Това че имам дете не ме прави по-мало човек. Нито пък снишава амбициите ми образование, кариера и развитие като цяло. Аз ако бях на майка му щях да се гордея със сина си, за това че се е нагърбил с такава отговорност - да се грижи за жена с дете, така както майка ми е горда с брат ми. Необяснимо е за мен, защо за тези хора едно такова нещо може да е толкова фатално. Ще кажете, важното е той какво мисли... Ами мисли той, правилно мисли - като мен
Но аз се чувствам зле. И не пиша тук за да ми кажете "спокойно, някой ден ще те приемат, всичко ще се оправи"... Пиша и се надявам да се появи някоя жена минала през подобен проблем, да знам че има и други такива хора (не като мен, а като родителите му), за да се уверя, че не съм улучила най-прекрасния мъж с единствените ужасни родители. Знам че както всяка майка, и тя иска сина й да си намери нормално момиче, умно, хубаво, интелигентно, образовано, грижовно, работливо и ако може и девствено да е, най-добре, но живеем в реалния свят и той е срещнал мен и ще ме защитава, както и връзката ни със зъби и нокти, но аз искам да ме приемат. Да ме преценят по това дали съм умна, дали съм чела книги, дали уча, дали искам и какво да постигна... а те ще видят, че имам дете и ще извадят чесъна, сребърния кръст и дървения кол...Това толкова ме притеснява, че от време на време сънувам кошмари с главно действащо лице - майка му, крещейки по него пред мен, да ме зарязва, че не струвам и т.н... Кошмар ужасен.
Стига съм се обяснявала, че много дълго стана. Надявам се да прочета някоя подобна история с добър край, та да погледна малко по-положително на обстоятелствата.
, аз пусках преди време - сега не успях да я открия но имете беше нещо подобно на "Докога да търпя родителите му да се правят , че дъщеря ми не съществува?"
Понастоящем приятелката ми даже стана дружка със сестра му, а всички заедно ходят често на гости на родителите и по почивки заедно. Така че аз имам вяра, че предубежденията могат да се преборят, ако мъжът си стои на мястото и не позволява родителите да му диктуват как да живее, а жената после се държи подобаващо, за да се разбира с родителите. 
Исках да разбера какво мисли тя, той нищо не ми каза, обясни ми, че майка му не му се месела. Ама аз като не вярвам! И почвам да се вкарвам сама в разни филми, защото той така и не каза "Майко, това е приятелката ми!" и мен това ме тормозеше много. А всъщност за него най-вероятно това изобщо не е било необходимо, защото ние се познаваме, ама за мен беше важно ... И почвам да си мисля кви ли не глупости, че той се притеснява от мен, че неиска да ме среща с майка си, че тя не одобрява тая връзка... Знам ли? Постепенно той взе да ме води у тях в нейно присъствие - "Майко, ние ще дойдем да вечеряме", "тука един филм ще гледаме", "събуди ни ..." такива неща, но аз по нищо не успявах да уловя нейното отношение и това ме измъчваше. Много исках тая жена да ме приеме, не само защото обичам сина й, а и защото тя е жена достойна за уважение и за мен беше важно да няма проблеми по между ни.
Отлагаме неизбежното, просто 
, такова пренебрегване, мен много не ме впечатлява, но малката и прави впечатление. Баба му така ми изгледа детето, че ми идеше 
какво е виновно, че баща му ни заряза 