Моята история започна преди няколко години... Ако тогава, някой ме беше попитал дали съм щастлива, със сигурност щях да му кажа, че съм намерила своята половинка, но... сега определено не съм на това мнение.
Всичко започна след края на една няколкогодишна връзка. За щастие се разделихме сравнително нормално с бившия. Бях си казала, че ще си поживея малко и няма да се занимавам със сериозни връзки( все пак тогава бях на 21 години). Но... за жалост съдбата е имала други планове за мен.
Тогава се появи той(момичета малко ме е страх да спомена името му, защото ако разбере ще стане страшно, затова няма да бъда много обстоятелствена с имена и места). Така да се каже това беше една истинска любов от пръв поглед. Понеже и двамата бяхме студенти в София и много се обичахме скоро заживяхме заедно в наш апартамент близо до университета ни. Всичко беше прекрасно, единственото ни различие беше в религията – аз християнка а той мюсюлманин( искам да спомена обаче, че не сме имали никакви проблеми с това). Въпреки различията в религията ни не сме имали никакви проблеми, единствено беше малко по-ревнив, но така или иначе това ме кареше да се чувствам специална. Естествено семействата ни бяха против... но както от това нали ние нямахме проблеми с различията ни. И... така ското забременях и се оженихме( няма да ви обяснявам колко странно беше положението около свадбата – той най-големия син в семейстово да се ожени за уличница според неговите родители, нашите почти не ми говореха, заради неговата религия). След няколко месеца нещата се оталожиха, дали заради бременността, дали заради друго и семействата ни приеха реалността. Скоро се роди и нашия син, а аз бях безкрайно щастлива обичана, обичаща и майка на страхотно дете. Всичко продължи около половин година, когато се наложи да се изнесем при родителите му в малкия град, за да може той да помага за семейният бизнес.
Оттогава започна моя ужас. Първо ме накараха да започна да се обличам и държа като мюсюлманка, после той ми забрани всяакъв контакт с моите приятели(които така или иначе бяха останали малко по време на връзката ни, но тогава не ми пукаше). Сега вече година по-късно се чувствам отвратително - затворена в неговия дом с единствената функция на домакиян, чистачка и от време на време жена, без право на мнение и лична свобода. Не знам какво да правя, чудя се дали да не зарежа всичко и да се върна към стария ми начин на живот или да се примиря с това... все пак майка му и сестрите му са доволни в това свое положение. Вече се чудя дали проблема не е в мен... Не знам дали ако го напусна няма да разруша семейство, което никога няма да имам?
P.S Сигурно много от вас си казват: „Каква глупачка“, „То е ясно, че ще стане така“ и може и да сте прави, но аз искам да знам дали трябва да продължа да живея така и да свикна със своето положение или да прекратя този фарс...
Всичко започна след края на една няколкогодишна връзка. За щастие се разделихме сравнително нормално с бившия. Бях си казала, че ще си поживея малко и няма да се занимавам със сериозни връзки( все пак тогава бях на 21 години). Но... за жалост съдбата е имала други планове за мен.
Тогава се появи той(момичета малко ме е страх да спомена името му, защото ако разбере ще стане страшно, затова няма да бъда много обстоятелствена с имена и места). Така да се каже това беше една истинска любов от пръв поглед. Понеже и двамата бяхме студенти в София и много се обичахме скоро заживяхме заедно в наш апартамент близо до университета ни. Всичко беше прекрасно, единственото ни различие беше в религията – аз християнка а той мюсюлманин( искам да спомена обаче, че не сме имали никакви проблеми с това). Въпреки различията в религията ни не сме имали никакви проблеми, единствено беше малко по-ревнив, но така или иначе това ме кареше да се чувствам специална. Естествено семействата ни бяха против... но както от това нали ние нямахме проблеми с различията ни. И... така ското забременях и се оженихме( няма да ви обяснявам колко странно беше положението около свадбата – той най-големия син в семейстово да се ожени за уличница според неговите родители, нашите почти не ми говореха, заради неговата религия). След няколко месеца нещата се оталожиха, дали заради бременността, дали заради друго и семействата ни приеха реалността. Скоро се роди и нашия син, а аз бях безкрайно щастлива обичана, обичаща и майка на страхотно дете. Всичко продължи около половин година, когато се наложи да се изнесем при родителите му в малкия град, за да може той да помага за семейният бизнес.
Оттогава започна моя ужас. Първо ме накараха да започна да се обличам и държа като мюсюлманка, после той ми забрани всяакъв контакт с моите приятели(които така или иначе бяха останали малко по време на връзката ни, но тогава не ми пукаше). Сега вече година по-късно се чувствам отвратително - затворена в неговия дом с единствената функция на домакиян, чистачка и от време на време жена, без право на мнение и лична свобода. Не знам какво да правя, чудя се дали да не зарежа всичко и да се върна към стария ми начин на живот или да се примиря с това... все пак майка му и сестрите му са доволни в това свое положение. Вече се чудя дали проблема не е в мен... Не знам дали ако го напусна няма да разруша семейство, което никога няма да имам?
P.S Сигурно много от вас си казват: „Каква глупачка“, „То е ясно, че ще стане така“ и може и да сте прави, но аз искам да знам дали трябва да продължа да живея така и да свикна със своето положение или да прекратя този фарс...
Според кого?