Живот без семейство и деца

+ 1 само езика да е италиански а после може и испански
Аз искам да направя много неща, но виждам,че сега ще е доста по-трудно, но се надявам поне някои да успея за изпълня.

Никога не е късно за развитие,дори едновременно с децата.По  някое  време стават самостоятелни,помагат  в домакинските задължения,ако ги научим,а  и  по някое  време не ни искат да се пречкаме.Издръжката си искат,докато започнат да работят.Общуване,но то  е двустранно  обучение.Ние ги учим и те нас учат.Осъзнавам колко неща знам покрай  тях.
И една  дама  сега записа  ,не знам магистратура ли  е точно,но тя е на 66.С четири внучета.Друга  пътува по света-непрекъснато  ни разказва в снимки и коментари  ,с четири внучки  е.
Аз никога не съм могла ,вината е в мен.Но   доста го могат.
Нали говорим за удоволствие от усъвършенстване,защото за ползване в работата  и  високо заплащане  е нужно  да е  по-рано.

Темата е интересна, макар че е трудно да се пише еднозначно по нея. Аз съм родила на 32 години (това беше отдавна, единственото ми дете е вече голямо), преди това съм имала живот, за който много хора могат да мечтаят, при това постигнат самостоятелно - без финансова подкрепа от родителите, те са живели и живеят доста по-скромно.
Добро образование, работа в сферата на изкуството, при това без особени естетически компромиси; нося на работа - в един момент, когато имаше ръст на сектора и на икономиката изобщо (в началото на 2000-те г.) съм работила на пет-шест места едновременно, поради което естествено бях богата като вълшебник, можех да си позволя пътувания навсякъде по света, купих си апартамент, хубава кола... Ако денят имаше повече от 24 часа, щях да успея вероятно и още повече ангажименти да поема. Нищо не ми тежеше, ходех и пеех.
Буквално всеки ден съм била на кино, концерт, театър (което видях изтъкнато по-назад в темата) - не съм пропуснала културно събитие в България и околните държави години наред. Общувала съм с много впечатляващи личности, които са ме обогатили или разочаровали.
Естествено, не пропусках и по-"земните" развлечения - клубове, хапване, пийване, партита, взела съм доста и от тях.
През цялото време съм живяла сама, връзките ми са били различно успешни, някои с хора от чужбина и периодични срещи. Като цяло, предимно неуспешни бяха По-късно се замислих, че вероятно аз самата съм харесвала живота си твърде много, за да искам обвързване.
В крайна сметка нагонът и биологията надделяха, намерих добър партньор, родих. Животът ми се промени - естествено, непредвидимо. Детето ми е здраво, порасна, но моите бременност, раждане, възстановяване след това бяха много тежки, детето е и от първия си ден е било с труден характер. Готвя и пера, но не съм тип домакиня и никога няма да бъда.
И досега работя в същата сфера, но поради семейните ми приоритети не мога да си позволя същото себеотдаване и време за работа. А и да можех, ситуацията в България се промени, културата ни агонизира, много неща се опошлиха и чалгизираха, няма вече толкова възможности и вдъхновения. Така че и да бях останала сингъл, вероятно упадък щеше да има и нямаше да бъда по-щастлива от сега. Семейството ми е чудесно, подкрепяме се един друг, битовизмите и напредването на възрастта ме измъчват умерено.

И още един пример - имам приятелка, на 82 г., професор в НАТФИЗ, никога не се е омъжвала и няма деца. Чудесна активна жена, със завиден ум, все още пътува по кинофестивали по света и преподава на студенти. Но по мои наблюдения, такива жени в Южна Европа са малко. При нашия темперамент и традиция, самотният живот и творчество са благодатни предимно за мъжете.

не говоря баш за друго
вярно, че имам дете, и то вече не живее с мен /тъй де, мъж е вече, ама нали ги детосваме докато станат на 50/
вярно, че никога не съм съжалила, че го родих, а бях доста млада тогава
но мога прилично и донякъде безкомпромисно да анализирам себе си и съм наясно, че не съм точно майчинския тип жена
обичам да се грижа, да се раздавам, но дори да нямах дете пак щях да намеря къде да насоча енергията и грижата си и нямаше да съм в липса
сигурна съм, защото се самонаблюдавам от години и мога да преценя какъв човек съм доста точно и без розови очила

та от тази гледна точка, нямаше да избера гаден живот, а щях да живея хубав живот при различни обстоятелства
такъв, какъвто смятам да живея оттук нататък

не искам и не си го представям.

да понякога на човек му се искам малко свобода, див и безгрижен купон или пътуване но за човек който има възможност да подивее от време на време далеч от семейното огнище мога да кажа че от една възраст нататък след два дена просто иксам да си се прибера у дома

Абсолютно съгласна съм с теб! 

Не, не си го представям. Тоест представям си го - самотно и студено. И не го искам.
Откакто имаме деца сме навъртяли такъв километраж от пътувания, намирам време и за себе си, и хобитата си. Нямам баби и гледачки. Просто с мъжа ми сме екип, не лежи цялата грижа за децата и дома върху мен.

possessed, и аз не съм майчински тип, но за щастие (за такива като нас), природата така ни е създала, че това да няма особено значение
А фактът, че имаме деца дава съвсем точен отговор на темата...

Над темата не съм размишлявала, искала съм деца- имам деца.
Но пък един приятел казва в тоя живот трябва да си малко прецакан, че да успеш- ожених се ,роди се дете и тогава се сетих, че няма пари за ядене и взех да мисля как да ги изкарвам, а после добре че беше семейството, че всичко щеше да замине по весели спомени.
та явно за много хора, воже дасе яви и двигател на успеха


Трупането на магистратури и дипломи без цел не го разбирам, пък и за да асе случва това трябва да има някаква подсигурена издръжка

Аз не разбирам за какъв гаден живот говори НСЧ?
Едва ли авторката се чувства гадно от факта, че има деца.
По-скоро е убедена, че и без деца животът може да е интересен и смислен.


И аз така.
Да е живо и здраво детето, радвам се, че го имам.
Но не смятам до края на живота си да се идентифицирам като майка, нито пък с трепет да чакам да стана баба и да имам внуци.
Децата като цяло са доста ангажиращи и затова искам време за себе си.
Има толкова интересни неща за правене и разглеждане.

Ох, сложен въпрос, направо философски...
Късно осъзнах, че искам обвързване, а дете не съм искала, много се страхувах от идеята, особено бебе... Все се шегувах, че ще си осиновим с мъжът ми дете на 16- направо да започва работа след някоя година.
Така се обърна живота, че детето се появи по средата на всичките ни планове. И като разбрах, че съм бременна, естествено не вярвах. Дълго време не вярвах, нищо, че го виждах😄
И като родих пак си имаше егоизъм- всичко ме боли, искам да спя, а бебето е при мен, а майка ми ми е казвала, че на времето само за кърмене са носели бебето, не може ли и сега така...
Но никога не съм се питала какво щеше да е да ги няма... Ами не виждам такава възможност. По детски вярвам, че съдбите ни са свързани и няма друг сценарий.

Мисилите ми се приближават до мненията на possessed, Down Under, DeVa® и Nevena Virolan. Изобщо не съм си и помисляла да съжалявам, че създадох децата си и те са извор на живот, любов и сила за мен.

Разговорът тръгна в лични истории, а развитието се възприе като докторантури и професионална реализация, от които не страдам също. Не благодарение на децата и семейството ми, а въпреки, защото подкрепа не съм намирала, само пречки и липса на достатъчно време да се отдам или на семейството, или на неща, с които обичам да се занимавам.

Под развитие разбирам "себе-развитие": да бъдеш себе си, да израстнеш духовно, физически и умствено, според това, което те е дарила природата. Когато правиш неминуеми компромиси в семейството, според мен това е невъзможно. На децата си, ако си добра майка, даваш най-доброто от себе си, но самата ти си спряла вътрешното си и природно развитие, за да подпомогнеш техния растеж.

Не е задължително да следваш социалният модел на семейство с деца, защото така е по-лесно /финансово, за отглеждане на детето/, защото така няма да си "щастлива", защото така ще си "самотна". Познавам много семейни /повечето/, които са нещастни в брака си, които са по-самотни от тези, които нямат деца и партньори.

Сирената, Параход и Невена дадоха примери за жени, които са изключителни личности, които са извървели или вървят по път различен от семейните жени. Познавам такива, възхищавам им се.

Не мисля, че децата са пречка за развитието. Зависи от броя им, разбира се. По темата, не мога да си представя живота без семейството си особено сега, когато буквално се готвя да изпращам баща си и посрещам сина си.
Обичам много професията си, амбициозна съм и не смятам да вземам особено майчинство обичам колеги и приятели, но има нещо много мощно в кръвните връзки. Всичко започва и свършва с това и хората в началото и в края много си приличат. Хубав живот може да има и без семейство, но все пак върти го сучи го,  основата на човешката цивилизация е семейството, раждането и смъртта.

Децата порастват много бързо и живота пак влиза в нормален коловоз. Моят големият син вече се кефи, когато ме няма, мъжът ми не ме спира да излизам, така че чак толкова не ми тежи имането на семейство и деца. Но имаше едни три години, дето не бях мърдала от вкъщи и признавам си сториха ми се безкрайни.

На мен определено за нищо не ми пречат децата. Пречат ми много кофти отношенията между хората.