На 35 например достатъчно ли си стар, за да нямаш право да се възползваш от клиничната пътека, предивдена за твоите болести? А ако рано се инвалидизираш, което в днешни дни се случва по-често, отколкото да умреш от старост в съня си, трябва ли да се откажеш от клиничната пътека и скъпите лекарства, които ти осигуряват все пак достатъчен комфорт, защото с тези пари могат да бъдат изгледани пет други?
А от смъртта ме е страх, разбира се, защото съм я виждала и наистина е страшна, а най-страшно е очакването на смъртта, така че не мога обвиня нито един човек, че се е вкопчил в живота, камо ли да го бия през ръцете и да викам "пусни, бе, пусни!".
А от смъртта ме е страх, разбира се, защото съм я виждала и наистина е страшна, а най-страшно е очакването на смъртта, така че не мога обвиня нито един човек, че се е вкопчил в живота, камо ли да го бия през ръцете и да викам "пусни, бе, пусни!".
Янечек, и аз съм виждала какво се случва с невярващи, вкопчили се в живота хора и наистина е гадно- чисто физически е едно ужасно драпане, и аз се чудя за какво. Човек трябва от по-рано да е в мир с тия неща, някъде около 30-те да се осъзнае, а не на 70 да си мисли, че има да живее до 150 и да се сърди защо няма кой да му се върже и да го лекува от старостта...извинявай, но от какво точно може да те е страх?
Иначе на 35 вече нещата са кой каквото е направил, останалото е бонус. Ама малко хора осъзнават, че е по-късно, отколкото си мислят.
