Оковите на майчината любов

Добре че има такова нещо като пубертет, та поне голяма част от потиснатите малки хора да строшат оковите и да се осмелят да спорят с майките си и да им покажат, че повече няма им казват как е правилно да се живее. Много харесвам бунтуващите се тийнейджъри, които ясно заявяват, че са свободни личности и ще правят само това, което те желаят. Добре е майките да го знаем и да не им бъдем врагове.
Почва се уж с грижа, но всъщност се получава така, че детето на всяка крачка е зависимо от теб - ти го водиш на училище, ти го караш на тренировки, заедно учите, заедно ходите да му купите дрехи, ти му плащаш школата и му разнасяш документите по канцеларии, като в същото време не го пускаш на зелено училище и лагер, нито дори да се пошляе след училище, уж за негово добро, а истината е, че всичко е заради личното ти и егоистично спокойствие. Ако е някое по-слабохарактерно като нищо ще свикне, че е неспособно да ходи само и има нужда от патерица, в случая гадната си майка, за да живее.

Нямам реални такива познати. Но звучи много страшно.

И аз не знам как хората, ако са нормални, няма да искат да се измъкнат от това положение.

Всъщност имам един такъв познат. Баща му е имал бизнес в малко село, но умира. Моят познат на около 30 години зарязва жилище и работа в града и отива в селото да върти бизнеса и да помага на майка си. Вече над 10 години така си живеят. Обясни ми, че не иска да се жени, защото майка му му била достатъчна, имало кой да се грижи за него. А и жена му щяла да му вземе половината имоти при развода... Той жена изобщо не беше си намерил, но вече знаеше, че не я иска!?? Тъжна история. Вече е над 45 и едва ли тепърва ще се ожени.

Днес като избор на редактора виждам 2 много интересни и за мен малко противоречащи си теми. Едната обяснява за патологична привързаност на майката към детето, която не му позволява да се еманципира (да стане самостоятелно), другата на теория се опитва да обяснява колко важна е връзката майка-дете, макар че за момента сме зациклили там на етап статии доказващи, че такава връзка действително има (нещо, което никой не е оспорвал), макар и не при всички майки (според статиите).

Явно истината е някъде по средата, но къде точно - ще ми е интересно да видя мнения.

Примерно ако майката не се откъсва от детето си по 24 часа, 7 дни в седмицата през първите 6 години, това окови ли са или минимум за изграждането на детето като личност? Ако пък се откъсва - къде е границата, отвъд която има вреди за детенцето? ОК ли е таткото да го поразходи от време на време? ОК ли е баба му да го гледа 3-4 часа? ОК ли е детегледачка, която изпълнява стриктно майчините заръки да се грижи за него по 8-9 часа всеки работен ден? ОК ли е да иде на детска градина на 3, на предучилищна на 5 или дори на 4, както има някои идеи да стане? А да иде за цяло лято при баба си и дядо си на село, когато е на 5г.?

Единственото, което виждам до момента е, че всеки смята, че неговият собствен избор е най-доброто възможно отглеждане на едно дете - грешки, компромиси, във форум бг-мамма изглежда не се правят такива. Аз лично не знам нашият подход с детенцето дали е бил най-правилният, знам някои негативи, знам някои позитиви, продължавам да следя, да чета и да се информирам по темата. Ще следя с интерес и двете теми, да видим ако не сериозни научни факти, то поне като мнения как ще подредят потребителите

И аз нямам, но за приятелка на майка ми съм чувала, че нейната майка много я следяла да не излиза с гаджета и дори пращала по-малкия и брат с нея, когато излиза - става дума за млада жена с пораснал брат, не за пуберка и малко дете. Не знам дали е било от съзнателно или несъзнателно желание да я задържи при себе си, но е било обяснявано с грижа - сакън да не я излъже някой мъж, недай боже пък да я обезчести и зареже... Става дума за жена, която е на 80+ години в момента, дъщерята това, майката не е жива отдавна. На дъщерята подобно отношение не и било особено приятно и все се стараела, когато ходи някъде, да разкара по-надалеч брат си, който иначе съвестно си изпълнявал заръките. Успяла е да създаде семейство в късна за онова време възраст, и то с разведен с дете, но успешно, имат още едно дете. Нямам представа обаче дали друга личност, например като споменатата леля, в същите условия би вървяла по акъла на майка си, тоест дали е въпрос само на противопоставяне, или в този случай майчиният натиск не е бил толкова силен.

bgtatko81, това са неща от живота, които трудно биха могли да бъдат обяснени с научни статии, в които няма правила, и в които има много нюанси. И аз имам много истории от живота, включително моята собствена. Отстрани май по-лесно се забелязват нередностите, но пък и лесно се съди и дава акъл.
Чела съм в една книга, че като се влезе в едно клише, всички участници трудно излизат от рамките му. Майката на алкохолика се изживява като жертва и спасител, и ако алкохолика тръгне, като по чудо, да се променя, тя се паникьосва от промяната и го натиква обратно в ролята му, за да се грижи и да го спасява . Може би и с властните майки егоисти и децата им е така. Не веднъж сме нищили тук отровните хора, вкл. родители( или дори деца). Единственото решение е да се дистанцираш максимално и да се спасяваш с бягство. Но не е лесно, след това постоянно чуваш "Все пак ти е майка/баща/роднина", терзаеш се дали си постъпил правилно и т.н.А нерядко изобщо не се решават на промяна, просто е немислимо.  Та отстрани изглежда лесна тази крачка, логична, нормална. Но за участниците в сюжета нещата седят по друг начин.

Това е много вярно.

За децата е особено трудно да се откъснат, защото още от малки възпитанието им е било в тази патологична насока. Не е лесно да се бориш, когато от малък те пречупват, особено ако нямаш друг възрастен, който да поправя поне малко щетите. Иначе неуспелите да се спасят е лесно да бъдат обявени за слабоволеви, слабаци, слабохарактерни и т.н.

Гледам един сериал - "Mindhunter" - за това, как се формират серийните убийци. Та един от тях в интервюто каза: "Майка ми знаеше отлично как да ми натиска "бутоните" - все пак тя ги беше сложила там". Това според мен е доста добро наблюдение.

Вярно е, но човек не си избира роднините. Ако не се държат адекватно, не може да се чувстваш и ти длъжен да им посрещаш всички изисквания.

Иска се да си изключително твърд и да не се влияеш от мненията на околните, защото тези мнения непрекъснато те определят като виновник, ако се откъснеш. Горе ХЕПИ го писа - ама как може, този човек ти е баща/майка; ще съжаляваш, като умре; ох, как бих искала пак да се скарам с моя родител, но него вече го няма; стига си мрънкал, станал си на Х години... Отново и отново получаваш обратна връзка, в която изродът в очите на другите всъщност си ти. Трябва да си психопат, че да не те докосне това.

Въобще отстрани е лесно... Но да скъсаш синджира с патологичния родител е болка до края на дните ти.

Началото на оковите.
Точно. Трудно е да направиш завой към нормалното, ако познаваш основно патологията.

Не знам, при мен случая е обратния - от малка се оправям сама. И затова това да съм с роднини или родители ми е трудно да си го представя. Камо ли пък да съжитествам с тях и т.н. Няма начин просто. Но мен и никой не ме е натискал никога в тази насока.

Какво означава оправям се сама от малка?

Да речем, че от 18 годишна се оправям финансово сама, е, докъм 23 живях у нашите. Но не са ми помагали за каквото и да е, от типа да ми търсят работа, да ми гледат някога децата или нещо подобно. Така че за мен е нормално да не си представям живот с роднини.

Това го има несъмнено, но все някак контактуваш и с останалия свят, лека-полека биха се трупали и "отзиви" в обратния смисъл, и колкото и главният ти свят да си остава семейството (нормално е за всеки всъщност), в един момент се натрупват достатъчно такива прояви на другия вид обратна връзка, че да можеш да си дадеш сметка, че нещо не е съвсем наред. Не казвам, че това ще стане за всеки в един и същ момент или че изобщо ще стане при всеки.

Ами това е нормата, не виждам защо се включва в разговора. Родителите ти са те възпитали към самостоятелност и са поощрили нормалното ти откъсване. Като нормално развит и възпитан човек не гориш от желание да стоиш до полите им след пълнолетие. Имала си късмета да имаш нормални родители - радвай се.

Разговорът е за патологичните семейства. Там не само няма да те възпитат на самостоятелност, а ще ти правят спънки и ще те подкопават непрекъснато докато те пречупят.

В апартамента над нас живее семейство с 40 годишен син.
До преди 4-5 години той ходеше с майка си на море. Само двамата. Не съм го виждала никога с момиче, но и с приятели не съм го виждала. Само с майка си, в редки случаи с баща си. Майката почина тази година, съвсем неочаквано и бързо. Странно ми е това момче, защото на вид е много симпатичен, нормален, работи, макар и не винаги. А няма никакви социални контакти. Не подозирам окови, но нещо не е наред.