Всеки, който осиротее след някакво време бива връхлетян от усещането за празнота. Но щом толкова държите да отхвърляте обичайните реакции, то си е ваша работа. Има неща, които са на съвсем базово ниво и едното от тях е чувството за празнота след загубата на родител и в частност на загубата на майка. Независимо каква е била майката, ако ще да е било същинско чудовище. Дори осиновените деца често се бунтуват, мразят и всичко, което се сетите като негативни чувства изпитват към биологичните си майки, дори твърдят, че нищо не изпитват към тях, обаче дори при случайно стечение на обстоятелствата разберат коя е БМ, дори да да не искат да я видят, но в един момент разберат, че е починала, описват чувствата си точно като осиротели деца, нищо че имат друга майка цял живот. Срещу природата може и да се скача, и да се рита, но не може да се пренебрегне. Вие в момента скачате срещу тази природа, твърдейки, че всичко е манипулация и че съм се била разпознала в образа на отровната майка. В крайна сметка всеки отговаря за своите чувства и реакции към своята майка, а не към чуждата майка, нито към чуждите хора. Колкото и да ми скачате на мен, това не ви помагга по никакъв начин,нито ми вреди на мен. Просто чета.
- Публикувана: 5 ноем. 2017, 20:33 ч.
- Последно мнение: 2 ян. 2018, 18:32 ч.
Оковите на майчината любов
Сега, това усещане за празнота връхлита всеки, въпросът е кога. Идеалният случай е усещането за екзистенциална празнота да те връхлети при напиване около 19 годинки, при което да станеш вид приложен философ и да не ти пука много-много от живота, защото осъзнаваш, че е преходен. Съответно да си спестиш кризата на 40-те. В живота имаш избор- или да си "обикновен човек" с всичките гадни трепети, или изведнъж да претръпнеш, да станеш вид чудовище и да го изкараш с непукизъм, вкл. и за въпросите за смъртта, живота, вселената и всичко останало. Аз силно препоръчвам втория подход, иначе е прекалено кризисно, емоционално и драматично- другото е по-яко.
Всеки, който осиротее след някакво време бива връхлетян от усещането за празнота. Но щом толкова държите да отхвърляте обичайните реакции, то си е ваша работа.
Никой не отрича това. Отровен родител или не, всички ще си минем по реда да оплакваме родител. И да, ако отношенията са били кофти, вероятно се преживява по-тежко и с повече противоречиви чувства. Но се преживява и се продължава. Като чета една съседна тема - "Майка ви почина" или нещо такова се казва - има хора, които с години и десетилетия не могат да преживеят загубата на любим родител. Това е нещо, което на хората с отровен родител няма да им се случи. Не вярвам да си кажат "случи ми се нещо прекрасно/ужасно, веднага трябва да се обадя на мама!"... Защо ли? Можеш да си отговориш сама.
Не говоря за битовото връхлитане, а за това, касаещо смъртта на родител и в частност тази на майката. Смъртта на майка не е като да се напиеш на 19, нито като да си в криза на 40-те.
Ами, не мисля така, Грей. Дори бих казала, че е по-трудно, отколкото преживяването на любим родител, защото родителят го няма, а "детето" си е същото - дори още по-люто преживява, защото вече дори и да обвинява, няма кого да обвини, защото виновният е мъртъв вече. Който не е помирил началото и края в отношенията, докато е можело, никога не може да ги помири след това,защото няма с кого. Както и да е постъпил "лошият", в ръцете на "добрия" е да направи това, което смята за нужно и правилно. Това се опитах да напиша, но или не съм го написала достатъчно разбираемо, или просто никой не е поискал да разбере написаното.
Ами, не мисля така, Грей. Дори бих казала, че е по-трудно, отколкото преживяването на любим родител, защото родителят го няма, а "детето" си е същото - дори още по-люто преживява, защото вече дори и да обвинява, няма кого да обвини, защото виновният е мъртъв вече. Който не е помирил началото и края в отношенията, докато е можело, никога не може да ги помири след това,защото няма с кого. Както и да е постъпил "лошият", в ръцете на "добрия" е да направи това, което смята за нужно и правилно. Това се опитах да напиша, но или не съм го написала достатъчно разбираемо, или просто никой не е поискал да разбере написаното.
Сигурно, само че ако майка ти е била някой на когото можеш да разчиташ, някой който те подкрепя и не те съди ще ти е в пъти по-зле и по-мъчно от такава с която общуването е било докарано до размяната на обиди и обвинения. Да мъчно ще ти е но ще си и облекчен донякъде че най-накрая това е свършило.
Андариел, винаги съм се чудила дали си наистина религиозна или само формално. Формално религиозните са доста непоносими- от една страна ти набиват канчето как не си вярващ, от друга емоциите им са все едно на безбожник, тотален парадокс. Не владеят себе си ни на йота. А си мислех, че претендиращите да са християни имат една идея по-...как да го кажа...абе философско отношение към смъртта и живота.
Не знам, мисля че нито едното, нито другото, поне не и по начина, по който го описваш. За мен има морални граници, които не се престъпват, но не защото са християнски или някакви други религиозни, а защото са човешки. Постъпките правят човека. Дори за някои постъпки да има принуда, други са напълно доброволни. Но дори при принуда, пак има някаква свободна воля.
Ами, не мисля така, Грей. Дори бих казала, че е по-трудно, отколкото преживяването на любим родител, защото родителят го няма, а "детето" си е същото - дори още по-люто преживява, защото вече дори и да обвинява, няма кого да обвини, защото виновният е мъртъв вече. Който не е помирил началото и края в отношенията, докато е можело, никога не може да ги помири след това,защото няма с кого. Както и да е постъпил "лошият", в ръцете на "добрия" е да направи това, което смята за нужно и правилно. Това се опитах да напиша, но или не съм го написала достатъчно разбираемо, или просто никой не е поискал да разбере написаното.
Споко, не се тревожи - преживява се. Само във филмите и в книгите има завършени истории, в живота се случват недовършени и това е ок. С някои хора няма как да се помириш, а животът продължава и изисква от теб да си в настоящето. Връзката родител-дете понякога се прекъсва на много дълбоко ниво и това е непоправимо. Тази болка се добавя към другите - към загубени любови и приятели, към изживени силни разочарования, към нереализирани потенциали. Не е краят на света и чак такава драма.
Всеки, който осиротее след някакво време бива връхлетян от усещането за празнота. Но щом толкова държите да отхвърляте обичайните реакции, то си е ваша работа. Има неща, които са на съвсем базово ниво и едното от тях е чувството за празнота след загубата на родител и в частност на загубата на майка. Независимо каква е била майката, ако ще да е било същинско чудовище. Дори осиновените деца често се бунтуват, мразят и всичко, което се сетите като негативни чувства изпитват към биологичните си майки, дори твърдят, че нищо не изпитват към тях, обаче дори при случайно стечение на обстоятелствата разберат коя е БМ, дори да да не искат да я видят, но в един момент разберат, че е починала, описват чувствата си точно като осиротели деца, нищо че имат друга майка цял живот. Срещу природата може и да се скача, и да се рита, но не може да се пренебрегне. Вие в момента скачате срещу тази природа, твърдейки, че всичко е манипулация и че съм се била разпознала в образа на отровната майка. В крайна сметка всеки отговаря за своите чувства и реакции към своята майка, а не към чуждата майка, нито към чуждите хора. Колкото и да ми скачате на мен, това не ви помагга по никакъв начин,нито ми вреди на мен. Просто чета.
Ти не спря да теоретизираш и без извинение, ми приличаш на религиозен фанатик, за когото всичко е черно или бяло, и нищо друго не съществува.
Правилно уж забелязваш, че всеки отговаря за собствените си чувства, но не позволяваш те да са различни от твоите- то бива анатемосване, бива сърцераздирателни послания и заклинания, ама при теб няма край!
Защо е това неистово желание да издействаш индулгенция за всички майки, независимо от това, което са сторили на децата си?
Толкова ли те е страх какво изпитват твоите към теб?
Не знам, мисля че нито едното, нито другото, поне не и по начина, по който го описваш. За мен има морални граници, които не се престъпват, но не защото са християнски или някакви други религиозни, а защото са човешки. Постъпките правят човека. Дори за някои постъпки да има принуда, други са напълно доброволни. Но дори при принуда, пак има някаква свободна воля.
А кое ги прави човешки? Защото всъщност няма граница, която човек да не е престъпил или поне да е искал да престъпи. Другият въпрос: по-морално ли е да носиш маска и изкуствено да се ограничаваш, ако на идейно ниво вече си убеден, че правиш нещата фалшиво и за пред хората?
Супер парадоксално ми е това...
Ок, Грей1 няма да споря, нито ще обяснявам, защото няма смисъл.
Абсурт, сега видях се си писала. Всеки си изпитва това, което си изпитва, също и всеки смята, че точно неговите чувства са уникални и най-уникалните и невероятно уникалните и правдиви, защото са негови. Нямам претенции към чувствата на околните, нито търся индулгенция, а моите деца са си мои деца, колкото и да се опитваш да ги намесиш. Вече написах в началото, че никога, ако ще атомна бомба да падне, аз публично няма да се оплача или да напиша нито една лоша дума за най-близките си хора, а най-близките ми хора са майка ми, защото ме е родила, и децата ми, защото аз съм ги родила. Това за мен е достатъчно, а на когото не му харесва, да си гледа работата.
Мамасита, не разбирам какво имаш предвид. Всеки може да престъпи всичко, поставен в определени условия, но дори така, пак идва един момент, в който осъзнава или поне би трябвало да осъзнае какво е направил или не е направил според моналните си граници. А касаещите граници майка-дете са човешки, защото във всяка култура ги има, дори когато са поставени под съмнение, пак ги има. Нещо като архетипи.
Абсурт, сега видях се си писала. Всеки си изпитва това, което си изпитва, също и всеки смята, че точно неговите чувства са уникални и най-уникалните и невероятно уникалните и правдиви, защото са негови. Нямам претенции към чувствата на околните, нито търся индулгенция, а моите деца са си мои деца, колкото и да се опитваш да ги намесиш. Вече написах в началото, че никога, ако ще атомна бомба да падне, аз публично няма да се оплача или да напиша нито една лоша дума за най-близките си хора, а най-близките ми хора са майка ми, защото ме е родила, и децата ми, защото аз съм ги родила. Това за мен е достатъчно, а на когото не му харесва, да си гледа работата.
Мамасита, не разбирам какво имаш предвид. Всеки може да престъпи всичко, поставен в определени условия, но дори така, пак идва един момент, в който осъзнава или поне би трябвало да осъзнае какво е направил или не е направил според моналните си граници. А касаещите граници майка-дете са човешки, защото във всяка култура ги има, дори когато са поставени под съмнение, пак ги има. Нещо като архетипи.