Песен за огън и лед 28 - Those are brave men... lets go kill them

Стоеше гол и сам, обкръжен от врагове, с каменни стени около него, които го притискаха. „Скалата“, разбра той. Усещаше неимоверната й тежест над главата си. Беше си у дома. Беше си у дома, цял.

Вдигна дясната си ръка и размърда пръсти, да им усети силата. Беше хубаво като секс. Хубаво почти като игра с меч. „Четири пръста и палец.“ Сънувал бе, че е осакатен, но не беше така. Облекчението го замая. „Ръката ми, дясната ми ръка.“ Нищо не можеше да го нарани, докато беше цял.

Около него стояха дузина черни фигури в дълги наметала, с лица, скрити под качулките. Държаха копия.

— Кои сте вие? — попита ги той строго. — Каква работа имате в Скалата на Кастърли?

Те не отговориха. Само започнаха да го мушкат с върховете на копията. Не му оставаше избор освен да отстъпи и да слезе. Заслиза надолу по витото стълбище с тесните стъпала, всечени в живата скала, надолу и все надолу. „Нагоре трябва да вървя — каза си. — Нагоре, а не надолу. Какво търся долу?“ Под земята го чакаше ориста му, това го знаеше със сигурността на съня: нещо тъмно и ужасно го дебнеше там долу, нещо, което го искаше. Джайм се опита да спре, но копията го мушкаха да продължи. „Само да имах меч, нищо не би могло да ме нарани.“ Стъпалата изведнъж свършиха в екнеща тъмнина. Джайм имаше усещането за огромно пространство около себе си. Спря рязко и се олюля на ръба на някаква пустош. Върхът на копие го убоде между плешките и го изтика към пропастта. Той извика, но пропадането свърши бързо. Падна на ръце и колене върху мек пясък и в плитка вода. Дълбоко под Скалата на Кастърли имаше влажни пещери, но тази му беше непозната.

— Що за място е това?

— Твоето място.

Гласът отекна; беше сто гласа, хиляда, гласовете на всички Ланистъри от времето на Лан Хитрия, живял още в зората на дните. Но преди всичко беше гласът на баща му, а до лорд Тивин стоеше сестра му, бяла и хубава, и в ръката й гореше факла. Джофри също беше там, синът, който бяха създали двамата, а зад тях се виждаха дузина по-тъмни силуета със златни коси.

— Сестро, защо татко ни е довел тук?

— Нас ли? Това място е твое, братко. Този мрак е твой. — Факлата й беше единственият източник на светлина в пещерата. Факлата й беше единствената светлина в света. Тя се обърна да си тръгне.

— Остани с мен — замоли я Джайм. — Не ме оставяй сам тук. — Но си отиваха. — Не ме оставяйте в тъмното! — Нещо ужасно обитаваше там, долу. — Дайте ми меч поне!

— Дадох ти меч — каза лорд Тивин.

Беше в краката му. Джайм затърси под водата и напипа дръжката. „Нищо не може да ме нарани, докато имам меч.“ Щом вдигна меча, пръст от светъл пламък примигна на върха и полази по резеца, и се спря на една педя разстояние от дръжката. Огънят придоби цвета на самата стомана и загоря със сребристосиня светлина, а мракът се отдръпна. Приведен, вслушвайки се, Джайм обиколи в кръг, готов за всичко, което можеше да му излезе от мрака. Водата се просмукваше в ботушите му, дълбока до глезените и леденостудена. „От водата се пази — каза си той. — Твари някакви може да живеят в нея, или да има дупки в камъка…“ Чу зад себе си силен плясък. Бързо се обърна към звука… но бледата светлина на меча разкри пред погледа му само Бриен Тартска, с ръце, оковани в тежки вериги.

— Заклех се да те опазя — каза упорито грозницата. — Клетва дадох. — Гола, тя вдигна ръце към Джайм. — Сир. Моля ви. Бъдете добър.

Стоманените вериги се раздраха като коприна.

— Меч — помоли се Бриен и той се появи — с ножницата, с колана и всичко. Тя го закопча на широкия си кръст. Светлината беше толкова смътна, че Джайм едва я виждаше, макар да стояха едва на няколко стъпки един от друг. „На тази светлина би могла да мине почти за красавица — помисли той. — На тази светлина би могла да мине почти за рицар.“ Мечът на Бриен също пламна в сребристосиньо. Тъмнината се отдръпна още малко.

— Пламъците ще горят, докато сте живи — чу той вика на Церсей. — Когато те умрат, ще умрете и вие.

— Сестро! — изкрещя той. — Остани с мен. Остани! — Отговор не последва, само тихият звук на отдалечаващи се стъпки.

Бриен размаха меча си, загледана в проблясващите сребристи пламъци. Под нозете й отражението на пламтящото оръжие светеше по повърхността на черната вода. Беше точно толкова висока и силна, както я помнеше, но му се стори, че сега във външността й има повече женственост.

— Мечка ли държат тук? — Бриен се раздвижи, бавно и нащрек, с меч в ръката: стъпка, обръщане, ослушване. При всяка стъпка се чуваше тих плясък. — Пещерен лъв ли? Вълчища? Мечка ли? Кажи ми, Джайм. Що за звяр живее тук? Какво обитава тази тъмнина?

— Орис. — „Не мечка.“ Знаеше го. — Само орис.

На хладната сребристосиня светлина на мечовете грозната мома изглеждаше бледа и настръхнала.

— Не ми харесва това място.

— И аз не си падам много по него. — Мечовете им правеха малък остров от светлина, но около тях навсякъде се простираше безкрайно море от мрак. — Краката ми са мокри.

— Можем да се върнем оттам, откъдето ни вкараха. Ако се покачиш на раменете ми, лесно ще стигнеш устието на тунела.

„И после мога да тръгна след Церсей.“ Усети, че се втвърдява при тази мисъл, и се обърна, та Бриен да не види.

— Чуй. — Тя сложи ръка на рамото му и Джайм потрепера от допира й. „Топла е.“ — Нещо иде насам. — Бриен вдигна меча и посочи наляво. — Там.

Той се взря в тъмното и накрая също го видя. Нещо се движеше в тъмното, не можеше да го види ясно…

— Мъж на кон. Не, двама са. Двама ездачи, един до друг. — Тук долу, под Скалата?

Беше безсмислица. И все пак към тях идваха двама ездачи на бели коне, в броня — и мъжете, и конете. Дестриерите се появиха от мрака в бавен раван. „Не издават никакъв звук — осъзна Джайм. — Никакъв плясък, нито дрънване на ризница или потропване на копито по камък.“ Напомниха му за Едард Старк, когато премина на коня си през тронната зала на Ерис, загърнат в същата тази тишина. Само очите му говореха: очите на лорд, студени, сиви и пълни с правосъдие.

— Ти ли си, Старк? — извика Джайм. — Хайде, ела. Докато беше жив, не се боях от теб. И мъртъв не ме плашиш.

Бриен го докосна по ръката.

— Още има.

И той ги видя. Стори му се, че са бронирани със сняг и от раменете им се вият ивици мъгла. Забралата им бяха спуснати, но Джайм Ланистър нямаше нужда да вижда лицата им, за да разбере кои са.

Петима бяха неговите братя. Осуел Уент и Джон Дари. Лувин Мартел, принц на Дорн. Белия бик, Джеролд Хайтауър. Сир Артур Дейн, Меча на утрото. А до тях, увенчан с мъгла и скръб, с дългата му, развята назад коса яздеше Регар Таргариен, принцът на Драконов камък и законен наследник на Железния трон.

— Не се боя от вас — извика той, когато те тръгнаха от двете му страни. Не знаеше към кого по-напред да извърне лице. — Ще се бия с вас един по един или наведнъж. Но кой ще излезе на дуел с пачаврата? Ще се ядоса, ако я пренебрегнете.

— Заклех се да го опазя жив — каза тя на сянката на Регар. — Дадох свята клетва.

— Всички сме се заклели — каза сир Артур Дейн. Много тъжно. Сенките слязоха от призрачните си коне и извадиха дългите си мечове. Не се чу нито звук.

— Той щеше да подпали града — каза Джайм. — За да остави на Робърт само пепелища.

— Той беше твоят крал — каза Дари.

— Ти се закле да го пазиш жив — каза Уент.

— И децата също — каза принц Лувин.

Принц Регар гореше с хладна светлина, ту бяла, ту червена, ту тъмна.

— Оставих жена си и децата си в ръцете ти.

— Не помислих, че ще им посегне. — Мечът на Джайм вече не пламтеше толкова ярко. — Аз бях с краля…

— Убиваше краля — каза сир Артур.

— Прерязваше гърлото му — каза принц Лувин.

— Краля, заради когото се закле да умреш — каза Белия бик. Пламъците, които пробягваха по меча, вече загасваха и Джайм си спомни какво бе казала Церсей. „Не.“ Ужас го стисна за гърлото. А после мечът му помръкна и само този на Бриен пламтеше, а призраците закрачиха срещу него.

— Не — извика Джайм. — Неееееееееееееее!

Лунната светлина проблясваше бледа по пъна, на който Джайм бе положил главата си. Мъхът го покриваше толкова гъсто, че не беше забелязал преди, но сега видя, че дървото е бяло. Напомни му за Зимен хребет и за дървото на сърцето на Нед Старк. „Не беше той. Изобщо не беше той.“ Но пънът беше мъртъв, мъртъв бе и Старк, както и всички останали, принц Регар и сир Артур, и децата. „И Ерис. Ерис е най-мъртъв от всички тях.“