Яли ли сте бой като деца

Два пъти през живота ми,когато съм била дете:1вият път беше,когата тормозеха сестра ми,а аз седях и гледах,но не помня как ме е бил баща ми,а вторият беше в 8клас,като разбраха,че не съм ходила 4 месеца на училище и баща ми ме видя с една приятелка с късата пола посред зима ии пак не помна как ме е бил,а само помня,че ми беше казал,че докато не изрина снега пред гаража до сухо да не се прибирам....Но мога да ви кажа,че сестра ми беше неконтролируема и е яла много бой и въпреки това си правеше каквото искаше,даже викаше бият ме,боли ме,минавами...Докато аз имах страх от тате и гледах да слушам.Но тя...чак след години сега аз съм на 27,тя на 23 тя се покротна,но пак си е твърдограва.

И да не беше казала, че не си ходила на училище дълго време, щяхме да се досетим...

Истерично дете на 2-3г е донякъде приемливо.
Но дете на 7г което изпада в истерии е леко притеснително. По-скоро самото възпитание от родителите, отколкото то самото.

Има такива драматични деца. Предполагам, че дъщеря ми и на 7 ще си е такава драматична. Ако искам да е спокойна, ще трябва да й следя нон стоп средата. Контрол над емоциите се учи бавно и понякога има пробиви. Все пак не става само с възпитание и родителски натиск, трябва и самото дете да се осъзнае. Кога ще му прещрака и ще почне да се държи нормално- не се знае. Така че не бих съдила толкова строго родителите. Има си деца с къс фитил.

Не виждам връзка между проблема със съседите и питането на авторката - в смисъл - ако повечето кажем, че са ни били, значи няма проблем ли?
Принципно децата могат да бъдат много шумни и да са неприятни за понасяне от съседите, особено ако и цялото семейство е шумно и невъзпитано. Такива хора си общуват с крясъци, скандали, а сигурно и с шамари понякога. Отделно децата може да остават сами след училище и да се бият помежду си, нищо че са момичета. Като си спомня как се биехме със сестра ми, направо срам ме хваща - здрави тупаници, ритници, гонитби по стълбището, писъци, добре че бяхме в къща, а не в апартамент. Та, аз залагам на това, че децата се посбиват помежду си и като се прибере възрастен, им крещи, защото е разбрал, че са се били.
Отделно по другия въпрос - смятам, че децата не бива да се бият принципно, но когато не разбират от дума и родителят не знае какво да направи, оправдавам употребата на някой и друг шамар, даже и по-здрав да е. Големи деца в никакъв случй не бива да бъдат удряни, нито пък наказвани, аз съм принципа бий дупе, да не биеш гъзище, като биенето може да не е буквално, образно казано.

Моята дъщеря е такава. От една страна е добро и възпитано дете, от друга се поддава на "тъмната страна". Има малко прогрес в изразните средства и честотата, но общо взето все още я бие истерията.

Оооо , да, да не  разводнявам темата, ама да. Моя е вината. Съзнавам го. Уж се боря, ама не става.
Грешките са били още като малка. Други хора слуша и се държи по друг начин, ама нас не. Драма куин е от малка за нищо и това съчетано с туткане. Все се тутка, все я чакаме, ако й кажеш да побърза се дразни и тръшка. Абе петима е да й стои някой на главата и да си придава важност. Като се роди сестра й стана страшно,  свръх ревност от бебето , сравняване с нея ( отстъпва уж, съобразява се уж, ама се трупа негатив и накрая избухва спрямо мен, баща си, малката ). Това казах и горе. Шляпнах я тази година неколкократно , но не става, не работи , късно е и т.н. Уж да отрасте, не се надявам вече
Виж малката е друг характер, заедно ги гледаме в едни условия и при едни правила,
Може и леко характер да има ( децата са различни) , има и неподходяща истерична приятелка която също все копира и боготвори ( след като се сближиха  моята стана още по театрална) 
Родителите на другото дете са ми близки и ги харесвам, ама са изпуснали дъщеря си
...но вината си е моя. няма спор.

Точно така е, имаме си и ние едно такова истерично цвете във фамилията, та от опит потвърждавам, че детето не е проблемно само по себе си, а само поизпуснато, при това от обич и криво разбиране на позитивното възпитание. И самО дете може да вдигне блока на главата си, когато не знае къде са му границите, та понякога е по-добре шамар, отколкото нищо, защото често става така - знаеш, че трябва нещо да направиш, но не знаеш какво и понеже не биеш, просто изтърпяваш. И така, докато нещата станат толкова нетръпими, че отидеш на психолог и той ти каже, че детето ти е навъзпитано и вземи го набий ако толкова друго не помага - като онзи пациент, дето отишъл на ортопед, защото знаел, че му миришат краката, ама искал да го чуе от специалист.

Аз съм била много тормозена и физически и психически от майка ми, понякога е бело ежедневно. Дете съм на разведени родители и безпаричието и несмогването с проблемите от страна на майка ми винаги е рефлектирало върху мен. Винаги по слабия отнася негативите. Това естествено си оказва влияние на характера. Детството е основното звено, където се изгражда човека. Всяко нещо което сме след това се крие там-комплекси,  проблеми, влечения, мании и каквото и да си помислиш. Доста след това съм разбрала защо в дадени моменти реагирам по еди какъв си начин.

За драматичните деца има само един подход- поставяне на предизвикателства, но не прекалени. Хем да се поизмъчат, хем да не се фрустрират. Най-лесно е, като се почне от малко, когато прохожда. Почва оттам, да не му помагаш да става. Така някак си придобива навик да се справя с фрустрацията. И за други неща не помагаш, а оставяш да драпа и така. Колкото повече помощ, толкова повече детето научава заучена безпомощност и всяка пречка може да го докара до истерии.

Характерът е донякъде, оттам нататък вече трябва да се "събудят". Синът ми много се фрустрираше, но пък се оправи благодарение на една видеоигра- от много игране накрая се научи на търпение и да търси решение, вместо да вдигне бял флаг.

Янечек, съгласна съм с теб.
Децата не са истерични по принцип. Аз поне нямам такива в обкръжението си, които да го правят постоянно.
Имало е инциденти разбира се, но те са били провокирани по един или друг начин.
Но зад нормалното и "добро" държание на тези деца, стоят много разговори, обяснения, изпробване на стратегии дори. Кога, как, по какъв начин да се реагира, за да се отклони вниманието на детето.
Всяко дете е склонно да изпробва докъде ще стигнат нервите и силите на родителите, както и къде е границата. И когато няма ясно поставена такава за поведение, то лесно я прескачат.

Дете на моя колежка, в момента на 6г., има безобразно поведение. Всеки път се изненадвам когато го видя, защото тя е много свястна и точна жена. Но с него се държи изключително инфантилно, няма никакви поставени граници и то и се качва на главата.

Точно! Свестни и възпитани хора някак си успяват да отгледат отвратителни деца, които никой не може да търпи, ама никой - нито другите родители, нито другите деца, нито учителите им дори. Не казвам, че всички деца са еднакво лесни, ама каквото ти се е паднало, с такова ще се справяш.

Децата през годините преминават през различни периоди и никога няма гаранция, че едно дете, което до днес е било кротко и послушно, утре няма да издивее или обратното. Особено, като започне да ги тресе пубертета. Както и няма гаранция, че ако до сега детето/децата ни не са отнесли някой и друг шамар, то след някой и друг месец или година няма да отнесат. Търпението на родителите с времето се изчерпва, прага на търпимост става все по-нисък особено, ако децата са повече от едно и минимум едното е проклето. А ако и двете са дивотии направо не ми се мисли

Пример от преди година с баткото - сядаме да играем на една семейна игра. Играем, смеем се, веселим се и всичко е, като от рекламите по телевизията, докато той води в играта. В момента, в който започна да губи се започна едно нервничене, бутане на масата, тръшкане, крещене, рев, тряскане на врати и в крайна сметка разбута цялата игра. Тогава не отнесе шамар, но казах, че повече с него няма да играя на такива игри, докато не навърши ПОНЕ 14 години. Да, аз съм постъпила по този начин, защото в момента съм успяла да се овладея. Но не всеки родител би изтърпял това, което между другото продължи 30 минути. И би го шамаросал. И в този момент съседите, ако чуят какво??? Звънят на полиция, социални и т.н., които идват, започват да правят проблеми и какво ли още не. Буквално за едното нищо. А пък, ако се окаже, че детето е с разведени родители или единия от родителите му е втори, то тогава се започват едни глупости, които край нямат.

То е ясно издивяването, но родителя трябва да е сложил или слага граници.
Децата редовно се пробват да преминават границите. Ако вчерашното НЕ и днес е НЕ, няма проблеми.
Проблемът идва като НЕ  минава в ДА.
Пример
 - Мамо, дай ми това.
 - Не, няма.
 - Ади, де мамооо, дай ми, уаа, мрън, искам.
 - Ох, хубаво, вземай, мрън, мрън.
И нещото се дава само, за да спре да мрънка или реве детето. И така детето се научава, че като понатисне родителя със сълзи или тръшкане, ще получи каквото иска.



 

Аз затова го оставих да играе срещу компютъра- на него да му се ядосва, а и игрите са направени вече така, че по малко да мъчат, по малко да ти пускат лесна победа и постепенно да свикваш с фрустрацията.