Разгледах тук какви ли не теми на какви ли не жени-някои споделят изневери, истории с женени хора и куп неща и макар ,че са непростими са получили съвет и разбиране.
За мен по-непростимо е да се каниш да съсипваш живота на мъжа си 18 години. Изневярата минава и заминава, някои се разделят след нея, други остават.
Но като си помисля за твоя мъж ми става жал. Не го обичаш, мечтаеш за някакъв човек, с когото нищо не си имала, родила си дете по принуда, омъжила си се по принуда, сега по принуда ще живееш с мъжа си заради детето, а сте женени от колко - 2-3 години? Най-хубавият, най-сладкият период в една връзка, цялото щастие на младостта е потопено в някакви пълни глупости за братовчедки, комплекси и мелодрами. Мъжът ти не заслужава ли да бъде обичан и да е в пълноценна връзка? Предпочитам 5 пъти да ми изневерят и да си взема шапката, вместо да ми загубят 18 години в лъжи. Адски обидно и жестоко. На негово място бих се съсипала, ако чета такива откровения от човека, с когото сме създали дете - как е с мен по принуда и ще стои с мен заради детето.
Много ми е интересно ако ситуцията беше обратната и твоят мъж ги мърдеше такива за някоя Герганка, с която се разминали, как щеше да се чувстваш.
Никога не съм казвала,че не обичам мъжа си, а че според мен той прибърза и можеше да почакаме с всичко и понякога се питам дали взехме правилно решение и дали сме един за друг. Ако ми беше безразличен и нямах никакви чувства, нямаше да допусна да се оженим и да имаме дете.
Това за напускането след 18 години съм му го казвала веднъж като имахме кавга, но той не ми е обръщал внимание, защото смята,че просто си говоря и не приема такива думи сериозно. На мен също ми е обидно и тежко да ме пренебрегва за сметка на техните и най-добрия си приятел, за мен също е жестоко да ми се натяква за това жилище и да се изтъква постоянно как той правел много повече от мен, и едва ли не във всяка ситуация той е най-най, а аз съм втора цигулка. Заради това са били основните ни спорове, защото винаги съм му показвала, че трябва да има равенство между нас и моята позиция да се зачита. Бях му много сърдита и наранена и за това отчасти писах от онзи профил...защото аз буквално две приказки нямаше с кой да си кажа, а той по час и половина си бъбреше със своя приятел, забравяйки за мен. Знам,че сгреших и не беше това начина, но не мисля, че и той е прав. Дори и онзи човек да го нямаше, разногласията с мъжа ми и неговото отношение, щяха да са същите. Опитвала съм се да говоря с него и да му обясня, че някои негови постъпки не са ми приятни, но все едно изобщо не ме чува.
За почти 3 години съжителство винаги съм се опитвала да съм търпелива с него и преглъщах това пренебрежение, което започна след като родих. Той твърди, че не е нарочно, просто трябвало за нещо спешно да се обади на неговия приятел и техните днес, после нещо спешно утре и така всеки ден почти...и уж спешното става общи приказки по няколко часа. Но реша ли аз да излизам с познати или да се разхода се започват безумни подозрения, че тайно ще се срещам с онзи и то при положение, че той дори е в чужбина и не сме излизали никога двамата, още по-малко откакто съм с мъжа ми. Той си внушава и постоянно, че всички мъже ме заглеждали и съм им била симпатична и изпитва неуместна ревност. Никой не ме поглежда, нито аз се заглеждам и не съм му давала повод да ревнува от познати или случайни хора. Прилига двоен стандарт-за него всичко може и се оправдава със спешност, а при мен винаги или не е толкова важно или кроя нещо...не мисля,че е честно.
Не смятам за нормално толкова да е привързан към приятел, при положение, че има жена и дете, които по цял до чакат да си дойде и да им обърне внимание. Има право на приятели, нека си излиза, нека си говорят, но защо винаги трябва да е веднага като си дойде от работа? Да се видят на живо някъде, да си се наприказват и после да минем и ние с детето най-сетне на дневен ред. Буквално понякога аз не мога да му кажа почти нищо, понеже захапва телефона...после, ако имам късмет се радва за малко на бебето, гледаме някой сериал заедно (вече все по-рядко), вечеряме и той си ляга.
Аз не мога да му се моля да ми обърне внимание или да си прося такова, защото и на мен ми писва. Може би ако намираше малко повече време за семейството си, така наречения призрак отдавна да е бил забравен. Сега той движи ремонта и винаги изтъква тази причина, но като е у дома все едно е другаде. На всичкото отгоре, сякаш не цени нищо, което аз правя а си намира за какво да ме упреква. Готвя почти всяка вечер или поръчваме нещо понякога, гладен не съм го оставила, но не мога 24/7 да мия и да чистя. Ако съм направила 100 неща, той ще се хване за едното, което не съм успяла да направя. Все пак и аз имам някакъв предел на силите...
