Боян Петров

Изчаквах да се оттече отвратителния словесен поток (да не кажа помия), който се изсипа върху Боян и заля темата, за да се включа. И друг път съм споменавала за ресантимана – за онова злостно-гневно чувство, което може да изпита човек, който осъзнава нищожността си, но понеже му е неуютно в нея, насочва травматичния си комплекс, малоценността си, към някой „враг“ – обикновено авторитет, съсредоточител на обществени симпатии и пр. И когато това чувство се хиперболизира, когато завладее масите, ражда неимоверна отмъсителност, погазване и на най-светли личности. „Да громим кумира!“ – в това най-общо се заключава този феномен.

Хубавото е, че в повечето случаи се оказва кратковременен. Колко злост се е изсипала върху Ботев – бил авантюрист и егоцентрик, казвали някои, какво е тръгнал да освобождава, да се включва в последната фаза на Априлското въстание, когато е ясно, че то се проваля; да остави дете в люлка, млада жена само и само за да задоволи нарцистичния си подтик да превърне поезията в дело, да се увековечи. А пък участниците в Априлското въстание с черешовите топчета, които са смятани от някои съвременници за театрални самоубийци? А Левски, споменат от някои като човек, който лъжел хората за пари...

В обвиненията винаги се намесва комерсиален елемент, лично облагодетелстване – това е общо място в ресантиманния разказ. Слава Богу, идва момент на нормализиране на тона, на заглъхване на подобни брътвежи.

Тук се спомена, че Боян не е национален герой, не е Ботев, не е Левски, изобщо и герой не е, при все че аз съм сигурна, доколкото може да е сигурен фантазмът, че през XIX век той щеше да бъде тъкмо революционер. Защото е човек, здраво съпротивляващ се на статуквото. Човек, който сякаш ни казва „не бъди мижитурка, не брани животеца от рискове, а живей, за да променяш светове; не се страхувай, опълчи се – и на болестта, и на мафията, и на вкопченото в дребнотемието и бита ежедневие“. Борейки се срещу статуквото, той не беше просто мрънкач, не действаше деструктивно, казвайки „не може“, а предлагаше как най-адекватно може. Затова предложи рационално решение за Банско, което не бе прието – видимо, защото не ставаше въпрос само за втори лифт, а за мафиотска схема. Обичта, която имаше към природата, каузата да я защити, изследва, проучи – което веднъж почти му коства живота – това са многобройни жестове, които в мирно, негероично време може и да не са достатъчно революционни, но те запалват индивидуални бунтове, лични съпротиви, които се моля да стават повече.

Трудно ми е да говоря за Боян в минало време. Наричаха го „Съни“, може би и защото беше толкова светъл, идеалистично настроен човек. След Кристиан Таков това е втората обществена личност, чиято загуба е съкрушителна и с оглед на каузите, които трябваше да бъдат продължени.