Обаче май на хималайските гневни божества не им пука колко си печен...за нещастие доста от алпинистите са доста дебелокожи в това отношение и не забелязват въобще излъчването на местата, по които ходят и катерят.
- Публикувана: 10 май 2018, 08:26 ч.
- Последно мнение: 17 май 2018, 09:53 ч.
Боян Петров
Атанасов припомни, че един от участниците в българска експедиция е пропаднал в ледникова пукнатина и когато е бил изваден, е споделил, че е виждал буквално Австралия.
Това сега буквално ли трябва да се приема или....?
Австралия е down under (долния свят), човекът образно е казал, че е потънал толкова дълбоко, все едно е преминал през планетата и е излязът на обратната й "страна".
Поклон, майчице!
Рисково е че е тръгнал сам, без телефон.
За да ходиш с някой в планината трябва много да си пасвате и то не само като темпо на катерене, а за тези екстремни условия това важи още повече. Колкото до средствата за комуникация обикновено когато дойде време да търсиш помощ вече е късно да те спасят там.
Отдаване на дължимото не означава полуобожествяване, недаване дума да се издума друга, освев възхищение. На бес, че същите тези, които сега толкова се възмущават как може да се каже нещо невъзвишено за Боян, първи ще го забравят като свърши цялата история и ще си гледат живота. Ох, ах и толкова. Сериалът ще свърши и ще изгасим телевизорите.
Къде го това обожествяване? Видях нормални притеснения на хора, познаващи го или догаждащи се, че този човек е по-различен от масовката. За сметка на това се "издумаха" твърде много гръмки думи кой и защо как би направил, кой бил отговорен и безотговорен и прочие, и то с удивителен наивитет.
Е, как, то бяха охкания, то ахкания, как може да се каже нещо въпреки, само трябва да се възхвалява, свободен дух, не се побира в рамките, как може да бъде критикуван... И това ако не е, здраве му кажи! Решил човекът да покори осемхилядниците, катери сам и толкова! Поема си рисковете и си плаща цената.
Силви, благодаря за споделенето. Трогна ме! Настина, човек, който не се е сблъсквал с тази болест, не е толкова запознат с тежестта й, и с последствията от нея. И тук вече разбирам, как Боян Петров е дал сили и надежда на толкова много семейства. И съвсем естествено е, че за тези хора той е герой, защото дори и да го няма вече, той и занапред, ще им помага в борбата. Много сили и успех ви пожелавам!
Силви, бебето на моя приятелка беше спасено, чрез диагностициране на диабет тип 1. Вече 5 години семейството им живее оцелявайки на ръба. Когато за пръв път разбрах за Боян, два дни мислих преди да им кажа, не знаех как ще реагират... Твърде голямо, твърде необозримо, а момченцето им е бебе...
Боян е изключително важен за всички семейства с диабет!
Боян е изключително важен за всички семейства с диабет!
Един от малкото постове в темата, заради която има смисъл да се чете. Поклон.
Благодаря ти, Силви!
Не съм съгласна.
Диабетът е болест, с която може да имаш добро качество на живот дълги години, при положение, че спазваш стриктен режим и начин на живот, който не предполага много стрес.
Но в същото време е много коварен, бавно и неусетно ти отнема по нещичко, зрението отслабва, проблеми с крайниците и т.н.
Баща ми беше диабетик- младежки диабет почина на 76 г. също и алпинист от онова златното поколение както ги наричаха по онова време.
Повечето диабетици с времето се научават да си познават организма и да знаят нуждата от инсулин, колко единици, от кой тип и т.н..
А стресът е един от най-големите врагове на диабета, както и екстремните изживявания.
Диабета не го отказа от планината, но се ограничи в "туристическо" ходене както го наричаше и запали и нас.
Нито ще е първия нито последният диабетик живял един хубав живот.
Физическата активност е много важна част при лечението на диабета, но не тази водеща организма до изтощение, а в разумни граници.
Диабетът е много разпространено заболяване, което може да бъде добре контролирано, ако не се подценяват рисковете от него.
И не е нужно да живееш на ръба, предизвиквайки организма си докъде ще издържи, нито пък всеки го прави.
Неговият избор е бил такъв, изборът на моя баща е бил друг и да ти кажа предпочитам го с неговите си постижения.
П.с. Но на мен не ми влияе популярната мотиваторска психология от нета.
Диабетът е болест, с която може да имаш добро качество на живот дълги години, при положение, че спазваш стриктен режим и начин на живот, който не предполага много стрес.
Но в същото време е много коварен, бавно и неусетно ти отнема по нещичко, зрението отслабва, проблеми с крайниците и т.н.
Баща ми беше диабетик- младежки диабет почина на 76 г. също и алпинист от онова златното поколение както ги наричаха по онова време.
Повечето диабетици с времето се научават да си познават организма и да знаят нуждата от инсулин, колко единици, от кой тип и т.н..
А стресът е един от най-големите врагове на диабета, както и екстремните изживявания.
Диабета не го отказа от планината, но се ограничи в "туристическо" ходене както го наричаше и запали и нас.
Нито ще е първия нито последният диабетик живял един хубав живот.
Физическата активност е много важна част при лечението на диабета, но не тази водеща организма до изтощение, а в разумни граници.
Диабетът е много разпространено заболяване, което може да бъде добре контролирано, ако не се подценяват рисковете от него.
И не е нужно да живееш на ръба, предизвиквайки организма си докъде ще издържи, нито пък всеки го прави.
Неговият избор е бил такъв, изборът на моя баща е бил друг и да ти кажа предпочитам го с неговите си постижения.
П.с. Но на мен не ми влияе популярната мотиваторска психология от нета.
На мен ми дойде малко в повече патоса какво вдъхновение е Боян за всички диабетици в България.
Мислех, че след поста на Силви темата ще се облагороди, но уви...В следващите 20 страници ще се пише чие заболяване е по-по-по от това на Боян Петров 😞 Аз не разбирам с какво неговият избор ви пречи и с какво ви пречи това, че хората се вълнуват и тъгуват от неговата загуба...
Е, да, де, ама хората си търсят герои с диабет. Няма нищо героично в лекар с диабет, който лекува други хора. Нито в счетоводител с диабет, пък ако ще да е експерт. Нито в учител с диабет, нищо че по цял ден отговаря за чуждите деца. Аз лично не виждам нищо здравословно и героично човек с диабет да си усложнява още повече положението с екстремни преживявания по Хималаите. Обаче е екстремно и примамливо да направиш точно него герой в очите на детето с диабет. Все едно му предлагаш Супермен.
Явно за някои хора животът е едно безкрайно сравняване с всички останали. Е, доста нещастен живот е това.