Познай коя е книгата - 16

Знаех си, че ще сте бързи

"Не я разбирам
аз тая любов
без риск
да пукнеш,
па вие
обичайте
себе си,
тва е ясно."

#tbсекс

Твой ред е!

"Изведнъж пътят те спира. Погледът ти сякаш се удря в стена. Стадо прашни коли е заприщило излива на движението. Твоят мерцедес се опитва да намери проход и да се промъкне с лакти напред, но напразно. Заковава се на място, по-нетърпелив от останалите коли, обсаден от кални камиони и готови на всичко москвичи. И ти си по-непримирим от другите шофьори. Марката на автомобила определя темперамента на човека. При смяна на колата той сменя кожата си.

Слизаш и нервно палиш цигара. Удря те излъх от отворена пещ. След освежителния ветрец на движението застоят е непоносимо душен. Тръгваш, олюлявайки се, сякаш си пиян от скоростта. А наоколо — мъртвило. Това ти действува отрезвително. Мотори, хора — всичко е слънчасало. Появата на новия припрянко не учудва никого. След миг и той ще миряса като тях. Мързи ги дори да го разгледат."

***
Авторката  е българска писателка, поетеса, критик и политик.

Ето още един цитат:
 "— Другари! Събрани сме да обсъдим проблема за… любовта…

Тая дума ти бе чужда за произнасяне и ти с мъка я преодоля.

— … в новото безкласово общество. Повод за това стана оня нелеп факт неотдавна, който потресе всички нас — самоубийство от любов!

Вътрешно се съпротивявах на гласа ти. Продължавах критично да те обследвам. Нещо силно ме оттласкваше в това ъгловато лице. А може би аз още не можех да различа привличането от отблъскването. Профил, вторачен някъде напред, отвъд околните. Гласът ти, все така навъсен, тегнеше над аудиторията:

— Тъкмо в зората на новия живот… Това е закъсняло ехо от миналото. Наша връстница, възпитаничка на тоя университет, известен с бойките си традиции… Да падне не в бой с врага, а от собствената си ръка. Тия развалини…

Посочи с ръка към прозореца. Главите на студентите като люшнати от вятър слънчогледи се извиха натам. В рамките му се очертаваше осакатеният силует на София."

~Étoile~ в първият момент си помислих , че е някой от роман от съвременен автор.
Но с това соц. обсъждане на любовта в безкласовото общество си припомних Блага Димитрова и нейното "Отклонение".

Да
Ти си!

Ох, разсейвам се нещо. За да не мисля кой знае колко, продължавам с личният си топ 10.

Едва ли някой ще се затрудни кой знае колко...

Джордж Оруел - 1984.

Това е единствената книга, която изслушах цялата и сравнително внимателно...

Правилно, твой ред е .

Бръкнах в десния джоб на панталона си и извадих стария айфон. Подържах го в ръка за момент, почувствах тежестта му и си спомних колко се зарадвах през онзи коледна сутрин, когато разопаковах кутията и видях логото на „Епъл“. Разпищях ли се от радост? Не помнех, но почти сигурно го бях направил.
   Батерията още не се беше изтощила, макар и да беше паднала на петдесет процента. Позвъних на господин Х. и дълбоко в черната пръст на гробище „...“, в джоба наскъпо сако, вече обгърнато от плесен, знаех, че Тами Уинет пее. Изслушах как хрипливият му старчески глас за последен път ми казва, че ще ми се обади, ако сметне за необходимо.
   Изчаках да прозвучи сигналът. Казах:
   — Благодаря ви за всичко, господин Хариган. Сбогом.
   Затворих, вдигнах ръка и метнах телефона с цялата си сила. Проследих с поглед как описва дъга на фона на сивото небе. Видях как вдига слаби пръски, когато цопна във водата. Бръкнах в левия си джоб и извадих настоящия си телефон — iPhone 5C в пъстър калъф. Мислех и него да хвърля в езерото. Бих могъл да се справя и само със стационарен телефон и несъмнено това щеше да ми улесни живота. Много по-малко безсмислено дърдорене, край на съобщенията „Какво правиш?“ и тъпите емотикони. Ако след дипломирането си намерех работа във вестник, ако се наложеше да държа връзка с някого, можех да взимам служебен телефон и да го връщам, след като приключа с материала, по който работя.
   Вдигнах ръка, останах така дълго време — минута, може би две. Накрая прибрах телефона в джоба си. Не бях сигурен, че всички се пристрастяват към тези високотехнологични консервени кутии, вързани с канап, но знам, че аз съм пристрастен, и господин Х. също беше пристрастен към тях. Затова пъхнах телефона в джоба му на погребението. Мисля, че сега, през двайсет и първи век, телефоните са начинът, по който се венчаваме за външния свят. Ако е така, значи това е един нещастен брак.
   А може би греша. След случилото се с Я. и У. и след като прочетох последното съобщение от pirateking1,има страшно много неща, за които не съм сигурен. Като започнем със самата реалност. Сигурен съм обаче за две неща и те са непоклатими като канара в Нова Англия. Не искам да ме кремират, когато умра, и искам да ме погребат с празни джобове.

darknessfall, дали не е "Телефонът на господин Хариган" от сборника на Кинг " Ако има кръв"

точно той!
Vesito, твой ред е за нова загадка

Пускам цитат от една книга, която си спомням, че много ми допадна по времето, когато ми попадна за четене

Като малък Гогол не се стеснява от името си. Разпознава букви от него по пътните знаци: „GO LEFT“, „GO RIGHT“, „GO SLOW“. За рождените дни майка му поръчва торта, на чиято глазура с ярко захарно синьо е изписано „Гогол“. Струва му се напълно нормално. Не се притеснява, че никога не го открива по значки, ключодържатели или магнитчета за хладилник. Казали са му, че е кръстен на прочут руски писател, роден преди век — век и нещо. Че името му — а значи и неговото — е известно по цял свят и ще се помни вечно. Един ден баща му го води в университетската библиотека да му покаже (на висок за ръста му рафт) цял ред книги на Гогол. После отваря една наслуки, но шрифтът е много по-дребен от този в поредицата „Хлапаците Харди“, която синът му харесва.

— След две-три години — заявява бащата — вече ще можеш да ги четеш.

Макар заместващите учители винаги да поспират неловко, щом стигнат до неговото име в списъка, тъй че Гогол се вижда принуден да се обади, преди да са го извикали, титулярите са наясно, че не бива да правят това. След една-две години децата спират да го закачат, да му викат „Галош“ или „Гага“. В програмите за коледните пиески родителите са свикнали да виждат името му в актьорския състав. „Гогол е изключителен ученик, любознателен и прилежен“, пишат всяка година учителите в отчетите си. „Давай, Гогол“, крещят съучениците му през златните есенни дни, докато момчето играе бейзбол.

Не съм чела книгата, но съм гледала фирма "The Namesake".

mimimibg, така е, филмът е по книгата "Името" на Джумпа Лахири. Твой ред е

"...Дълго плувах, без да почувствувам умора. Най-после стигнах до яхтата и се качих на палубата. Едва сега разбрах какво беше се случило през оная бурна нощ. Яхтата беше попаднала между две скали. Предната й част беше се разбила и нещастните работници на мистър Смит бяха се издавили. Но какво е това? Какво чувам? Човешки гласове! Те долитаха отдолу, от онова място на яхтата, където беше кабината на мистър Смит.
Бързо се спуснах по стълбата. Столовата на яхтата беше напълно запазена. Тук нямаше никакви следи от ужасната катастрофа. Гласовете идваха от кабината на плантатора и аз ги чувах съвсем ясно.
— Аз не съм ти готвач и ти не си никакъв мистър! — викаше някой с малко пресипнал бас.
— А чии са консервите? — питаше другият с алтов глас.
— Аз мога да мина и без твоите консерви, но какво ще правиш ти без вода, ако не ти донеса? Няма да пиеш морска, нали? Не забравяй, че с всяко излизане на острова рискувам живота си!
— Аз ти плащам!
— Плащаш!? С какво?
— С лири!
— Защо ми са твоите лири? Тук те нищо не струват!
— Но разбери най-после, не съм свикнал да готвя — проплака алтовият глас.
— Ще свикнеш! — дръзко отсече басът.
Отворих вратата на кабината. Мистър Смит беше се излегнал върху меката кушетка и пушеше пура, а капитан Стерн димеше с холандската си лула, потънал в един фотьойл. Щом ме видяха, те скочиха уплашени и ме гледаха като втрещени. Смит изтърва пурата си на килима. След това уплахата им се замени с изненада и най-после — с радост.
— О, това сте вие! — възкликна капитанът и като се спусна към мен, така силно ме прегърна, че ребрата ми изпращяха. — Значи, и вие се спасихте? Знаех! Знаех! Аз бях сигурен!
— Затова ли го оплаквахте всеки ден? — обади се зад него Смит, като дигна от килима пурата си, която продължаваше да дими.
— И аз предполагах, че сте жив — казах на капитана. — Но едва преди няколко дни узнах положително… Как се спасихте? Разказвайте! Както виждам, кабината е съвсем здрава. Мистър Смит сигурно е спал и не е усетил катастрофата…
— Не говорете така — въздъхна плантаторът. — Бях буден през всичкото време. Когато носът на яхтата се разби в скалата, отхвръкнах от леглото и паднах чак на другия край на кабината.
— Върху кушетката! — засмя се капитанът и бръчиците край очите му се сгъстиха.
— Да, върху кушетката, и това ме спаси от натъртване — потвърди Смит.
Кабината и столовата не бяха оцелели случайно. Както ми обясни Смит, те били отделени от останалия корпус на яхтата с вътрешен железен скелет и били приспособени в случай на катастрофа да плават над водата. Плантаторът не пропусна да се похвали, че тази идея била негова. Наистина тя му струвала много пари, но сега той е доволен и не съжалява: парите се печелят, а животът веднъж се дава на човека...."

Да не е" Остров Тимбукту"? Имам някакъв остарял детски спомен за нея