Турско иго / османско владичество, кръвен данък / набор, насилствено помохамеданчване...

Аз ще отговоря набързо. Плиска и Преслав са унищожени от печенеги, узи и кумани още през 11 век. Там някъде е унищожена и Симеоновата библиотека. Да Търново е разрушен и разграбен от османците в продължение на три дни, след това в него е можело да се живее. Там има османска администрация, висши духовници, обикновено население.
Наистина писатели, поети и пр. От типа на западните нямаме, но при нас така и не се развива особено светското образование и литература отпреди завоеванието и съответно след това се продължава в посока религиозна литература. Ще напиша, че Рилските монаси работят здраво, за да знаем какво има днес. Оригинални произведения са достигнали до нас от Владислав Граматик, поп Пейо, Матей Граматик. В изкуството , естествено църковно, от този период е например Кремиковски манастир, изписана е църквата на Драгалевския, Зограф - Пимен Зографски. В приложното изкуство невероятни образци от Чипровска златарска школа, но и на други места има изкусни златари. Не трябва да се отрича, че християните са успели и са имали дори и малка възможност да развиват своя потенциал.
И още нещо преизползването на материал от стари селища е широко разпространено. Част от материала от Никополис ад Иструм е преизползван за изграждане на нашата нова столица Търново, друга до средата на ХХ век, а може и по-късна е преизползвана от хората от околните села. Какво да се прави според мисленето добър материал, защо да се похабява.

По исторически причини нямаме съхранено минало от преди 1396г или по-скоро имаме твърде малко оцеляло. Пак по същите причини нямаме културен живот след 1396 г чак до Възраждането.
На хората не им е било до това, просто защото са се борили за оцеляване
 На преден план е било физическото оцеляване на рода. И едва след като нараства достатъчно популацията се появяват гореизброените паметници. За светско образование през 13-14 век и в Европа едва ли може да се говори, нито за кой знае какви паметници освен архитектурни. Но Възраждането се случва у нас с около два века закъснение благодарение именно на Османската империя и "сносния" живот на българите през това време. Просто развитието ни замира. И трябва да се появи Паисий с неговата "книжица", за да се опомни народът, да се разбуди самосъзнанието му и да се противопостави първо на духовната асимилация на Гръцката църква, а след това и на османския поробител.
В Плиска и Преслав също са живели и през 11 век и по-късно. То и до днес там живеят хора. А доколкото помня през 12 век най-големият Асеневец - Петър управлява именно от там. В Търново се е живяло, но къде са дворците и църквите на Царевец и Трапезица? Дори стени не са останали да те говорим за друго. Както и да го въртим и сучим османлиите са варвари, били са и са си останали до края такива.

Владислав Граматик - втората половина на 15 в, Северна Македония
Попълнете Пейо - живее и работи в София. Известен е с две произведения. Свидетел на съдбата на св Георги Софийски - това и описва, с това ни е известен
Матей Граматик - живее и работи в София през 16в. Известен ни с едно произведение - житие на Николай Нови Софийски - убит с камъни от османците през 1555г край Ючбунар.
Пимен Зографски - 1540-1620

Нещо друго от този период? В Търново, Ловеч, Пловдив, Варна, Бургас, Преслав, Червен или Русе...? Други книжовници, университети, учени?

Абе братята християни гърци доста са се постарали също, даже повече и от турците, защото културно сме им подопечни.
Глава 29 на "История на България" от К. Иречек се нарича:
ФАНАРИОТСКИ ЕПИСКОПИ И ГЪРЦИЗМЪТ В БЪЛГАРИЯ
СЪСТОЯНИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В НАЧАЛОТО НА СЕГАШНИЯ XIX В. СВЕДЕНИЯТА ЗА БЪЛГАРИТЕ НА ЗАПАД. — ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЕЛИНИЗАЦИЯТА. — ГРЪЦКИ УЧИЛИЩА И ПИСМО. — ФАНАРИОТСКИЯТ КЛИР. — ИЗГАРЯНЕ НА РЪКОПИСИ
http://istoria.bg/booktext/garcizam-v-balgariya

Най-прочутия фалшификат. Много много отдавна се доказа, че Петко Славейков е автор на легендата за изгарянето на търновската патриаршеска библиотека от гръцкия митрополит Иларион, изфабрикувана с цел да подгрее страстите в църковните борби.

Така е. Специално за търновската библиотека и аз съм чела изследвания, че е мистификация.

Въпросът е, че е изчезнала. А е изчезнала точно, защото не сме имали своя държава.

Може и така да е с конкретната история, не съм се задълбочавала. Може и мит да е. Факт е, обаче, че въпросите за образованието и културата на християнската рая на Балканите са в патриаршеските ръце, дори и преди националистическите истерии на 19 век, когато противоборството между гърци и българи ескалира.
Дали поради небрежност и безхаберие или поради зла умисъл, запазената книжнина по църкви и манастири е разпилявана и унищожавана и то от християнски ръце.

Ето тук намерих едно старо разследване на въпроса за т.нар. Патриаршеска библиотека: https://liternet.bg/publish17/iu_trifonov/izbrani/predanieto.htm

Темата е безкрайна, но никой БЪЛГАРИН не трябва да е подминава. Аз съм възпитана в семейство, което пази, помни, възпитава и предава бълграските традиции, обичаи и история. Аз съм горда, че съм българка и ме е срам, че демокрацията и свободата на словото се изопачават до такава степен, че изобщо се повдига въпросът дали 500те години са били робство или присъствие. Срам ме е да отговоря на въпроси като  "Кочо Чистеменски герой ли е, или психопат-убиец?" Този въпрос може да бъде зададен само от един турчин!  "Някой изобщо вярва ли, че за 500 години османците са се опитвали да ни помохамеданчат, но не са успяли?" - ДА. Човек само като чете нелепите въпроси на създадената тема може да се разплаче...ЖАЛКО!. Благодаря на будните за адекватните отговори, възпитавайте децата си да съхраняват българското самосъзнание!

Четох някъде след Освобождението вагони архиви са ни били предадени и са запалени и изгорени.Нямам друг източник да потвърди, но в началото на демокрацията го мернах в някакъв блог-доколко е вярно,не знам.
Но като се познаваме, може и българска клечка да е била.Или заговор някакъв да няма документи.

Въпросът е, че много малко народи в Европа са имали държава по онова време. Почти всички са били част от някоя империя. Даже ние сме едни от първите, които се сдобиват с държава през 1878 г. Ако погледнеш картата на Европа от нач. на 20 век, ще видиш, че има България, Гърция и Сърбия, но няма нито Полша, нито Чехия, нито Словакия, нито Хърватия, нито Финландия, нито Украина, нито Балтийски държави и тнт.

Ти попита има ли и аз ти дадох имена, за които се сетих на момента. Наистина положението в югозападните български земи е различно и там има повече запазено от ранните векове на османското владичество, а и Българското Средновековие. За Плиска И Преслав просто прочети повече. За наше съжаление Североизточна България е напълно опустошена от печенеги, узи и кумани и по тази причина от първа Българска държава почти нищо не е останало.
Надявам се, че не смяташ, че Владислав Граматик не е българин, ще е доста странно, като се има предвид, че основната му работа е свързана с Рилския манастир.
Във Велико Търново например църквата Св. Ап. Петър и Павел, която е митрополитска катедра в османския период е изписвана на няколко пъти - има запазени стенописи от 1516 и мисля 17 век. Много високо качество на живописта. После погледни църквите в Арбанаси. Имена на зографи почти не се знаят, защото в онзи период, а и досега, е важно кой дава парите. И затова имаме запазени ктиторски надписи с имена на дарители, но не и зографите, които са свършили работа.
Има много публикации, дори и в Интернет, случвало се е нещо и преди Възраждането, не в големите размери на Ренесанса, но не сме останали без културни постижения.

Мисля, че ставаше въпрос за османските архиви.

Ето тук има писано за османските архиви: https://bulgarianhistory.org/tretiat-po-golemina-osmanski-arhiv/

Това е историята с вагоните.
Става въпрос за османскш документи подготвени за претопяване, но спасени и докарани в България.
Постепенно се разчитат и сглобяват като пъзел.
Има много информация за тази история.

Точно по време на турското робство са били опожарени  манстири,били са разграбени крепости,църкви,библиотеки....

  






Българската култура през ХV-ХV¶¶ в   

 БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ПРЕЗ ХV-ХVІІ ВЕК

Средновековната българска държава е основна движеща сила при изграждането на славяно-византийската културно-политическа симбиоза. По този начин България се утвърждава като трето, паралелно средище на средновековната европейска цивилизация, наред с латино-романската и гръко-византийската култура.

Завладяването на българските държави от османските турци в края на ХІV в. довежда и до разрушаване на основните структури и ин-ституции, върху които е изградена средновековната българска култура. С ликвидирането на държавата се ликвидира главният организатор на българската култура, защото именно тя осъществява културното строи-телство, изгражда и ръководи културните центрове, определя посоките на културния процес и поддържа културната традиция. Унищожена е и българската църква с нейните висши органи — патриаршията и еписко-пиите, разрушени са повечето манастири. Висшият клир напуска българ-ските предели. Така българската култура, в чиято основа лежи христи-янството, се лишава от своя основен идеологически крепител.

Средновековната българска култура е резултат на многовековно развитие. Тя представлява една завършена и действаща система от ре-лигиозно-мирогледни идеи, нравствено-етични ценности, художествено-литературни жанрове, живописни канони и архитектурни типове. До го-ляма степен тя определя привичките и нормите в ежедневното поведение на човека в обществото. По принцип нейните насоки, както и насоките на цялата средновековна култура, се дават от една малобройна група от висши духовници и светски аристократи, които представляват инте-лектуалния елит на средновековното българско общество. Тази елитарна култура достига най-високото си развитие през последните десетилетия на ХІV в. в творбите на представителите от Търновската книжовна шко-ла, които се налагат като водещи в тогавашния православен свят. Ос-манското нашествие прекъсва развитието на българската култура. Беле-жити книжовници като Григорий Цамблак, Константин Костенечки и други ученици на Патриарх Евтимий са принудени да емигрират в съседните балкански държави и руските княжества. Така те дават тласък в кул-турното развитие на другите православни народи, но същевременно бъл-гарската култура загубва високото си дотогавашно равнище.

В условията на османското владичество и при отсъствието на православна държавна традиция, културата не е в състояние да запази предишното се елитарно ниво. Постепенно тя се приближава до идеите и нуждите на народната култура. Спряно е монументалното строителство на църкви и дворци, както и изготвянето на великолепните книги, пре-дназначени за висшата светска и духовна аристокрация. Освен всичко, турските завоеватели изолират българите от динамично развиващата се Западноевропейска култура, която към ХV-ХVІ в. преодолява среднове-ковния мироглед и навлиза в епохата на Ренесанса. Културната и поли-тическа изолация не позволяват на българите да направят тази крачка чак до ХVІІІ век.

Още през ХV в. българският народ започва да се отърсва от пър-воначалния шок, предизвикан от завоеванието, погромите и разрушения-та. Първата стъпка, предприета за съхраняване и развитие на книжов-ността, е свързана с възстановяването на манастирите в българските земи. Духовниците отново са в центъра на културния живот, но те вече са много далеч от образованието и ерудицията на книжовниците от вре-мето на Второто българско царство.
В резултат на продължителното дистанциране от официалната църква, сред българите постепенно се налага простонародното христи-янство като една смесица от православни обреди, еретични вярвания и езически обичаи, чиито остатъци се наблюдават и до наши дни в народ-ната култура.

Освен православните християни, в българските земи живеят и ня-кои други религиозни общности. Едни от тях са т. нар. "павликяни", които вероятно са наследници на богомилите или на преселените още през ІХ-ХІІ в. арменски дуалисти. Както и православните, те също се смятат за истински християни и се отнасят враждебно към другите ре-лигиозни общности. След вековни борби с православната църква, те лесно преминават към ислямската вяра или католическата църква, които им предлагат спасение от постоянните гонения на религиозна основа от страна на българската, а след това и на цариградската църкви.

От края на ХVІ в., когато българските земи са посетени от францисканския монах Петър Сулинат, се появява още един център на католицизма, скоро придобил първостепенно значение — Чипровци. Като-лици стават и много българи от Мизия. Поставя се началото на църков-на организация и са учредени Софийската католическа архиепископия с център Чипровци, Марцианополската (Преславска) архиепископия, Нико-полската епископия и Охридската архиепископия. Католическото духо-венство развива впечатляваща дейност в българските земи и през ХVІІ и ХVІІІ в. неговите представители, изучили се в италиански религи-озни колежи, са сред най-образованите представители на нашия народ. При тях високата образованост е съчетана с вярност към католическата църква и любов към България. Илия Маринов, Петър Богдан Бакшев, Пе-тър Парчевич, Филип Станиславов и др. правят много за създаване на стабилна католическа организация, като същевременно полагат грижи за народностното осъзнаване и революционизирането на българите. Чипров-ското въстание, обхванало и другите католически селища в Североза-падна България — Железна, Копиловци и Клисура, до голяма степен е резултат от тяхната дейност.

В българските земи съществува и арменска църква, като нейни храмове през този период има в Плодив, София и Провадия. Както и католиците, арменците също спомагат за развитието на културата в нашите земи.

Последната голяма немюсюлманска религиозна общност в българ-ските земи е еврейската. Броят на евреите в Османската империя и респективно в българските земи се увеличава през ХV в., където те намират убежище след жестоките антисемитски гонения в Испания, Фран-ция и Германия. Православните българи ги приемат и се отнасят толе-рантно към тях, както и към останалите религиозни общности, с изклю-чение на мюсюлманите като представители на господарска народност и религия.

Въпреки преживените многократни погроми и разрушения, в бъл-гарските земи оцеляват по-голямата част от манастирите, изградени до ХІV в. Векове наред, изолирани от заобикалящата ги действителност, монасите вършат своята проповедническа и просветителска работа, като същевременно полагат тежък физически труд, за да осигурят прехраната си. Ролята на монасите за съхраняването и развитието на българската култура е огромно, особено що се отнася до писането, преписването и разпространението на книги за практическата проповедническа дейност на църквата. В манастирите се поддържат и каноните на църковната жи-вопис, създават се и се развиват религиозните и обществени идеи на епохата. Много документи в Зографския манастир "Св. Георги" на Атон-ския полуостров говорят за посещения и дарения на българи от всички краища на страната още от ХV в.

Като най-голям религиозен и просветен център в българските зе-ми от втората половина на ХV в. нататък се очертава Рилският мана-стир. Той е възстановен след опожаряването му от турците с труда на братята Йоасав, Давид и Теофан, както и с помощта и средствата, съб-рани от местното население. Манастирът възобновява своята дейност през 1460 г., приютявайки някои от най-изтъкнатите книжовници на ХV в. като Владислав Граматик и Димитър Кантакузин. Владислав Граматик е автор на редица сборници със смесено съдържание, между които се откроява Рилският панегирик от 1479 г., който съдържа 111 произведе-ния на византийски и български автори. В него е включена и оригинал-ната Рилска повест, разказваща за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469 г. Предполага се, че заедно с мощите на светеца са прпенесени и много книжовни произведе-ния, между които творбите на Патриарх Евтимий.

Скоро след тези важни събития в манастира е подновена активна-та книжовна дейност. Димитър Кантакузин създава "Житие и похвала на св. Иван Рилски", а монахът Гавраил съставя сборник със слова на Йоан Златоуст. Според някои изследвачи най-ценната художествена творба на Димитър Кантакузин е поемата от над 300 стиха "Молитва към Богородица", която е една от най-самобитните и ярки творби на сред-новековната южнославянска поезия. Постепенно се възстановява препис-ваческата традиция от времето на Втората българска държава, което позволява да бъдат осигурени необходимите за църковното служение книги. Възниква килийното училище към манастира, което векове наред обучава книжовници, преписвачи, духовници и светски лица. По-късно, през първата половина на ХVІІІ в. Рилският манастир става център на дамаскинарската книжнина — тук работи, заедно със своя ученик —монаха Никифор, един от най-бележитите представители на този жанр — Йосиф Брадати.

През втората половина на ХV и през ХVІ в. като важни книжовни средища се очертават град София и манастирите, разположени в негови-те околности. Монаси от Драгалевския, Лозенския, Черепишкия, Креми-ковския и други манастири преписват редица църковни книги. Специално внимание заслужават четвероевангелието на поп Никола от Драгалевския манастир, Кремиковското евангелие и др. Що се отнася до град София, през 1578 г. пътешественикът Стефан Герлах съобщава за две духовни училища, в които се обучават български свещеници.

Най-изявена дейност сред книжовниците от Софийско развиват поп Пейо, Матей Граматик и поп Петър. Поп Пейо създава житие и служба на св. Георги Нови Софийски, а Матей Граматик е автор на житие на св. Никола Нови Софийски. Макар и следващо традициите на жанра, съдържа-нието на двете жития е пряко свързано с тежненията на българите през ХVІ в. Авторите издигат в култ героите на времето, които дават живо-та си, защитавайки Христовата вяра, като по този начин посочват при-мера, който трябва да следват всички българи.

С град София трябва да се свърже и делото на първия български печатар Яков Крайков, който изучава печатарството във Венеция и между 1566 и 1572 г. отпечатва пет български книги — "Часословец", "Октоих", "Псалтир", "Молитвеник" и "Различни потреби" с богослужеб-ни текстове в които се отделя голямо внимание на български светци. В тях има много бележки на Крайков с автобиографично съдържание, из-пълнени с родолюбив патос. През ХVІІ в. в София се завръща и зогра-фът Пимен, който също преписва няколко книги, но към края на века и особено в началото на следващия ХVІІІ в. се забелязва известен спад в развитието на книжовния живот на София и околните манастири.

Трети важен културен център през ХV-ХVІІ в. е рударското село Кратово, близо до което се намира манастирът "Св. Георги Лесновски", обособил се като средище на книжовна дейност. Тук работят редица способни преписвачи като дякон Димитър, поп Лазар, поп Йоан и др.

През втората половина на ХVІ и през ХVІІ в. се издигат и други манастири, превърнали се в книжовни центрове — Черепишкият манастир, Врачанският манастир "Св. Троица", Тетевенският манастир, манастири в Македония и т. н. Голяма част от изготвените в тях ръкописи се от-личават с високото художествено майсторство на оформлението си.

Книжовни центрове се появяват и извън манастирските стени. Свещеници и светски лица създават много книги в с. Аджар, Карловско, в Дряново, в с. Горна Митрополия и на други места. Писането на книги се приема като богоугодно дело и създателите — преписвачи и състави-тели, обикновено оставят приписка с името си, времето и мястото на преписването, благодарност към тези, които са им помогнали и закли-нателна формула за запазване на книгата. Що се отнася до печатните български книги, за съжаление те идват късно в нашите земи. Инициа-тивата на Яков Крайков от 60-те години на ХVІ в. не намира много последователи. Малко на брой печатни книги се внасят и от Влашко и Русия. При тези условия преписването на църковна и друга книжнина се запазва чак до ХІХ в.

През ХVІІ в. в българските земи се появяват дамаскините. Най-важен представител на този жанр е споменатият вече Йосиф Брадати от Рилския манастир. Дамаскините представляват преписи и преработки на сборника на гръцкия монах Дамаскин Студит "Съкровище", съдържащ поу-чителни слова. Към тази основа скоро се прибавят апокрифи, жития, исторически творби, като този вид литература се радва на широка по-пулярност сред грамотните хора. Преписвачи и преводачи актуализират текста и го приспособяват към българската действителност. Дамаскини-те, които придобиват истинска популярност през ХVІІІ в., отразяват две важни тенденции в българската предвъзрожденска култура. Първата е свързана със засилващия се стремеж на църквата да влияе по-силно върху модела на поведение при обикновените хора, като ги учи що е грях и как могат да се предпазят от него. Алчността, властолюбието, суеверието, приемането на исляма и т. н. стават обект на критика в произведенията от този жанр. Вторият важен процес, отразен в дамас-кинската литература, е промяната на говоримия, а оттам и на литера-турния български език. Дамаскините утвърждават именно говоримия, а не архаичния вече старобългарски език.

Важен етап в съхраняване на приемствеността на българската ду-ховна традиция в прехода между стара и нова българска култура е и делото на българските католици. Един от първите разпространители на католицизма в българските земи — Петър Богдан Бакшев (1601-1674) оставя ценни сведения за историята, географията, стопанството и кул-турата на Чипровци и околностите. Неговите доклади до Конгрегацията в Рим се превръщат в историко-пътеписни творби. Петър Богдан е автор и на една непубликувана "История на България" (1667), част от която бе открита наскоро във Ватикана. Въпреки възторженото си патриотично чувство, творбата не получава разпространение и не оказва влияние върху укрепването на българския национален дух. Друг виден католи-чески книжовник от ХVІІ в. е Филип Станиславов (1610-1674), Никопол-ски католически епископ, издал през 1651 г. в Рим първата новобъл-гарска книга с нови ("илирийски") езикови елементи — "Абагар". Това е молитвеник, отпечатан под формата на свитък, за да бъде носен като амулет. В краткия предговор епископът на "Велика България" съобщава, че "харизва" труда си на "своя български народ".

Важни представители на българската католическа книжнина са и Петър Парчевич, оставил ценно епистоларно наследство, апологетът на католицизма Кръстьо Пейкич ("Огледало на истината") и др. Като цяло обаче творбите на българските католици нямат широко разпространение и влияние върху огромната част от българския народ.

В най-оживените книжовни средища към манастирите през ХV-ХVІІ в. са организирани т. нар. килийни училища. Те не дават светска про-света, а обучават учениците си на четмо, писмо, калиграфско изкуство и църковно песнопение. Учители в тях са по-образованите монаси. Пос-тепенно се развива широка мрежа от килийни училища, а през първата половина на ХVІІІ в. се откриват и вякои частни училища. В припис-ките от ХVІІ в. все по-често се срещат названията "граматик" ("дяк") и даскал. Броят на учениците в килийните училища е малък — между десет и двадесет деца, които получават една елементарна грамотност.

През втората половина на ХVІІ в. в нашите земи се появяват първите гръцки училища, които дават на обучаващите се значително повече знания. Обучението в тях обаче е на гръцки език, което създава реална опасност от денационализиране на част от най-образованите българи. Нерядко завършилите тези училища приемат гръцко име, за да имат по-големи шансове за кариера в османската администрация. Католическите училища в Чипровци и околността също предлагат едно високо за времето си образование, пряко повлияно от европейските тенденции, но и в тях обучението не се извършва на бъл-гарски език.

Периодът между ХV и ХVІІ в. е характерен и със силното разви-тие на народното творчество като най-масова културна изява на бълга-рите. Най-разпространени са юнашките и хайдушките песни и предания, в които са отразени борбите срещу завоевателя при Шишмановци, нача-лото на османското владичество, падането на Цариград, войните на австрийци и руси с турците и т. н. Особено голям е броят на песните, посветени на тежкото състояние на народа: отвличане в робство ("Три синджира роби"), събиране на кръвния данък, насилията над население-то. Песните отразяват и съпротивата на народа, въстанията или хай-душката борба. В юнашките песни изпъкват двата централни образа — на Крали Марко и на Момчил юнак, а хайдушките песни са ярък художествен израз на народната съпротива и знак за нарастнало народностно само-съзнание.

През епохата на османското владичество се запазват много от средновековните народни знания и вярвания. Продължава използването на различни гадателни книги (гръмници, коледници, трепетници), както и на някои апокрифни произведения с гадания и предсказания. Някои сборници с дамаскинарска литература хвърлят допълнителна светлина върху вярванията и обичаите на българите. В тях са отразени и кален-дарни празници със съпътстващите ги обреди. Споменава се за вълчи празници, за празнуването на Рождество Христово и Великден, определя се периода на Великите пости, разказва се за русалийските празници, за горещниците, за св. Герман и т.н. Особено място се отделя на вяр-ването в магии и магьосници, самовили, бродници и други подобни съ-щества. По тези и други данни съвременните учени реконструират раз-лични магически действия, извършвани по различни поводи от бълга-рите. Интересни сведения за обичаите на населението са оставили и европейските пъртешественици, описали впечатленията си от премина-ването през нашите земи.

През периода ХV-ХVІІ в. обичаите, обредите, и вярванията не само на българите, но и на всички балкански народи служат като етни-чески и социален определител. В семейния и селския колектив става приобщаването на подрастващото поколение към културните традиции на предците, чиито корени и етническо съзнание са чисто български. Мно-гократното общуване в рамките на колектива способства за утвържда-ване на народната традиция и съхраняване на българската народност.

След завладяването на България нашествениците постепенно пре-установяват разрушенията и погромите, защото вече им се налага да живеят съвместно с българското население. В резултат на тази поли-тика настъпват промени в цялостния облик на балканските земи. Град-ските крепостни стени са съборени навсякъде, с изключение на гарни-зонните и гранични крепости, за да се предотврати евентуално укре-пяване на бунтовници в тях. В градовете се появяват и някои нови архитектурни елементи, присъщи за ислямския свят. Много от старите православни църкви са превърнати в джамии, като например "Св. 40 мъченици" в Търново, митрополитската църква "Св. Георги" в София и много други. Друг тип обществени постройки, появили се заедно със завоевателите са кервансараите, хановете, каменните мостове, баните, безистените. Постепенно новото строителство внася коренна промяна в облика на българските градове, които все-повече се ориентализират. Към края на ХVІ в. започва и строежа на градски часовникови кули.

Българските села през разглеждания период все още са малки и бедни. Постепенно обаче започва да се променя видът на българската къща. От едноетажна постройка от дърво и кал, покрита със слама и без никаква украса, тя се превръща в двуетажна сграда с покрив от каменни плочи или керемиди (от ХVІ в. нататък). На много места дър-веният, измазан със кал плет се заменя от каменна зидария, изграждат се чардаци, а жилищните помещения стават все по-разнообразни. В по-заможните домове се строят и специални системи за отопление, нарече-ни джамали, бани, а понякога и тоалетни (Констанцалиевата къща в Арбанаси). Пример за тези промени в облика на българските села са запазените къщи в Арбанаси, Банско, Боженци, Несебър и Копривщица.

Османската власт, макар и трудно, разрешава възстановяването на порутените църкви, но много трудно допуска строежа на нов хрис-тиянски храм. Освен това сградата е трябвало да бъде малка, едноко-рабна и ниска. Въпреки тези ограничения, майсторите успяват да раз-чупят вътрешното пространство на малките църкви чрез абсиди, ниши, стенописи и икони. Въпреки това, през ХV-ХVІІ в. живописта остава бедна поради относително затворения характер на отделните райони в страната, възпрепятстващ влиянията и заемките. Все пак не можем да не споменем уникалните стенописи в църквата "Рождество Христово" в Арбанаси, както и стенописите в Бачковския и Кремиковския манастири, църквата "Св. Петър и Павел" в Търново и др.

Традиционната материална култура на българите не претърпява съществени промени след завладяването на страната от османците. Тя продължава да бъде функционална и свързана с конкретните потребности на населението. Продължава масовото използване на керамични съдове (грънчарство), като се обособяват няколко типилогични района, прите-жаващи характерни белези: Троянски, Тетевенски, Берковски, Разложки, Петрички, Трънски и др. Каменната пластика запада и се среща спора-дично като украса на църкви, манастири, чешми, надгробни плочи и мостове. Продължава традицията и в дърворезбата, макар и с доста по-слаби образци в сравнение с тези от ХІІІ - ХІV в. Медните калайдиса-ни съдове постепенно изместват глинените от домакинствата. Майстори-те-златари изработват великолепни предмети с висока художествена стойност, предимно за нуждите на църквите и манастирите. Продължава развитието на тъкачеството, килимарството, изработването на гоблени и др. Тъкането, везането и плетенето се практикува от жените при до-машни условия. Създаденото още в средновековна България облекло ос-тава почти непроменено през османския период — запазват се сукмена-та, саячната и мъжката бяло и чернодрешна носия.

Като цяло българската култура през ХV-ХІІ в. значително снижа-ва равнището си. Изчезва елитарната култура, предназначена за свет-ската и духовна аристокрация от предходната епоха. Въпреки че се за-пазва в общи линии, народната култура също претърпява редица измене-ния, свързани с новите обществени условия. В нея доминират традиция-та и консерватизмът като необходими условия за съхраняване на народ-ностното и верско самосъзнание. Потенциалните творчески възможности на народа са отразени най-добре в дейността на българите-католици през ХVІІ в. В останалите български области обаче, османската власт и Цариградската патриаршия се стремят да спъват развитието на насе-лението извън техните рамки. През ХVІ в. в литературата се очертават значителни и оригинални писатели — поп Пейо и Матей Граматик. Но през следващото столетие такива творци не се открояват. При тези условия основното постижение на българската култура през разгледания период е съхраняването на бългалрската народност. Макар че по вид културата ни продължава да бъде средновековна, нейното значение е в опазването на българина от асимилационни влияния, в осигуряването му на собствен, макар и доста примитивен духовен свят. Всичко това се явява една добра основа за мощното развитие на възрожденската кул-тура през ХІХ в.

ТЕМА  №  15                                      РАННО БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ

Българското национално възраждане като преход от Средновеко-вието към Новото време е епоха на сложни трансформационни процеси, довели, най-общо казано, до зараждане на буржоазни отношения в българските земи. Под влияние на ред външно и вътрешнополитически фактори, през възрожденската епоха се пораждат нови исторически тенденции, свързани с отмиране на типичните за феодалното общество норми в стопанския, социалния и културно-политическия живот. За Европа, която първа се разделя със Средновековието, началото на прехода се отнася приблизително към началото на ХVІ в. Тогава въз-никва хуманизмът, който поставя в центъра на световъзприятието чо-века и довежда до възраждане на интереса към достиженията на антич-ната култура. Този процес дава името на цялата ренесансова (възрож-денска) епоха. Малко по-късно се разгръща мощното движение на Рефор-мацията, довело до отърсване от монопола на църквата с нейния схо-ластичен религиозен светоглед и допълване на идеите за ново отно-шение към света и човека. Тези идеи се доразвиват през следващата голяма епоха от идейното развитие на Европа — Просвещението, което довежда до разцвет на естествените науки и философията, а в полити-чески план формира националната идея. Идейните натрупвания в Запад-ноевропейското общество довеждат до индустриална революция, започ-нала от Англия и утвърдила капиталистическия начин на производство, и Френската буржоазна революция, която през ХVІІІ в. дава политиче-ската власт в ръцете на буржоазията. Всички тези промени имат отзвук на Балканите и създават предпоставки за разчупване изолираността на българското общество от останалия християнски свят, за постепенното му приобщаване към ценностите на буржоазната цивилизация и за все по-сериозното задълбочаване на конфликта му с архаичната османска феодална система.

Въпреки положителното влияние на ренесансовите и просвещенски идеи, Българското възраждане се затруднява от съперничеството между Великите сили за хегемония в Югоизточна Европа чрез т. нар. "Източен въпрос". Възрожденските процеси у нас намират израз в разрастване на производството и разширяване на търговските контакти с останалите европейски страни, във формирането на нова социална структура на българското общество и осъществяването на българската национално-освободителна революция. То бележи раждането на българската нация и нейното официално признаване от европейските държави. Тези нови тенденции в историческото развитие на българите намират ярко прояв-ление в движението за новобългарска просвета, в църковната борба, в развитието на средновековната българска култура и в борбите за въз-становяване на независимата българска държава.

В българската историография периодът ХV-ХVІІ в. се определя като Късно средновековие, а последните две столетия на османското владичество, когато народът ни осъществява прехода от Средновеко-вието към Новото време, се обособяват като самостоятелна епоха, наречена Българско възраждане. Хронологическите граници на тази епоха са обект на много спорове и хипотези, породени от различните критерии, прилагани към периодизацията. Възрожденците Неофит Бозве-ли, Васил Априлов и Г. С. Раковски виждат началото на националната пробуда към 30-те години на ХІХ в. Те аргументират своето становище с началото на движението за новобългарска просвета и култура и с разрастващия се църковен въпрос, както и с реформаторските опити в Османската империя. По-късно Марин Дринов, Иван Шишманов, Михаил Арнаудов и др. предлагат началото на възрожденската епоха да се от-несе към 60-те години на ХVІІІ в., обвързвайки процеса с написването на "История славянобългарская" от Паисий Хилендарски. Това мнение е доминиращо до Втората световна война. Съвременната историография в лицето на проф. Н. Генчев и други учени обоснова схващането, че дол-ната граница на Възраждането трябва да се отнесе към началото на ХVІІІ в. Това мнение се наложи в историческата наука и днес се при-ема почти без възражения.

Що се отнася до горната граница на възрожденската епоха, обик-новено за такава се приема Руско-турската война от 1877-1878 г. Тук се прави уговорка, че в земите, останали под пряко османско управ-ление, Възраждането завършва с Балканската война (1912-1913 г.). Определянето на края на Българското възраждане също е обект на различни мнения, които варират от 1860 г. до началото на Втората световна война.

В така очертаните хронологични рамки (ночалото но ХVІІІ в. - 1877-78 г.) се открояват три периода: Ранно българско възраждане — от началото на ХVІІІ до 20-те години на ХІХ в.; вторият период за-почва от средата на 20-те години на ХІХ в. и продължава до Кримската война (1853-1856 г.), а третият — от края на Кримската война до Освобождението на България.

Най-характерно за първия период, наречен още Ранно българско възраждане, е разложението на османската военно-ленна система, за-раждането на нови капиталистически отношения и появата на българска буржоазия. Започва духовното съзряване на българския народ и възник-ва националната идеология. Българите участват във войните на Русия и Австрия срещу Османската империя и в освободителните движения на другите балкански народи. Правят се опити, макар и несамостоятелни, за политическо освобождение. Вторият (междинен) етап се характеризи-ра със задълбочаване на възрожденските процеси, някои от които дос-тигат своята зрялост. Утвърждават се новите икономически отношения и започват две мощни движения — за формиране на национална просвета и култура и за самостоятелна българска църква. Ускорено се формира българската нация. Предприема се първият опит за самостоятелно поли-тическо освобождение — Велчовата завера, избухват редица бунтове в западните български земи. Третият период, наречен Късно (Високо) възраждане, показва решителното разграничаване на българите от своите османски господари. Завършват процесите на културно възраж-дане и духовно обособяване на българската нация, която след 1870 г. получава официално признание и от турските власти ("булгар-милет"). Все повече се разгръща националноосвободителното движение. След Освобождението голяма част от българите постигат мечтата си да жи-веят в собствена държава. Така страната ни отново излиза на евро-пейската политическа сцена.

Предпоставките, довели до Ранното възраждане трябва да се търсят още в края на ХVІ в., когато бойните успехи стават все по-редки и така пресеква основният източник на доходи за спахиите — военната плячка. В резултат на това те започват да правят опити да превърнат своите ленове, които са тяхна условна и служебна собстве-ност, в частни владения, като по този начин дестабилизират цялата военно-ленна система. С течение на времето заслабващата Османска империя се превръща и в полуколония на Великите сили, които не при-стъпват към пълното и унищожение само по политически и икономически съображения. С някои от тях са сключени неравноправни търговски до-говори (капитулации), чрез които Западните сили ограбват  Османската империя.

През ХVІІ и ХVІІІ в. непрекъснато се разрастват феодалните размирици, в които особена роля играят аяните. Чрез тях централната власт се опитва да контролира провинциалните господари (аги, паши, бейове), но през втората половина на ХVІІІ в. самите аяни, придобили прекалена самостоятелност, на много места се обявяват за самостоя-телни владетели. Империята отделя много време и средства за да ов-ладее създалото се положение. Най-тежка и продължителна е борбата с Осман Пазвантоглу, отцепил Видинска област от властта на султана. Феодалната анархия значително влошава положението но обикновените християни, живеещи в селата, но едновременно с това допринася за издигане на забогателите българи (чорбаджиите), в които централната власт вижда свои съюзници. Така се обособява една икономически и отчасти социално издигната прослойка, която скоро ще застане в основата на духовната и стопанска обнова на българите. Тези процеси, както и засилените стоково-парични отношения през ХVІІІ в. довеждат до формирането на национална буржоазия, която повежда народа към неговото освобождение.

Разложителните процеси в империята се отразяват особено много върху консервативното селско стопанство. През Ранното възраждане се появяват нов тип стопанства, наречени чифлици, които представляват едри поземлени владения. Начините за създаването им са разнообразни — от законна покупка на тапии до насилствена комасация. В повечето случаи тези стопанства са собственост на аги и бейове, но понякога и замогнали се българи, като хаджи Христо от Габрово, също стават при-тежатели на големи чифлици. Те произвеждат главно за пазара, изпол-звайки наемна работна ръка, което отчасти ги доближава до европей-ските едри стопанства. Основната разлика се състои в неефективната обработка на земята в чифлиците и липсата на модерна техника. Поради това този тип земевладеене остава преходен и никога не достига рав-нището на европейските капиталистически стопанства. През ХVІІІ в. в Северозападна България възникват и т. нар. господарлъци, създадени след принудително отнемане на селска земя. Господарлъците имат сто-кова насоченост, а техните владетели — агите смятат заграбената земя за своя собственост и не са обвързани с никакви задължения към цен-тралната власт. Чифлиците и господарлъците още повече разклащат военно-ленната система, което кара централната власт да помисли за замяна на спахийската конница и еничерския корпус с редовна армия. Такава е създадена пред 1826 г., а съпротивата на еничерите довежда до пълно унищожаване на корпуса им. През периода 1832-1844 г.на няколко етапа се провежда частична аграрна реформа, която включва премахване на спахийската сисема (1834 г.). Християните получават известни владетелски права върху земята си, но все още техните стопанства запазват своя дребнособственически, самозадоволяващ се характер. Законът за земята от 1858 г. прави още една стъпка по посока навлизане на буржуазните отношения в земеделието на импе-рията, но въпреки всичко тези възможности си остават ограничени.

През разглеждания период се развиват и градовете като средища на търговци и занаятчии. Към края на ХVІІІ в. много българи натруп-ват състояние чрез прекупвачество, вътрешна и външна търговия. Най-голям интерес за чуждестранните търговци през периода представлявят текстилните суровини, восъкът, кожите, зърнените храни и някои зана-ятчийски произведения. Вносът се свежда до кафе, индиго, манифактур-ни и фабрични изделия, които конкурират произведенията на местните занаятчии, както и стоки на лукса. Като цяло Османската империя тър-гува основно с Русия и страните от Средна Европа, които от своя страна значително изостават от развитите западноевропейски региони. Подчертано аграрния характер, който имат икономиките на основните османски търговски партньори, предварително ограничават възможности-те за развитие на манифактурното и фабрично производство у нас.

Основна роля за развитието на капиталистически отношения сред българското общество има градското стопанство, което през ХVІІІ-ХІХ в. е представено главно от занаятчийството. По това време традицион-ните занаяти в българските земи изживяват подем, свързан с възник-ването на нови производства, с възприемането на нови технологии и с усвояванвето на нови форми на организация на занаятчийската и тър-говска дейност. Най-силно тези процеси засягат текстилното произ-водство, във връзка с повишеното търсене на европейските пазари. Всички занаяти, свързани с обработката на вълна, коприна и памук преживяват разцвет. Именно в този бранш възникват и първите българ-ски манифактури от разпръснат вид, появили се през 80-те години на ХVІІІ в. в Габровско и Врачанско. Малко по-късно се създават цен-трализирани манифактури, а през 1835 г. Добри Желязков, с разреше-нието на Високата порта, открива в Сливен и първата фабрика в бъл-гарските земи. През 1840 г. в нея работят 300-400 души. Втората фабрика е открита през 1848 г. в с. Дермендере, Пловдивско от Михаил Гюмюшгердан. Липсата на гаранции обаче пречи на развитието на бъл-гарската индустрия чак до Освобождението, в резултат на което най-разпространена форма на производство си остават занаятите. Тяхното развитие обаче е затруднено от други, външни фактори, свързани с проникването на османските пазари на по-качествени и ефтини западни фабрични стоки. Тяхната конкуренция предизвиква разорението на цели занаятчийски отрасли, но като цяло традиционните занаяти са в подем. Като тенденция в развитието на занаятчийското производство се налага профилирането и районирането. Това довежда и до засилване на иконо-мическите връзки между отделните браншове и между специализираните райони. Засилва се стокообменът между града и селото, между север-ните и южните райони, подобрява се и външната търговия. Най-добра възможност за пласиране на стоки представляват годишните панаири, както и все по-разширяващите се пазари в градовете. Икономическият просперитет на отделни прослойки от българското население укрепва националното самочувствие и поставя основата на процеси, довели до създаването на българската нация.

Очертаните промени създават нова духовна атмосфера, в която работят балканските книжовници. През ХVІІІ в. техният брой нараства — те преписват, подновяват или създават нови текстове. Причините за това трябва да се търсят не само в променените материални условия, но и в новата атмосфера, проникнала с идеите на Просвещението. Макар и не с пълната си сила, техните белези започват да се проявяват през ХVІІІ в. и в българските земи, като новите тенденции стават все по-осезаеми. През 20-те и 30-те години на ХVІІІ в. Османската империя навлиза в един по-особен етап от своето развитие, наречен "Ляле дев-ри" ("Епоха на лалетата"). Тогавашният велик везир Дамад Ибрахим па-ша е натоварен от амбициозния султан Ахмед ІІІ да реформира държава-та по европейски образец. Най-силно е френското влияние поради тра-диционните връзки между двете държави, датиращи още от времето на Франсоа І и Сюлейман Великолепни, които през 1535 г. сключват съюз, насочен срещу Австрия. Пряка последица от този съюз са и първите ка-питулации, с които султана дава извънредни преференции на френските търговци в империята. Освен това, френският абсолютизъм от началото на ХVІІІ в. особено допада на Ахмед ІІІ, който се стреми да запази целостта и да възвърне предищния блясък на държавата си. Като резул-тат от всичко това, в Цариград започват мащабни строежи на частни и обществени сгради по европейски образец, създадена е първата печат-ница, а османският интелектуален елит, който е изключително религи-озен, получава възможност за по-свободно развитие. Всичко това се отразява и върху духовното развитие на християнското население, чи-ито най-образовани представители умело използват появилите се про-луки в културния модел, за да реформират местната просвета и духов-ност.

През този период все по-отчетливо се открояват книжовните шко-ли в Етрополския, Рилския, и Троянския манастири, както и в Свето-горските манастири Хилендар и Зограф. Още по-широко разпространение получава дамаскинарската литература, представена от произведенията на Йосиф Брадати, Пунчо Мокрешки и др. Важна роля за разпростране-нието на новите идеи има и печатната книга, влизаща в България по различни пътища ог Русия, Гърция, Сърбия и Австрия. Важна роля играе книжовното средище в Сремски Карловци, където работят много балкан-ски просвещенци, между които българите Партений Павлович и Христофор Жефарович. Те, както и Кръстьо Пейкич имат безспорни заслуги за при-общаването на българите към духовните ценности на Новото време. В книгата си "Огледало на истината между източната и западната църква" Пейкич защитава тезата, че ако православието и католицизма се обе-динят, турците ще бъдат прогонени от Европа. П. Павлович обикаля манастирите и събира сведения за българската история. Особено инте-ресна е неговата "Автобиография", където личи критично отношение към събития, факти и личности.

Христофор Жефарович е художник и литограф, чиято "Стематогра-фия" от 1741 г. е един от най-популярните трудове на възрожденската епоха. Гербовете и портретите на европейски и български владетели, както и текстовете под тях са многократно препечатвани в други исто-рически писания. Книгата оказва силно влияние върху формирането на българските и сръбските книжовници Паисий Хилендарски, Дойно Грама-тик, Йован Раич и др.

Националната идея е в основата на европейското политическо развитие през ХVІІІ и ХІХ в. Тя подпомага борбите на буржоазията срещу феодалната аристокрация и мощното обществено присъствие на църквата. В българския случай обаче, нещата са коренно различни. През ХVІІІ и първата половина на ХІХ в. българите остават в рамките на Османската империя и руммилета, които се ръководят от представит-ели на исляма и елинизма. Оттук идват и двете основни препятствия за общественото развитие на българския народ — султана и гръцкия пат-риарх, което оказва влияние както върху създателя на българската национална идеология Паисий Хилендарски, така и върху възприемането и от обществото.

Биографичните данни за Паисий Хилендарски са много ограничени. Най-сигурни са сведенията в самата "История славяноболгарская". При-ема се, че е роден през 1722 г., като той споменава само, че е родом от Самоковската епархия. В кондиката на Атонския манастир обаче е записано, че бащината му къща е в Банско.

Към 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир в Света гора Атонска. По онова време малкият полуостров е най-голямото православ-но духовно средище. В богатите манастирски библиотеки Паисий открива многобройни свидетелства за историята на българите и постепенно у него се заражда идеята да опише историята на народа си. Самият Паи-сий споменава, че издирвал сведения за българската история в продъл-жение на две години и посочва някои от изворите си — царски грамоти и жития на светци. Изпратен в Сремски Карловци (в пределите на Ав-стрийската империя) през 1761 г., Паисий се запознава с руското из-дание на труда на дубровнишкия арат Мавро Орбини "Книга историогра-фия", както и с "Деяния церковная и гражданская" на Цезар Бароний.

След завръщането си в Атон Паисий се установява в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва своята "История славянобол-гарская". В труда си авторът обективно съчетава историческите тра-диции и приемственост със задачите, стоящи пред оформящата се бъл-гарска нация. Така въпреки многократните дотогавашни опити за въз-кресяване на българската история, именно Паисий е първият български възрожденец по дух, размах и обществена значимост.

Никъде в "Историята" Паисий не говори открито за бунт. Но с директните си призиви за опазване на българския език и култура той успява да постигне един изключителен ефект — разбужда в съзнанието на българите ориентацията, че те са раразлични от останалите членове на руммилета и принадлежат не само към султанската рая, но и към една вековна народност, която е част от историята на Европа и полага основите на своята държавност повече от хиляда години по-рано. Паисий сътворявя книга за миналото на българския народ, но влага в нея и идеи, които чертаят чертаят задачите пред него: борба за на-ционална култура, за самостоятелна църква и палитическо освобож-дение. Поради това неговата книга се пиема за първа национална про-грама на българския народ, а самият автор — за пръв идеолог на Бъл-гарското възраждане.

"История славяноболгарская" се състои от няколко части. Тя съдържа два предговора, първият от които е преработка на Цезар Барониевите размисли върху "ползата от историята", но вторият е оригинално Паисиево дело. Следва кратка ретроспекция на българската история от библейски времена до ХІV в., откъси от сръбската история, отново за българите и османското завоевание, сведения за делото на Кирил и Методий и на други известни български светци. "Историята" завършва с кратък послеслов.

Стилът на писане на хилендарския монах, както и интерпретаци-ята на събрания материал подсказват, че неговият текст представлявя пръв опит за създаване на българска модерна история, в която осново-полагащо е разбирането за линейността на времето и събитията. Той внушава на читателите си, че никоя голяма империя не е вечна и рано или късно потиснатите от нея народи се освобождават. Освен това като червена нишка през цялото произведение се промъква идеята за пре-възходство на българите над останалите славянски народи, заради водещата ни културна и политическа роля. Съзнанието за миналата слава, която Паисий ярко представя, е необходимо за повдигане на българския национален дух с оглед на бъдещите изпитания. Миналото цели да разкрие пълното настоящо унижение и да вдъхне надежди за едно по-щастливо бъдеще. Това е дълбокият смисъл на Паисиевата творба. Именно нейният позитивен призивен патриотизъм я превръща в най-популярния текст във възрожденската ни история. Познати са над 60 нейни преписа и преправки, най известни от които са преписите на Софроний Врачански, Рилският, Еленският, Жеравненският, Габровският и др. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. вече работят много пос-ледователи на Паисий Хилендарски, сред които особено се откроява Софроний Врачански.

Софроний, чието светско име е Стойко Владиславов, е роден в Котел през 1739 г. в семейството на заможен джелепкешанин (търговец на добитък). Останал рано сирак, Стойко прекъсва образованието си и започва да учи занаят. През 1762 г. той става свещеник в родния си град, където през 1765 г. има шанса да се срещне с Паисий и да вдъхне от неговите идеи. През същата година поп Стойко прави първият препис на "История славяноболгарская" и се заема с осъществяването на нейните идеи. Животът обаче му предлага повече трудности, откол-кото може да понесе един обикновен човек. Наклеветен от гръцкия вла-дика, поп Стойко Владиславов е прогонен от Котел и известно време служи в карнобатските села, където едва не загубва живота си. През 1794 г. се преселва в Арбанаси, Търновско, където получава предло-жение да стане епископ на нежеланата от гръцките духовници поради аянските и кърджалийски разорения Врачанска епархия. След като дава съгласието си, поп Стойко е ръкоположен за епископ под името Софро-ний Врачански. По това време Врачанската околия е арена на военни действия между отцепника Осман Пазвантоглу и султанските войски. След редица тежки премеждия Софроний е принуден отново да бяга и през 1803 г. се установява в Букурещ, Влашко.

Между 1803 и 1805 г. Софроний написва своето "Житие и страда-ние грешнаго Софрония", което е едно от най-забележителните произве-дения на българската литература през ХІХ в. Книгата дава една из-ключително автентична картина за живота в Османската империя през втората половина на ХVІІІ в. и за положението на българите отвъд Дунав. Тази светска книга, за съжаление издадена чак през 1861 г. от Г. С. Раковски, предсавлява един непринуден разказ, какъвто няма написан до тогавашния момент на новобългарски език. В този смисъл произведението се оказва изключително важно и за формирането на новобългарския национален литературен език, който от своя страна е твърде важно условие при обособяването на нашата възрожденска нация. Освен това Софроний е автор и на първата печатна книга на новобъл-гарски език, наречена "Кириакодромион, сиреч Неделник", която излиза в Римник през 1806 г. Книгата е предназначена за неделните проповеди и дава решения за редица нравствени проблеми от всекидневието. Инте-ресни творби на Софроний са още преводът на политическия трактат "Гражданское позорище" ("Театрон политикон" на Амвросий Марлеан) и т. нар. "Книга за трите вери". Политическият трактат подкрепя идеята за просветения абсолютизъм, а коментарът върху религиите отхвърля мюсюлманската и юдейската вяра и настоява за съхраняване на право-славието.

В Букурещ Софроний развива изключителна за времето си полити-ческа дейност. С неговото име се свързва първата българска дипло-матическа мисия в Русия между 1804 и 1808 г., когато търговците Иван Замбин и Атанас Некович се опитват, без особен успех, да издействат руска помощ за българския народ. Политическата ситуация в Европа по време на тази мисия наистина е изключително сложна и погледите на русите са насочени в друга посока.

Наскоро след това обаче започва поредната Руско-турска война (1806-1812). След две послания към българите, в които ги призовава да подкрепят руските войски, както и с изграждането на разузнава-телна мрежа, Софроний работи срещу ненавистната османска власт. През 1811 г. той взима участие и в създаването на Българската земска войска, взела участие в сраженията при Русе, Силистра и Никопол. Въпреки преклонната си възраст, Софроний се включва активно и в създаденото от завърналите се от Русия Иван Замбин и Атанас Некович "Българско общество". Един от най-интересните и коментирани в исто-рическата литература документи на политическия кръг в Букурещ е т. нар. "Записка (молба) до генерал Кутузов", в която Софроний призо-вава Русия да обособи една част от Влашко като автономна българска област, а в последствие и земите на юг от Дунав да бъдат присъе-динени към православната империя. За подкрепа на руското настъпление Софроний предлага да се вдигне българско въстание в централната част на Стара планина. Така са доразвити идеите на Паисий и българският политически център, начело със Софроний, издига идеята за въоръжено въстание, като път към освобождението, което минава и през автономия в границите на Русия. Според Софроний тази автономия трябва да включва българска църква, български училища, търговци, фабриканти, интелигенция. Автономията може да се възприеме като правилна идея, тъй като вече се прилага успешно от съседни на България страни.

Руско-турската война от 1806-12 г. завършва твърде бързо, за-щото Русия трябва да се брани от настъпващата армия на Наполеон Бонапарт. Надеждите на българите остават неосъществени. Наскоро след това, през 1813 г., Софроний врачански умира и е погребан в Буку-рещкия манастир "Шербан Вода".

Ранното българско възраждане се разполага в ХVІІІ и началото на ХІХ в., време, което за Европа е епоха на Просвещението, буржо-азните революции и национализма. Националната идея намира добра почва и в българските земи, подкрепена умело от просвещенските мо-тиви в творбите на Паисий и Софроний. Наблюдава се развитието и на начални капиталистически процеси, които запазват своя доиндустриален и предимно търговски характер. Но едно от най-важните достижения на българите от онова време безспорно е формирането на българска национална идеология и набелязването на онези задачи, решението на които ще изпълни със съдържание следващите етапи на Българското възраждане.

 


  
  
  
  
  
 
 
  

Страхотно ,значи теорията за изгаряне е невярна.Или  митарствата на архива са неизвестни до сега.Важното е, че е  съхранен.Някога ще бъде и известен.Бавно стават тези неща,още повече ако не са според  очакванията на политиката в момента се забавят.Иначе търчим из Ватикана и  къде ли не да се търсим.