За отношенията в семейството - къде е границата между насилие, възпитаване и близост

luna, да, за това питах, ние в момента сме точно на етапа с тръшкането и в общи линии нещо подобно правим - оставяме я да се нареве, когато се случи или избягваме ситуации, които да доведат до тантрум.

Благодаря на всички за отговорите, чета всичко, но няма да коментирам индивидуално всяко мнение (мисля, че не е нужно и са ценни сами за себе си). И аз мисля, че отнемане на привилегии би трябвало да работи най-добре, макар че детето ми е твърде малко, за да мога да го пробвам на практика (не че не опитвам, но то не разбира особено, че му е "отнето" нещо). Също на мен не помня да са ми отнемали привилегии като съм бил дете, а като бях тийнейджър мисля, че бяха вдигнали ръце просто или не им се занимаваше - определено бях за отнемане на привилегии тогава.

Във връзка с мнението на Salsisha - точно затова разграничих пол на детето и възраст. Не знам как точно се шамари дангалак, тежащ 60-70кг, мен на тази възраст не са ме удряли. Но като баща на момиче, ми се вижда особено неподходящо баща да удари дъщеря си, особено ако е на съзнателна възраст някаква (над 3-4 години). За син не мога да си го представя как точно ще стане без синът да отвърне. Според мен повечето хора, които удрят, го правят с по-малки деца, под 10г. да речем или дори под 6.

Синът ми беше добро и разбрано дете. Имаше си неговите моменти, но като цяло не е имало кой знае какъв стрес. Случвало се е да наказвам и да се карам, но в повечето случаи диалогът е давал и продължава да дава добри резултати. Дъщеря ми е огън. Тя е от тези деца дето нит се водят нит се карат. Прави впечатление на добро и възпитано дете, но е екстремна, твърдоглава, фитила и е много къс, и за капак е обратно колело. Ако и предложа две неща и усети, че предпочитам едното дори и да и харесва повече ще избере другото. Напоителните обяснения рядко функционират и почти не го прилагам. В битки не влизам, свършваме с разправия. Обикновено давам кратка команда, която често пропуска и се налага да повторя, потретя, попетя, ... Преди малко пак имахме конфликт. Наказана е до петък без таблет и тв. И друг път съм я наказвала. Не и е ок., но не и е и кой знае какъв проблем, т.е. не смятам че това дава някакви резултати. Не искам да я наказвам и не я наказвам често, защото не искам да свиква с наказанията ( обикновено предупреждавам до следващият път ), но не знам как да процедирам. Та не лежи на това ухо. Отнемането при нас не работи. На 6 е.

Нашата подозирам, че ще е същата на 6 Според мен най-добре функционира детето да се изманипулира (вкл. с reverse psychology) само да поиска това, което трябва, но е много много ангажиращо дори на 2 и нещо, на 6 нямам идея дали ще бъде възможно, дори на тази възраст става все по-трудно.

Все повече си мисля, че наказанията (дори прехваления time out) изобщо не действат и просто децата са различни, преминават през някакви етапи и трябва да се изтърпи или да се измисли нещо различно. В определени случаи родителят налага волята си, ако детето упорито отказва (примерно при миенето на зъби и подобни неща), но не знам ако 6 годишно откаже да си измие зъбите как ще му ги измиете насила... Там наистина без обяснения за кариеси, зъболекари, машинки и т.н. не виждам как. И ако те не подействат - не знам. Във всеки случай не може детето да се остави да умре от абсцес, защото хем е инат и не ще да си мие зъбите, хем не ще да го мъчат с гадната машинка. Не знам дали се случва на практика да има дете с чак такъв самоубийствен инат и дали някакви наказания (физически или не) биха помогнали при него.

Проблемът със зъбите го решихме бързо - показахме й снимки от интернет на разни боледуващи зъби и венци и й поговорихме. После само напомняхме "Нали знаеш какво става като не се грижим за зъбките?". Понякога за подкрепа си миех зъбите с нея. И, разбира се - готини четки, пасти, детски води за уста. С  две думи - маркетинг и пропаганда.

Поотупването (не боя) си има своята ниша във възпитателния процес. В никакъв случай жестоко или заради изпуснати нерви. При две типови ситуации:
1. Детето упорито се опитва да се убие или осакати. Примерно реши, че е голям кеф да се изтръгне от ръката и да изскочи на улицата. Защото е забранено. Кратко, но поучително разтриване на меките места решава проблема до момента, когато наследника започне да разбира от дума.
2. Детето упорито се опитва да проявява жестокост. Кратковременното​ пребиваване на мястото на потърпевшата страна решава въпроса, докато с възрастта се появи и способността да проявява емпатия.

Не мисля, че се е налагало да прилагам такива мерки повече от два-три пъти през жизнения цикъл на който и да е от синовете. Но намирам, че мярката е била намясто и  полезна.
Що се отнася до идеята да ударят майка си, не мисля, че такава би могла въобще да се пръкне в главите на двамата дангалаци. Даже редките случаи на повишаване на тон към майка им се преследват с цялата строгост на семейния закон 😀

Чакай ти тодлър да разбере от обясняния. Особено напоителни такива. Хваща се детето и му се казва с твърд тон "Не", ама трябва да е на момента, в който прави каквото там не трябва да прави. Шамарене не, в никакъв случай на толкова малко дете, има по-скоро обратен ефект.
За протокола никога не съм била удряна или шамарена, но бях сравнително кротко дете, инато в някои случаи, но кротко, без истерии и тръшкане и т.н. похвати. Вече като по-голяма са ме наказвали разбира се, при нужда. Мисля, да прилагам същия модел, защото определено работи. Обаче, все пак си мисля, че шамар в животозастрашаваща ситуация или за пресичане на истерия не бих се поколебала да приложа, по моя преценка.

Изобщо не разбирам шамарене по лицето и заключване.

Но при най-малките - те затова си имат меки дупета. Защото по-добре да му пляснеш дупето, отколкото да си блъсне главата.

В яд никога не съм удряла. Имам си правила. Ако детето е избръмчало, ако е минало границата да чува, ако прави застрашаващи неща или нарочно твори бели и гнусотии, напук - бързо 2 плясвания по дупето го карат да се осъзнае и слагат граници в съзнанието. През ръце и през лице не бия, но е имало моменти, в които и аз, и таткото, сме им позагрявали дупетата, да се осъзнаят. Главно заради истериите. Максимумът обаче е до 3г. възраст. Ежко го е обяснил идеално - това са двете ситуации, когато застрашава себе си и други.

При големия работеше таймаут - той ревеше истерично доста време и просто го оставяхме в стаята да се охлади. Без заключване, без висене прав. Сега няма с какво да го наказвам, просто няма нужда.

И по-малките съм ги занасяла на безопасно място да им мине тантрумът.

От тези съм, които не са удряни, не са удряли и не го приемат под никаква форма. Как съм възпитавала, честно, и аз не знам. Не помня някакви драматични тантруми или въргаляне по земята. Наказвала съм с отнемане на привилегии, май това като цяло е подхода ми - но и то се случва сравнително рядко. Основното е говорене, говорене, ама не като лекция, а като диалог. Получава ми се някак, и с големия в най-трудните тийн моменти се запази; и с дребната сега при първите й сериозни проблеми в 1 клас успяхме. Като цяло съм много кротка и спокойна натура и трудно стигам до викане, например, предполагам, че това работи в моя полза.
Таймаута като цяло не го разбирам как се прилага, моите деца като малки никой не можеше да ги остави да седят и мълчат на едно място

Никога не съм удряла дъщеря ми и смятам, че шамарите са израз на родителско безсилие. Моля да се има предвид, че тя беше от пищящите, търкалящи се и огъващи се като спагети деца. Сега някой може да каже, че е била такава точно защото не съм я пляскала. Дори и така да е, боят никога не ми е бил опция.

Аз самата съм получавала шамар един-единствен път в живота ми, и то като тийнейджър. Държах се безобразно нагло с баща ми и майка ми ме шамароса, за да ме накара да се усетя.

Time-out не работеше при нас също, нито гушкане - караха я да озверее повече. Най-много помага превенцията, както и вие правите. Ако все пак изпадне в истерия има два варианта: игнор, ако обстоятелствата позволяват, или чисто и просто изнасяне/отнасяне от мястото. Случвало ми се е да я прибера от площадката две минути след като сме отишли там. След като се успокои, й обяснявам защо сме се прибрали и така докато се научи.
Светлина в тунела има, но трябва да сте постоянни. Моята беше малък звяр, но на около три и половина години стана сякаш друго човече. И досега (на 10 години) е спокойна, разбрана и разумна. Сега чакам пубертета.

Ех, това родителско безсилие. Не е това: всеки опитен родител има запас от техники. И аз имам. Обаче от опит знам, че не работят. Затова понякога минавам директно на това, което ще работи.

Иначе става малко нечовешко: "силният" родител с непробиваемите нерви, който с равен тон почва лекцията, докато около него вилнее торнадо. Ми това е малко психарско. Все пак детето живее в свят с хора, с емоции и понякога с агресивни реакции. Нека разбере, че понякога границите се защитават И със сила, и че в живота понякога не всеки ще е готов с нерви от въжета да седне да им чете напоителна лекция и да води диалог, докато благоволят да схванат.

Aз също имам този запас от техники. В него обаче не фигурират шамари. Иначе ти си им загрявай дупетата, не мога да се меся в това.
Детето ми е видяло достатъчно агресия. Това че не съм я набила не означава, че аз и всички останали сме я галили с перце.

Ами явно тия техники работят. Но какво правим, ако твоят набор не работи? В крайна сметка целта е да вкараш детето в рамки и да се стабилизира и да е по-щастливо в дългосрочен план. Ако има краен резултат и детето е щастливо, изобщо не си слагам на сърце пляскане по дупето. В крайна сметка в един момент всеки се усеща, ако не се усети и не прещрака кое е правилно, минава в графата "психично болен". Та така, важно е да имаме повече позитивни моменти и нещата да вървят напред. В някои случаи е по-добре нещата да приключат бързо, отколкото бавно и славно да се гази през блатото на негативни емоции, дърпане...тия поведения се задълбочават и отпечатват, затова ги наказвам. За мен най-голямата беля е негативното отношение. И се наказва строго. Мусене, нарочно затъване в кофти настроение. Недопустимо. Може да маже по стените и с боя и с моливи, но да си криви душата нарочно - наказвам. Дори и малките. Карам се, обръщам внимание.

Плясвала съм по крака броени  пъти малката и то в моменти, в които тя ме е удряла. Обикновено след въпроса - искаш ли и аз да те ударя, да разбереш, че ме боли? Тя казва да, аз я плесвам и тя казва - ама болииии....
Но това само в ситуации, в които наистина МНОГО ми е кипнало. И после много, много съжалявам. Напоследък се разбираме вече с повече думи и емпатия.

Не съм удряна, не помня да съм. Не смятам, че боят възпитава. Напротив. Възпитава роби, подтиснати, неспособни да се борят и да изразят емоциите си хора.
Нито боят, нито лишенията от нещо - взимане на любими играчки и тн са показателни според мен. Децата не се научават да правят причинно-следствена връзка. Абсурдно е. Но определено е по-лесно, а за някои родители дори разтоварващо.

Понеже по-горе е зададен въпрос какви възпитателни мерки прилагаме -
Ако се е стигнало до там, че теябва да успокояваме детските нерви, моля малката сама да измисли начин да се успокои. Обикновено си отива в стаята, поплаква малко, или изкрещява силно, или си чете книжка, и идва и казва - успокоих се. Но това след много, много опити да се формира като навик. Обясняваме й, че никой не е виновен за нейните чувства и, че ако нещо я тревожи, аз не разбирам през сълзи или през викове -мога да й помогна само като ми каже със спокоен тон какво й е. Оставяли сме я и да се тръшка и всичко, да се влачи по пода, да тропа с крак на средата на магазина. Стискаш зъби и чакаш, докато не каже "успокоих се" и не ти проговоти с нормален тон. Но си е голяма тренировка за нервите. Признавам си, че десетки пъти съм стискала зъби икаквото друго се сетите, само и само да не си изпусна нервите да я набия.
Нещото, което работи при нас в случаи на здрав инат - е да направя така, че тя да поиска нещото, което аз искам да направи:) И също така - давам й възможност да направи избор, контролиран. Хем избира, хем между няолко неща, които ние с баща й сме определили.


Точно пък за наркотици, цигари и тн не бих си наказала детето никога. Това, мисля, че ще събуди още по-голям гняв в него, ще загуби доверие в родителите си. Ще си каже - тия пък, не уважават моя избор, да си гледат работата.

Боят за мен обаче е на същото ниво като крясъците - даже крясъците и виковете са по-зле. Само като се сетя като съм викала по малката или заради нещо друго, как реагира и ми иде да се самонакажа брутално.
Децата по никакъв начин не са виновни за емоциите и чувствата ни, а ние си го изкарваме на тях, защото, видиш ли, са по-слаби и ще ни изтърпят......

За наркотици няма да го накажеш, защото да не си помисли, че не уважаваш избора му?! Тоест трябва да си мисли, че УВАЖАВАШ избора му да се друса?

Ще настане армагедон в къщи за наркотици и всякакви подобни. Ще му отеснее и света, и уважението, и избора, и всичко.

Ами, за да е направил този избор - нещо трябва да го е подтикнало. По-добре да разбера какво, за да му помогна, че го уважавам и подкрепям и ще съм с него, отколкото да му кажа, че трябва да ме слуша безусловно.....

Искаш да ми кажеш, че вие у дома не употребявате никакви наркотици?