"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни

Споделеното от Бижу ме накара да се замисля...
Майка ми никога не е живяла с биологичния ми баща. Омъжила се е за втория ми баща когато съм била малка и в съзнанието ми той ми е бил бащата. Докато не се разделиха - бях на 11г и тогава майка ми ми каза истината. Тогава разбрах кой е той, какъв е т.н. Запознах се с него на около 13г, но без сюжет със щастлив край - бях предупредена, че бащинството му е тайна за техния свят и такава трябва да си остане - той има друго семейство и деца вече.

Задушаващо е да знаеш, че баща ти не се е интересувал от теб и не те е търсил изобщо през цялото време. В последствие разбрах, че това е било решение на майка ми, но пак не става по-леко, напротив - сега обвинявам и нея. Знам кой е, знам коя е жена му, кои са децата му...често им гледам профилите във фейсбук...приличаме си наистина...Имам двама братя и две сестри, на 20-30 минути са от мен, но не мога да осъществявам контакти с тях. Те дори не знаят, че съществувам. Мъчно е, много....Имам нужда от тях в живота си, прекалено е празен откъм такива близки родствено хора. Иска ми се и аз да успея да го запълня като Бижу...не, че има гаранция, че са добри хора и ще имаме чудесни отношения, но...все пак...тежи си така като знам...

Бижу, адмирации за щастливата развръзка.

От две години съм в ужасна драма. Едната от сестрите на съпруга ми е в дом за лица с умственни проблеми. Преди две години разбрахме, че е имала дете. На моите години. Тя никога не е говорила за детето, майчин инстинкт липсва.... мога да намеря детето, но....тук голямата душевна борба.
Майката е в дом, никой от роднините не ходи да я вижда, освен ние ( майка и е жива, сестра и също). Майката , не е жената, за която дете би мечтало. От друга страна, майката произхожда от много богато семейство и е "скрита" в дома, вкл са и сменили името...за да не хвърля сянка върху името на др дъщеря ( народен представител, много известна в обществото).
Единственното, което искам е детето да е щастливо, не искам да мизерства. Ако е добре, не искам да и объркам животът. Знам, че звучи объркано, такива са и мислите ми.

Titina, щом това не ти дава мира, можеш да намериш детето и да видиш как е дистанционно, без да разбере за твоето/нечие съществуване. А след това според обстоятелствата да прецениш какво и докъде да се направи.
Различните хора реагират по различен начин на такива събития - ето аз имам желание за такъв контакт, но за друг той може да донесе тежест и да обърка живота, както казваш. Докато за да помага човек (това е както разбирам твоето желание евентуално), не е нужно разкриване, има много начини и от дистанция. 

Бижу, насълзиха ми се очите от твоята история. Не знаех, че си била осиновена, но това няма никакво значение. Не те познавам, но много, ама много се радвам за тебе, пожелавам ти хиляди щастливи моменти със семейството ти. 

Бижу, браво 

Плача в момента от разказа ти, а попаднах съвсем случайно в темата. 

Тази тема ми дава НАДЕЖДА,

надежда, че все още има истински ХОРА,

и в този свят, и в този ФОРУМ    не спирам да плача...

И аз попаднах случайно в темата и много ме трогна. Накара ме да се замисля за нещата, които оставиха отпечатък в живота ми.

1. Раждането на детето ми- когато още в родилната зала го сложиха в легълцето до мен и то ме гледаше с ококорени очички, а аз не вярвах, че съм родила това прекрасно създание

2. Когато майка ми получи инсулт в чужда страна...когато месец беше в кома и не се знаеше дали изобщо ще оживее и когато лекарите казали на баща ми „доведи ги –за нас, децата става въпрос- защото не се знае дали не я виждат за последно жива“. Месец прекарахме в болницата и ние, неотлъчно до нея. Слава Богу оживя и 10 години след това няма следствия от инсулта.

3. Когато бях с дядо ми вечерта преди да почине- аз не осъзнавах, че това е последната ни вечер заедно, но той явно е. Сподели ми тайна, която пазя и до днес...поиска да си дръпне от цигарата ми и да си пийне от чашата ми...

4. Пак дядо ми преди да се разболее съвсем, ми казваше „ когато дойдеш сякаш слънцето изгрява“

5. Когато баба ми получи инсулт и бях до нея в болницата, когато после 2 години беше на легло...когато баща ми се обади на мъжа ми и му каза, че е починала...месец преди да родя първата и правнучка...почина точно на рожденния ден на дядо.

6. Когато свекървата получи инсулт наскоро...седмица на легло в къщи...хранех я с пасирана храна със спринцовка, защото не можеше да преглъща добре...как гледаше внучка си сякаш да й се порадва за последен път...дори не дочака да чуе „баба“

7. Когато видях сълзи в очите на мъжа си на погребението на майка му, а до последно се опитваше да се държи.

8. Когато един ден пътувахме с мъжа ми в колата и пуснаха по радиото песен, в която се пееше за баща и син... колко се натъжи мъжа ми и ми каза, че никога с баща си не са имали такива моменти, за които се пее в песента...баща му е починал докато мъжа ми бил много малък.

9. Когато една вечер след дискотека видяхме премазан човек на улицата между два завоя... никога няма да забравя думите на мъжа си „ мале, това е човек, наведи се за да не гледаш“

10. Сълзите в очите ми и в тези на мъжа ми, когато трябваше да си заминава да България, за неизвестен период от време, и пак сълзите в очите ни, когато се събрахме отново.

11. Когато доведеният ми син ми подари картичка за рожденния ми ден и вътре беше написал „Ти си най- добрата мащеха на света“

12. Когато с мъжа ми решихме, че е време да имаме дете... секса след това... и положителния тест на другия месец

13. Когато се завърнахме от чужбина... как ни посрещна на вратата първо кучето, колко беше порастнало, а го оставихме едва мъничко... но не ни беше забравило

14. Когато вечер след тежък работен ден детето ми и баща му си играят... как се катери по него... как се гушкат.

15. Първите стъпки на детето ми... вечерта се разхождаме за ръчичка из стаите и чакаме тате... когато го видя на входната врата се пусна и извървя целия коридор сама

16. Когато бяхме на едно от първите морета с мъжа ми и аз неможех да плувам, а той ме учеше... щях да се удавя и той ме спаси

17. Първото ми возене на самолет

А сигурна ли си, че те искат същото, че им липсваш?
От страната на другите съм - хич не ми стана приятно като ми се представи 1 девойче за сестра.
Никакви сестри не сме - баща ми и майка и са си изкарали приятно едно време и останало до там. Големи хора са били и са взели своето решение.  След като те не са пожелали да живеят заедно - за мене няма смисъл сега да се правя на добрата какичка.

Дано модераторите зачистят, но това последното беше леко грубо...
Няма как да е сигурна без да ги пита
Има случаи като твоя, има и като на Бижу. Хората са различни
Родителите ви са взели тяхното решение, правилно или грешно - никой не може да каже
Сега вие сте големи хора и е ваш ред да вземете решение.
И да бяхте отраснали заедно пак може да не си "добра какичка", но е факт че сте роднини.

Няма как да им липсвам, понеже както казах, нямат представа, че съществувам. Може би имаш предвид дали биха приели добре присъствието ми? Ако е това - не зная, разбира се. Затова и не съм си позволила нещо в тази насока. Не желая да обърквам евентуално живота на хората. Просто споделих чувствата си по тази тема.

Снощи и аз дълго четох темата, доста си и поревах де. Обаче ме замислихте за моите 17 или 117 мига, не знам май са много. Има радостни, но има и тъжни. Я да видим какво ще сътворя.

1. Първия ми положителен тест в живота, студената пот, която ме обля и страха, който изживях.
2. Започналото ми раждане в 31 седмица и още по-големия страх, който ме завладя.
3. Най-тежките 16 дни в живота ми, когато дъщеря ни беше в кувьоз.
4. Първото изваждане на бебето ни от кувьоза. Първите мигове в моите ръце и погледа й тогава. Стори ми се много критичен.
5. Дългоочакваното прибиране в къщи с нея.
6. Всеки път, когато си изтървам нервите у дома и как жестоко съжалявам после. Явно ме обичат безрезервно, иначе не биха ме търпели.
7. Първия път, когато мъжа ми ми държеше ръката. Тогава не вярвах, че някога ще можем да бъдем заедно. Пътя, който извървях, свободата, която извоювах за да имам щастието вече 8 години и половина да живея живота, който е в момента.
8. Моментите, в които моите родители си тръгваха от къщата на баба и дядо и когато ми обясняваха, че отново не могат да ме вземат с тях, защото няма кой да ме гледа. Доволния поглед на сестра ми, че отново само тя си тръгва с тях.
9. Деня, в който изричах думите - аз нямам сестра.
10. Момента, в който разбрах, че бих била напълно  щастлива, когато около мен няма нещастни хора. Момента, в който осъзнах, че не мога да помогна на всички. А, и да, имам сестра и я обичам и винаги бих й помогнала.
11. Боя, който отнасяше сестра ми. Страха и недоумението защо майка не прави нищо по въпроса. Това ме тормози до ден днешен.
12. Нещата, които искам да споделя с моите родители, но мълча, защото знам, че само бих ги натъжила за някои работи. Знам, че няма да ме разберат.
13. Сватбата ни. Помня почти всеки един детайл от самото начало на подготовката до края на събитието. Бих я направила пак със същия мъж по абсолютно същия начин.
14. Първия път когато чух думите - лельо, аз съм у дома.
15. Дивите ми млади години.
16. Оня телефонен разговор, в който сестра ми съобщи, че татко е в болница. Болката, която изпитвах дори, когато дишах и двата часа път до Варна.
17. Последния път, когато видях баба с всичките онези тръбички в нея. Думите на доктора, който ме попита 100 пъти дали съм сигурна, че искам и имам сили да вляза да я видя. Мъката, че последните думи, които чух от нея седмици преди това бяха - остани още малко. Е него ден можех да стоя много, но тя не знаеше, че съм там.

И аз... На този ден, преди 27 години! И пак бих избрала същия мъж! 
deskatta,  

Честита годишнина, Бижу! Бъдете щастливи! И здрави!

Ние миналия месец направихме  28 години. И бих ги повторила и пак, и пак, и то точно и само с този мъж.

А сега отивам да пиша на страницата на Търсим се, защото търся сестра си...Дано имам твоя късмет и да се открием...

Бижу, честита годишнина 


mpetkova, дано сестра ти желае да бъде открита. Късмет.

Дано! Благодаря!