"17 мига от Пролетта" или 1001 дни, нощи и моменти белязали живота ни

Flocke, повярвай, много добре разбирам какво казваш ! Бъди независима, колкото и да имаш нужда от обич, всички я имаме! Прегръдки!

Благодаря ви момичета  Човек живее за да се учи, надявам се да съм си научила урока и повече никога да не правя такива грешки 

E, няма да са тези - други ще правиш!     

Важното е да помниш през колко неща си минала и че всяка трудност отминава... все някога. 

Flocke , в живота на адна жена има много силни любови. И всеки път си мислиш, че е най-силната, последната и НИКОГА няма да ти се случи отново. Така е устроено човешкото сърце, поне женското със сигурност.
Де факто съвсем не е така, но трябва време да го разбереш.
Горе главата.

Колко мъка, болка и щастие се крие във всеки един ред на тази тема. Прегръщам ви момичета  
Ето и някой от мойте моменти:
* Аз съм много малка и сама, гледам от автобуса и плача. Баба ме изпраща на целоседмична градина и пак тя ме посреща в петък за да ме върне отново там в понеделник. Горката е над 70 годишна, а е поела двама ни с брат ми като свои деца.
* Деня в който баща ми ме нарече крадла и не ми повярва, че не знам къде са парите от рестото. Бях взела храна от стола и записала храна за следващия ден както всеки ден. И не знаех къде са парите, а ги бях забравила на касата. Отидохме с него до там, лелята ги даде, а баща ми просто се обърна и си тръгна, не намери сили да се извини.
* Летата на село, една добра жена, която винаги ме обича безрезервно, винаги е била на моя страна каквото и да направя, никога не ме упрекна и моето учудване когато ме водеха при другата ми баба, а тя ме питаше как се казвам   никога не я обикнах както МОЯТА БАБА.
* Нощите, когато плачеща бягах при фонтаните в Плевен, плачех на някоя пейка в тъмнината и исках да умра. Никой не ме обичаше и нямах семейство. Жалкото е, че след толкова години, все още не намирам общ език със семейството си и не се чувствам обичана. Добре че, намерих мъжа на живота си и вече знам къде искам да бъда.
* Дните в училище стояща настрана от събитията и чувстваща, че съм маловажна и нямам право да бъда с останалите.
* Деня е който се явих на изпит за математическа гимназия без никой да знае и нямаше кой да ме изпрати, защото на никога не му пукаше или по-точно не му беше минало през ум да се замисли аз какво ще уча. И месец по-късно когато видях, че съм приета и баща ми който се хвалеше с това все едно е негово постижение.
* Спелеолозите и щастието, че вече принадлежа на някаква група. Аз бях тяхното малко момиче и всички се грижеха за мен. Майка ми, която ме обвиняваше в какво ли не и и милата ми баба, която покани всички спелеолози на гости на село, а те и насякоха дървата и сготвиха вечеря. Тя знаеше, че съм с добри хора и ме прати с тях независимо от забраната на майка ми.
* Как кандидатствах на 4 места за студентка, защото не вярваха, че ще ме приемат и деня в който им натрих носа, защото ме бях приели навсякъде.
* Сутрините когато вече студентка се връщах на село за да помогна на баба в градината, а тя на 92 години почваше работа сама сутринта, за да не ме буди и да се наспя.
* Един ден преди 15 години в който пътувайки за София в експреса седнах до едно момче. И то стана моето момче докато стигнем. На следващия ден се пренесе да живее при мен и не си тръгна повече. Надявам се никога да не си тръгне от мен.
* Новата година когато избяга от семейството си за да дойде при мен, защото аз не исках да оставя баба сама на празника. Той пристигна в 22 часа, а баба отключи вратата и го прие като скъп гост макар, че не го познаваше.
* Деня в който само в присъствието на родителите влязохме в съвета и без булчински рокли и сватби просто подписахме, защото брат ми се беше оженил 5 дена преди това и не можели да правят 2 сватби. И една година по-късно, когато решиха да ни направят сватба, защото "Какво ще кажат хората" и мига в който мъжа ми ми каза, че ще казва "ДА" винаги. И най-хубавото - взеха ме от дома на на баба, там където винаги съм била щастлива и милата жена, радваща се, че доживя този миг.
* Последните и години, когато тръгвайки си от село всеки път се обръщах назад, виждах баба на вратата и се опитвах да запечатам този миг. И една вечер, когато тя ми каза, да не тъжа за нея когато си отиде, защото винаги ще е с мен и колко много плаках тогава в прегръдките й. И въпреки, че знаех, че и е време (беше на 94 години) плаках като малко изгубено дете когато тя си отиде и болката от това, че не успях да бъда до нея, и упрека в себе си, че все намирах нещо по-важно и все по-малко време да поема пътя към нея. Обичам те, бабо и времето не лекува болката.
* Месеците в които се редувахме кой да спи на походното легло и кой на земята, но бяхме безкрайно щастливи, защото бяхме успели сами да си купим жилище със спестени пари и с безбожен заем, но не стигнаха парите за легло 
* Морето на което 3 дена след като ми беше свършило заявих, че съм бременна. Увереността ми след толкова години чакане, че това е станало. Първия положителен тест в деня в който уж трябваше да съм в овулация, а мъжа ми не ми повярва, та на мен даже не ми беше закъсняло.
* Първия преглед и лекарката сочеща една точка: "Това е вашето евентуално наследство."
* Деня в който разбрах, че моята най-добра приятелка е бременна и термина и е 5 дена след моя  
* Нощта, когато сънувах баба, че ме гали по корема и вече знаех, че с детето всичко ще е наред.
* Деня в който отивайки на рутинен преглед при гинеколожката казах на корема си (мило, довечера ще се видим) имайки предвид, че ще я видя на ехографа, а тя прие думите ми сериозно и след няколко часа се роди.
* Мига в който я донесоха докато бях на операционната маса, тя плачеше, аз посегнах, погалих и бузката и тя замълча заслушана в гласа ми.
* Сълзите в очите на мъжа ми, когато ме изнесоха с носилка от операционната, аз треперех от системите, а той не можеше от притеснение да отвори вратата и да ме прегърне. Когато успя ми каза, че много се е притеснявал за мен, защото знае колко мразя болниците. Не искам да си представям какво е изживял, докато е чакал отвън.
* Деня в който се прибрахме от болницата и я гледахме в креватчето й как спи и нощите след това, когато не можехме да спим от притеснение и през няколко минути проверявахме дали диша (толкова крехка ни се струваше).
* Мига в който чудейки се защо пука бейбефона влязох при детето и я намерих посиняла, не можеше да си поеме дъх. Няколкото секунди, които ми се сториха векове през които духах в устата и, тупах гръбчето, полудявах от страх и чувството на безпомощност което изпитах.
* Мига в които падна в нас и си счупи ръката и как ми се искаше мен да ме боли, защото не можех да и помогна.
* Всеки път когато видя как гледа дъщеря си, любовта в погледа му и как дава всяка частица от съществуването си за нея. Не съм виждала толкова любящ баща.

450, много ме развълнува твоят разказ! Пожелавам ти цялото щастие на света! 

450,

Благодаря ви момичета, да ви се връща 
Всяка трудност ни прави по-силни, но аз смятам, че не съм силна, просто съм намерила начин да оцелея и сега обръщайки се назад в спомените си, усъзнавам, че бях забравила лошите моменти и живеех в настоящето щастлива, обичана и обичаща. Желая го на всички ви 

И аз те прегръщам    Желая ти много щастие!

Ще започна с това, че имах уникално детство, такова сега нямат децата.
 На 19 години майка се разболя от рак
момента в който умря, част и  от мен умря
татко ни остави да се оправяме сами
почнах да живея сама на 22години
запознах се с един изключително харизматичен човек,
но съдбата и него ми отне
в живота ми минаваха и заминаваха много хора, накрая го дочаках, него чаках цял живот
момента в който ми каза, че иска дете от мен
момента в който разбрахме, че няма да е лесно той застана твърдо зад мен
след седмата процедура инсеминация видях положителен тест-за кратко
първо ин витро сполучливо- пак за кратко
второ ин витро сполучливо вече бяхме сигурни, че всичко е наред-не в 7 седмица извънматочна, операция, изписаха ме на рождения му ден
момента в който ми каза, че винаги ще ме обича и след 100 години толкова силно колкото и днес.....
следва продължение....
надявам се по добро 

Кураж и успех!!!! 

Темата е страхотна, доста късно я откривам и още не мога да прочета всичко, затова пък се наревах тази вечер до насита! 

450, разплака ме ... любовта, с която говориш за баба си. Аз загубих моята преди 2 години и не е спряла да ми липсва и за миг. В рамките на една седмица починаха тя и баща ми, но някак неговата загуба я преодолях, може би защото не беше съвсем неочаквана. Улисана в грижите по него, не й обърнах достатъчно внимание, докато не беше вече твърде късно. Ако можех да я видя сега само за ден, за миг дори ... да й кажа колко много я обичам, как безкрайно ми липсва и да я помоля да ми прости, че в последните й дни не бях най-добрата внучка. Има хора, чиято загуба никога не се преодолява.

Когато обичаш един човек истински, когато всичко в твоя живот е свързано с него, когато години наред съм я имала за най-скъпоценното нещо в живота си няма как да я преживея. След месец се навършват 15 години откакто я няма, а тя все още е тук. В началото я сънувах често, посрещаше ме на прага и ме прегръщаше както винаги, а аз я повдигах от земята в прегръдките си и и се радвах (толкова щастливи мигове и как ми се иска да я прегърна поне още веднъж, пък било и в съня си)
Да допълня някой мигове и се надявам да не досаждам.
* малка съм (около 5), на гости на леля, а тя ме обвинява, че съм счупила дъската на тоалетната чиния и не си признавам. След 10 години след като седнах на залепената с лейкопласт съща тоалетна чиния я попитах за тогава, тя каза, че сина и я бил счупил, но не бил казал и даже не помнеше, че ме е обвинявала. А аз го помня за цял живот. Надявам се, да не причиня такива спомени на дъщеря си, а четейки вашите мигове установявам, че паметта е странно явление и понякога помним неща, които за останалите хора са били нещо между другото и не толкова специално.
* автобуса с който от 5 годишна пътувах сама до село и шофьорите, които трябваше да ми кажат къде да сляза, а аз знаех, чувствах баба застанала на спирката от далеч  
* Братовчедите на село, летните нощи когато играехме до 12 и едва ни прибираха, вечеринките, които органицирахме, песните, стиховете и танците пред нашата врата и бабите от улицата, които ни хвалеха постоянна, а на следващия ден, неизбежния въпрос като минем покрай тях: "Ти чие момиче беше?"  
* Поклон пред тази жена, която намери сили да гледа умиращия си съпруг и да прибере брат ми от "Дом майка и дете", където са го оставили за година докато те са в чужбина, а е бил на годинка. Поклон за това, че после отгледа и мен, песните които ми е пяла, приказките, които ми е чела, логическите задачи, които ми даваше, а аз бях още на 3-4, любовта в погледа й, безрезервна, всепоглъщаща, все прощаваща.
* деня в който леля ми се обади за да ми каже, че майка е в болница и е болна от рак. Плача ми тогава и все още се чудя какво е това чувство, което ме свързва с нея макар, че никога не сме били близки. Как нещо ми подсказа какво да направя, как един непознат човек ми подаде ръка в този момент, настани майка в болницата за чужденци в София (по това време беше невъзможно да се настаниш там без връзки), направиха и операция и вече 15 години е жива и здрава (дано да е така още дълго).
* Ден преди операцията, когато един циганин дошъл да види жена си в болницата даде кръв за майка, не искаше да вземе парите ни за това и след като му ги набутахме в ръцете ни даде шоколадите които са му дали заради кръвта. Дано за всички хора в трудни моменти се намира един Човек, пък бил и той циганин, който да подаде ръка. Вече вярвам, че хората са различни и нямам право да съдя човек заради произхода му.
* Думите на баба "Винаги се обръщай назад и помни от къде си тръгнала"
* Няколко години след операцията на майка намирам бучка в гърдата си. Празници са, Коледа, а аз плача безутешно, защото няма как да разбера какво ми е. Преоценката на живота си и колко много се промених за тези дни. Как погледнах назад, видях живота си празен и как реших да имам дете, за да изпълня мечтата на мъжа ми и да не го оставям сам когато умра.
* Един добър доктор, който ме прегледа и ми даде личния си телефон и следващата сутрин след като му се обадих слезе от кабинета си пред онкологията и ме заведе за ръка до специалистта, за да ми направи изследвания. И с каква усмивка ми каза после, че е киста само и няма да умра   Този човек виждах за първи път в живота си, не беше ме свързал някой с него, просто отидох с болката си при него и той я прие като своя. Прекланям се пред такива Лекари.
* Месеци след като се запознахме с Него той заминава за работи в Горна Оряховица на стаж, а аз съм в София. Решавам, че това е края и му го казвам. Отивам си при баба и една вечер братовчедката ми ме кани да отида в родния му град, които е близо до село с нея, защото била с някакво гадже с което не искала да остане сама. А гаджето, решило си проблема, решава да извика негов приятел, за да не съм с тях. Познайте пред чия къща ме заведе без дори да знае за нашата връзка? Е тогава реших, че това е съдбата и спрях да бягам  
* Изнасяме се заедно на квартира. Тя е най-хубавото място на което съм била, защото сме заедно. Нищо, че е под земята, прозореца гледа към плочките в градината на къщата, а веднъж докато готвех под прозореца една нахална котка се наведе от него, бръкна в тенджерата и отнесе пилето   И пак там първия таралеж който съм виждала и възбудата в гласа на мъжа ми, които ме викаше за да ми го покаже свит до нашия прозорец.
* Деня на сватбата на брат ми. Носейки каси с бира към ресторанта, мъжа ми казва на баща ми, че иска да се ожени за мен. Отговора е бил: "Ако ти се слугува, давай   "
* В новия апартамент сме, баща ми е дошъл да помага в ремонта, седнал е на единственото легло в нас (походно), почесва се, а под ноктите му се появява кръв. Казва ми: "Така е, ще умра скоро, ще видиш", а беше здрав и прав като бик.
* Отивам си на Плевен да ги видя, татко е готви и ми се кара, че не може да ме видел и защо съм отивала в болницата сега (да видя свекъра получил инфаркт), а аз му се скарах да не говори така и отидох. Не можахме да седнем на маса на пилето, което беше сготвил за мен. Тръгнах си за София, а след 4 дена ми казаха, че е отишъл на работа сутринта, получил инсулт и вече го няма   Какъв е живота и как понякога си мислим, че постъпваме правилно, а в същност колко много грешим.  
* Бременна съм в 5 месец, а никой не знае. Отиваме на гости при роднините и никой не разбира докато не кажем (дали не ми личи или никой не се интересува?)
* Първите думи, първата усмивка, първата съзнателна прегръдка породена от прилив на нежност, а не защото искам да я вдигна на ръце, игрите със слънчицето, когато сутрин се опитвам да открадна някоя минута сън, а тя влиза под чаршафа ми при краката, пропълзява до мен, вдига се извиднъж заедно с чаршафа пред лицето ми и казва "Бау" и сърцето ми прелива и искам винаги да е моя, винаги да съм до нея и винаги да и давам цялата любов на света 
* Моето слънчице, което си предаваме един на друг. Забързаните сутрини когато аз се прибирам от работа, а мъжа ми тръгва и минутите пред вратата когато по негови думи "Рапорт даден - рапорт приет".
* Милото детенце, когато ме изпраща до работата, а на връщане в колата повтаря до безкрай "Къде е мама?". Сутрините, когато се събужда и първия въпрос в устата й "Къде е тате?" и толкова познатия рефрен от 5 месеца : "Море, море, море и подозренията ми, че не толкова самото море и е харесала, колкото времето прекарано тримата заедно, без някой да бърза и да тича за някъде.
* Всичките ми приятелки с който се запознах благодарение на форума. Благодаря ви момичета, за любовта и силата която ми давате. Благодаря Ви, че когато имам нужда от вас сте до мен, благодаря, че не ме карате да се моля като просякиня за помощ. Благодаря, че когато съм в патова ситуация и организирам график кой как да гледа детето, а пак има часове в който трябва да тръгна на работа, а мъжа ми не се е прибрал, на въпроса ми "Как сте в четвъртък?" ми отговаряте просто "Няма проблем, ще я гледаме." Може да не прочетете думите ми, но дано да знаете какво значи това за мен. И напук на нашата скапана държава, има хора в нея и си помагаме, за да може да оцелеем. Дано някога да успея да ви се отплатя  

450, не можеш да си представиш колко от твоите моменти са същите като моите