Случвало ли ви се е сами да не можете да си имате доверие на това, което чувствате?
На 29 съм. През последните 10 години от живота ми имах 3 връзки, и 3-те с мъже, по които бях луда. Голяма любов от моя страна, но накрая все се разделяхме, защото в началото се държаха студено с мен, а докато ме обикнат, аз изстивах... разминавахме се жестоко. Толкова ми беше писнало, че се бях отрекла от връзките и няколко години си карах на отношения без обвързване.
В началото на тази година срещнах мъж, малко по-голям от мен. Счупи калъпа - абсолютно анти на мъжете, с които съм била, на външен вид и най-вече на характер. Приятелките ми все се чудят - не е мой тип ама хич. Много затворен. Първите срещи бяха особени - нямаше стремеж да ме впечатли, а аз бях апатична. Мислех, че дори няма да стигнем до секс. Стигнахме. Мислех, че ще избягаме един от друг след секса, защото така става в повечето случайни връзки. Не избягахме. Носех се по течението, чувствах се спокойна с него, бях себе си. Не сме били обезумяло-влюбени един в друг, не ме е ухажвал, но бяхме ОК. Той се отнасяше с мен грижовно, аз също и така, от месец на месец, някак си, някога си, сме станали двойка. И тъпата ми глава постоянно поставя това под въпрос.
Откакто го срещнах, нямам желание да се виждам с други мъже. Скоро ще заживеем заедно. Дори мисъл за деца ми минава през ума. Но не мога да си отговоря - заедно ли сме, защото се обичаме и привличаме, или сме заедно, защото сме удобни, сигурни, комфортни? Примиряваме ли се един с друг, защото дълго сме търсили, дълго сме удряли на камък и ето ти го това нещо, което някак си изглежда ОК? Той наистина е затворен, аз също не умея да изразявам чувствата си. Не си знаем миналото, никой не пита другия. Усещам, че ще имаме грандиозни проблеми в комуникацията, състоящи се от мълчание и неспособност да се изразим. И не знам... колко стабилно може да остане едно ОК?
Знам, че е глупаво да очаквам реален отговор на този въпрос, при положение, че аз самата не мога да му отговоря. Не искам да прецаквам нещо хубаво и нормално защото не е точно така, както си го представям, но и съм напълно наясно колко лесно мога да изкуфея с годините, и да започна да се чувствам неоценена, нежелана и загубена. Просто искам да чуя чуждо разсъждение по темата.
На 29 съм. През последните 10 години от живота ми имах 3 връзки, и 3-те с мъже, по които бях луда. Голяма любов от моя страна, но накрая все се разделяхме, защото в началото се държаха студено с мен, а докато ме обикнат, аз изстивах... разминавахме се жестоко. Толкова ми беше писнало, че се бях отрекла от връзките и няколко години си карах на отношения без обвързване.
В началото на тази година срещнах мъж, малко по-голям от мен. Счупи калъпа - абсолютно анти на мъжете, с които съм била, на външен вид и най-вече на характер. Приятелките ми все се чудят - не е мой тип ама хич. Много затворен. Първите срещи бяха особени - нямаше стремеж да ме впечатли, а аз бях апатична. Мислех, че дори няма да стигнем до секс. Стигнахме. Мислех, че ще избягаме един от друг след секса, защото така става в повечето случайни връзки. Не избягахме. Носех се по течението, чувствах се спокойна с него, бях себе си. Не сме били обезумяло-влюбени един в друг, не ме е ухажвал, но бяхме ОК. Той се отнасяше с мен грижовно, аз също и така, от месец на месец, някак си, някога си, сме станали двойка. И тъпата ми глава постоянно поставя това под въпрос.
Откакто го срещнах, нямам желание да се виждам с други мъже. Скоро ще заживеем заедно. Дори мисъл за деца ми минава през ума. Но не мога да си отговоря - заедно ли сме, защото се обичаме и привличаме, или сме заедно, защото сме удобни, сигурни, комфортни? Примиряваме ли се един с друг, защото дълго сме търсили, дълго сме удряли на камък и ето ти го това нещо, което някак си изглежда ОК? Той наистина е затворен, аз също не умея да изразявам чувствата си. Не си знаем миналото, никой не пита другия. Усещам, че ще имаме грандиозни проблеми в комуникацията, състоящи се от мълчание и неспособност да се изразим. И не знам... колко стабилно може да остане едно ОК?
Знам, че е глупаво да очаквам реален отговор на този въпрос, при положение, че аз самата не мога да му отговоря. Не искам да прецаквам нещо хубаво и нормално защото не е точно така, както си го представям, но и съм напълно наясно колко лесно мога да изкуфея с годините, и да започна да се чувствам неоценена, нежелана и загубена. Просто искам да чуя чуждо разсъждение по темата.
Някои от тях наистина ми дават перспектива. 