Откраднат живот: Анатомия на гнева - ТЕМА 66

ТЕМА 1   ТЕМА 10   ТЕМА 20   ТЕМА 30   ТЕМА 40   ТЕМА 50   ТЕМА 60

"Смъртта е само кратка раздяла с нашите близки. Те никога не ни оставят напълно. Те винаги са около нас и ни помагат." - д-р Войнова
"Казват, че когато човек умира, в небето проблясва светлина... Може би това е душата му, която се отделя от тялото, знаейки, че трябва да се отправи към своя път. Там горе няма болка, няма физически недъзи, нито отчаяние и скръб. Тялото прави последни усилия да върне душата от онзи свят, но тя знае, че е безсилно да се справи. Сърцето, дробовете, мускулите всичко угасва постепенно,... Моето време приключва, за да започне на нечий друг. Раздялата е трудна...сбогуването дълго. Оставям най-любимото си същество съвсем само... Детето, което беше майка за мен, а аз за него...просто тежест... Но ти, мило мое момиче, ме научи, че човек, има сила да се пребори с всичко.Знам, че ще се справиш и с това. Гордея се с теб...Ти беше безстрашна и непримирима...Ти беше моят житейски урок,...а аз може би твоя... Обичам те."
„Има моменти, в които трябва да се хванем за нещо в тоя объркан, непредсказуем живот.Понякога се хващаме за миналото, за това, което ни напомня откъде идваме, за да сме сигурни, че отиваме нанякъде изобщо... Друг път се хващаме за бъдещето, за светлината, която виждаме в очите на един малък човек, заради когото трябва да устояваме на бурите. Да стоим като фар и да светим в тъмното. Да светим, докато този малък човек порасне и осъзнае, че силната свeтлината на фара просто отразява очите му. Друг път се хващаме за страха. Един от най-здравословните ни инстинкти, който ни помага да оцеляваме. Защото безстрашните умират първи.Има моменти, в които трябва да се хванем за нещо в тоя объркан, непредсказуем живот. Понякога се хващаме за миналото, за това, което ни напомня откъде идваме, за да сме сигурни, че отиваме нанякъде изобщо... Друг път се хващаме за бъдещето, за светлината, която виждаме в очите на един малък човек, заради когото трябва да устояваме на бурите. Да стоим като фар и да светим в тъмното. Да светим, докато този малък човек порасне и осъзнае, че силната свeтлината на фара просто отразява очите му. Друг път се хващаме за страха. Един от най-здравословните ни инстинкти, който ни помага да оцеляваме. Защото безстрашните умират първи."

"Трябва да гледаш в очите, когато се разделяш с някого. Кога свършва любовта? В кой миг точно? Да, трябва да гледаш в очите този, който си отива от теб, без да мигаш, за да не пропуснеш и последния момент, последната
капчица от това между вас и после...да го пуснеш, да се пуснеш от него. Трябва да се вгледаш в очите на този, в когото се опитваш да се намериш отново. За да си сигурен, че има място за теб в сърцето му. Сърце,което отдавна е забравило да се вълнува и сега неумело се опитва да си спомни какво е да бъде отново живо. Трябва да гледаш другите в очите винаги, защото току виж някой някога някъде види в твоите болката ти и успее да я излекува. Трябва да гледаш право в очите и това, с което се разделяш и това, което предстои да прегърнеш... И това, което те е наранило. И това, което ти е дало крила и в края на деня просто да кажеш “Благодаря “. И за хубавото и за лошото. Благодаря."
"Не очаквах да те срещна, но ти се появи ненадейно и стана моята “артерия на любовта” - тя ме движи напред. Ти ме превръщаш в копнеж и желание. Ти си кръвта във вените ми, която кара сърцето ми да бие. Ти си емоционален хаос, но аз не искам да те променям, защото обичам твоя нестандартен начин да изразяваш себе си. Готова съм да бъда с теб, да те събирам, когато се разпадаш, да те вдигам, когато падаш и да ти давам надежда, когато всичко изглежда безнадеждно. Ти си моето неочаквано щастие - ти си светлината в края на мрака, която ще преследвам завинаги. А аз?... АЗ съм ТИ... защото те обичам."
"Ежедневно имаме хиляди поводи да се мразим и една едничка причина да сме заедно."
"Пропукването идва внезапно, като летен порой, като цунами, което се е събирало капка по капка докато стане
огромна вълна,която те залива изведнъж. Един миг и всичко, което прилежно си подредил в мислите, в сърцето си, в плановете за бъдещето рухва с един жест, с една доза непремерена лудост...Един миг, в който осъзнаваш, че си напълно сам. Със себе си, с мислите си, с празното тихо пространство.Защото не са ти оставили избор...
Или се оглеждаш се в очите на другите и там не намираш своето отражение, а виждаш нещо грозно, което е вече
твоето аз за пред тях.Здравей, мое ново аз, не те познавам, не те харесвам, не те искам, но ще ми се наложи да живея с теб."
"Всеки има някаква много драматична история, обвита в тайни, които рано или късно излизат на бял свят...
Тогава настъпва промяната. Промяната дава внезапен прилив на сили. В такива моменти, човек става решителен и действа със замах. Тъкмо това са миговете, в които осъзнаваш, че в разбулените тайни няма нищо чак толкова страшно. Те означават свобода. Когато мълчим, трупаме гняв. Гневът излиза на бял свят. И от това не произлиза нищо добро. Хората трябва да говорят. Ако не могат, трябва да направят всичко възможно да се научат."
"... и се питам, защо да живея правилно, след като на финала се стига до едно голямо... нищо." доц Банков
"Лекарската професия е най-хуманна, колеги. Не бива прекрачваме границата, не бива да злоупотребяваме с властта, която ни е дадена. Животът на другите хора е изцяло в наши ръце и трябва да даваме всичко, когато лекуваме, независимо от това дали е обикновен пациент или престъпник. професор Цонев
Всеки осъден на смърт има право на своето последно желание. Чудя се, дали така умираме по-леко или животът с жестокост ни помахва за довиждане, за да издълбае в душите ни като наточен скалпел... думичката КРАЙ.
Всички сме осъдени. И едва когато го проумеем, сваляме короните от фалшиво его. Разбираме, че всеки път, когато се опитваме да контролираме нечия съдба, всъщност крещим “страх ме е, че ще си отидеш”. Болезнен момент, в който осъзнаваш, че си човек. Смъртен като всеки друг. Човек, който понякога се нуждае от подадена
ръка. И ако си позволиш да я приемеш с благодарност, кой знае... Може би ще си по-малко сам. Някои от нас отказват да приемат присъдата си. Опитват се да избягат от нея. И не. Най-страшната присъда не е последната глътка въздух или последния удар на сърцето. Тя е онзи момент, в който се срещаш с истината, която винаги
си знаел, но не си имал смелостта да изречеш на глас. Че си напълно сам. Така, както си бил в началото на пътя.
Толкова сам, че оставаш само тяло, заключило духа зад непробиваема броня... Толкова много сам, че си готов да
катастрофираш, но не и да допуснеш някой до тайните на сърцето си."
"Всеки има нужда от достойнството си. Дори и най-болния." доц. Захариев
„Отново заедно. Въпреки чувствата си, лекарите не могат да избират кого да лекуват.“ Д-р Стаменова
"В такива дни човек намразва слънцето защото свети ярко, когато животът на един човек угасва"
„Доктор Ковачев, Вие не сте донор. Ако един орган отказва, има два варианта – или се бориш да го възстановиш, или го пускаш да си отиде. Това е твоята битка и аз нямам нищо общо с нея.“ Доц Банков
„Най-трудните решения са тези, които взимаме за най-близките си, когато те не са способни. Кой може да каже кое е правилно и кое грешно?“ Доц. Захариев
„Тук всичко е ясно от самото начало. Очите, в които си се взирал, няма да те погледнат отново. Не можеш да се надяваш на случайните погледи, изпълнени с любов. Там всичко вече е угаснало. Ръцете, които са те докосвали, никога няма да докосват отново. Пръстите няма да галят. Дланите няма да се преплитат. Никога вече няма да можеш да следваш стъпките й. А времето ще заличи следите, които е оставила. Тихо е. Тъмно е. Тя е красива. Почти като в приказка. Само че, този път принцът е изпреварен. И красавицата е целуната от смъртта. Точка!“
„Всичко в живота си има логика, Врабчев. Само трябва да наредиш пъзела, за да я откриеш. Ева ще спаси това момче.“ Доц. Банков
„Пациентите често бъркат лекаря с Господ. В някои отношения те наистина си приличат – държат живота на хората в ръцете си и знаят къде е границата между живота и смъртта. Но има една съществена разлика – Господ решава дали да отидеш там, лекарят се бори да останеш тук.“ - Христо Карагьозов
„Лекарите са призвани да лекуват. Пренебрегват приятелите и семействата си, за да спасяват нечии чужди приятели и семейства. Но сега се питам... какъв е смисълът да си лекар, ако не можеш да помогнеш на най-близкия си човек? В клиничната картина на живота, болката е нелечимо заболяване, което се проявява внезапно и протича с усложнения. В хода на лечението търсиш начин да вкараш болката в ремисия. И се молиш да няма рецидив. Само при такава съвкупност от обстоятелства, страхът от болката се стопява. И отстъпва място на покоя.“ - доц. Банков
Какво сме ние?... Според лекарите - седемдесет процента вода, и седем системи от органи, които непрекъснато взаимодействат в абсолютна хармония, за да изградят човешкия организъм. Но ако направим хирургически разрез на човешката душа, ще открием седемдесет процента тъга, двайсет процента надежда, и нищожен процент щастие. Почти немислимо е да живеем с тези несъвършени пропорции. Много хора упорито опитват да променят съотношението,... за да сведат тъгата до минимум. Но малцина са тези, които успяват."
„Животът пет пари не струва, ако си позволиш да бъдеш зависим и да го подчиниш на постоянния страх, че някой може да ти го отнеме, разбираш ли.“ – Д-р Стаменова
"Ние сме егоисти, песимисти, циници... Хора, които трудно постигат консенсус. За каквото и да е... Обичаме да се бъркаме в живота на другите, защото сме убедени, че по-добре от тях знаем как се живее. Истината плаши. Защото, ако я погледнем в очите, ще се наложи да поемем отговорност. Хората могат да бъдат всякакви, но само, ако са живи. Истински живи“ Доц. Виктор Банков