Ролята на жилището в семейните отношения

Жилището, в което живеем е шестото в общия ни живот. Даже седмо, ако броим това, в което живеех като бяхме гаджета. Естествено, че не може да се живее на улицата, но не е кой знае какъв проблем в днешно време. Не се привързвам към дом и нямам никакъв проблем да се местя. По темата:

1) Собствеността - в нашите семейства всеки си притежава неговото и никой не прехвърля на съпруга/та си. Може да се прехвърли на дете/деца с цел данъчни облекчения. Естествено влагаме в ремонти и облагородяване на наши собствени, но и жилища на свекъри, тъстове, жилища, в които живеем под наем за продължителен период от време. Женени сме в режим отделно имущество и след развод всеки си тръгва с това, което си е негово. Ние даже няма да се наследим един друг, но всеки от нас ще ползува недвижимите имоти на другия до смъртта си, след което във владение ще влязат децата ни. Наследници на всеки от нас са само и единствено децата ни, които са общи. Никой от нас няма деца от предишна връзка или осиновени. И двамата държахме да се обвържем само с партньор без деца, мъжът ми до степен да го уговори.

2) И двамата не желаехме да живеем в къща и/или малко населено място и в неразвитите държава. И двамата харесваме оживени, многолюдни  квартали, които не са крайни. Мъжът ми се премести при мене в Лондон, но след кратко време реши, че желае да се върне да живее в Париж. Последвах го без проблем, но дълго изпитвах носталгия, каквато при никое друго местене не съм изпитвала. Не съжалявам никак.

3) Забременях с първото дете, когато мъжът ми работеше в командировка в северна Англия. Прекарвахме половината седмица заедно. Не бяхме подготвили детска стая, защото живеехме в едностаен апартамент. Свекърва ми ме попита в хола ли ще правим детската или в спалнята. Казах и, че бебето ще спи с нас. Не настоя за повече, но врънкаше ММ да се местим. Преместихме се в апартамент с повече стаи, но бебето си спеше при нас.

4) Възпитана съм, че жената отива при мъжа, а не мъжът при жената. За мене не е проблем мъжът да иде у жената ако тя живее сама, но да става заврян зет е направо смехотворно. Като дойдохме тук поживяхме доста дълго в празния апартамент на свекърите. Те отсядаха в апартамента на мъжа ми като дойдеха. Ходим на дълги гостите у майка ми и у свекърите, но да живеем заедно не би било възможно, тъй като нито те, нито ние бихме искали.

Според мене в днешно време, при огромната мобилност, за семейно жилище не може да се говори. Малко са хората, които умират в дома, в който са се нанесли като младоженци или гаджета .

Аз много съм се местила също и нямам чак такава привързаност към жилището. Обаче на мм това му е второ, а на децата първо жилище и те ме теглят да не сменяме засега.

И аз толкова съм се местила от невръстно дете, при това в различни държави, че нямам фикс идея да пускам корени. И все пак, може би защото настоящият апартамент е първият, който лично аз (е, и мъжът ми донякъде) съм избрала, според моите лични критерии и предпочитания, а не тези на татко, мама, баба и т.н., съм се привързала към него. Прилично голям, уютен и в район, който харесвам - не бих се преместила в близките години.

И аз се привързвам към мястото където живея, но съм бързо адаптивна и се местя без проблеми. ММ е същия номад като мен.

Честита Нова Година на всички! Нека ни донесе преди всичко здраве - и на нас, и на близките ни. Нека през 2019та се доближим поне малко до мечтите си, а за всички, които вече са сбъднали мечтите - нека мечтаят по-смело през новата година.

Засегнали сте интересни теми. Ето коментар по някои от тях:
1. За спестовния младеж, който на 28 си купува жилище: обсъждат се много редки частни случаи - София, търсена специалност, работлив младеж, на когото точно това му е приоритет и т.н. Лично познавам такива хора, включително познавам и такива от дълбоката провинция, които са започнали от квартирата в студентски, сериозни стажове и работа още от 3ти курс (Как един студент работи на пълен ден и учи редовно? много просто - не ходи на лекции, а само на упражнения, които също не са задължителни във всички университети. Учи вечер и през сесията, взима си изпитите, завършва.) Но за да обсъждаме подобен сценарий трябва да е ясно, че говорим за хора с големи заложби - не всички хора сме такива. Не всички сме умни или поне с добри умения по математика, защото интелигентността има много аспекти. Дори да сме умни, не всички сме работливи, мен примерно ме мързи нечовешки Дори да сме и умни, и работливи много от нас не са социални, а са по-затворени. И т.н. и т.н. Та - знам че е възможно описаното, защото съм го виждал и то немалко пъти, но е рядко. И между другото доколкото е възможно за момче, толкова е и за момиче. Даже колежките ми в бакалавърската специалност (повечето от провинцията) работеха по от рано и бяха по-сериозни и амбициозни в плановете си.

2. Най-интересното в горната дискусия беше темата за социалната цена, която плаща един млад човек, който избира да живее с родителите си и да работи като луд, за да пести. Тази цена поне за мен беше твърде висока и не съжалявам, че посветих времето между 18 и 25 години на търсене на себе си, учене, любов, отношения с околните и т.н. Ако бях принуден от обстоятелствата да бачкам за да изляза на нормална квартира, в момента сигурно щях да печеля доста повече, но вместо това аз продължих образованието си и и търсех област, която да ми доставя истинско удоволствие, която да не чувствам като работа и която за мен да е както някои хора изкарват труда по двора на къщата си. Въпреки че естествено този процес на усъвършенстване и търсене никога не приключва, изобщо не съжалявам, че тогава не съм се взрял единствено в апартамента, заплатата, кариерата, ами съм погледнал повече към себе си, за да разбера какъв човек съм, какъв човек търся за парнтьорка, какво ме прави щастлив и какво нещастен. Никой не е загубил от това да има жилище и финансова сигурност, но ако последните са дошли за сметка на други неща (вкл. и Живота, от който има нужда един млад човек), тогава е възможно човек да загуби от жилище.

3. За нямащите наследствени имоти. По принцип за да се случи това виждам два основни варианта. Първият е доста нереалистичен - всичките поколения от Освобождението насам да са живели под наем. Родителите, дядовците, пра-дядовците и т.н. 5-6 или колкото поколения има - все под наем. Другият сценарий са много наследници пак при всяко поколение. Простата сметка показва, че едно от тези поколения да са си купили нещо (имот, къща, апартамент), ако има 2 деца, то 2те деца си делят този имот, когато го наследят. Така всяко от 2те има 1/2 имот, като го събере с 1/2ката на партньора си - ето го цял наследствен. Естествено родителите, че нерядко и баби/дядовци си живеят (и нека са живи и здрави) във въпросния наследствен имот много често, но е ясно че го има и ще остане един ден за децата и внуците. Когато някой казва, че няма, предполагам че по-скоро има предвид, че няма в момента, или не е имал като е бил на 20, или че стойността му е много по-ниска от сегашния му начин на живот. Какво е един апартамент в София, дори на центъра или в престижен квартал за някой, който живее в Щатите или Германия или Австралия по техния доста по-висок стандарт? Но повечето имат нещо. А някои, които са с по-малко братя, сестри и братовчеди, дори имат по много.

Така че ако някой наистина няма нищо и е започнал от нулата, това значи или доста безотговорни родители, или много братя и сестри. Нерядко точно това е случаят и то комбинация от фактори - хем много деца, хем никакво планиране, хем липса на възможност (финансова и времева) за отглеждането им, ниска култура за контрацепция като последната всъщност е масово достъпна от сравнително скоро. Какво правят такива хора? Ами дават си сметка за грешките на родителите си и се оптиват да не ги повторят със своите деца. Ще ми е интересно някой от хората, които казаха че нищо нямат от родителите си, да каже малко повече как вижда ролята на жилището в семейството си, важността му за децата и т.н.

Моята лична концепция е, че броя деца, които искам, зависи силно от възможността ми да ги обезпеча добре (вкл. и с жилище), както финансово, така и като време, което им отделям. На теория исках 3, в момента мисля реалистично че имам сили и време за две Дали едно или две съпругата ми ще вземе окончателното решение, но определено не бих направил 5 деца, включително и заради невъзможност да им дам достатъчно добър житейски старт при подобна бройка. Предците ни са раждали по много, защото не е имало контрацепция, защото децата са били използвани от много ранна възраст като безплатна работна ръка (и в стопанството, и в домакинството, и в "занаята") и защото е имало висока детска смъртност до 3г., реално едва последния 1/2 - 1 век с изобретяването на ваксините и антибиотиците, с адаптираните млека и изобилието от храна, с относителен мир и просперитет, имаме доста добра сигурност, че децата ни ще преживеят първата си годинка, или първите си 3 годинки. Може и цинично да прозвучи, не мисля, че погледът върху децата е бил съвсем същия в едно голямо семейство с по 6-7 деца в началото на 20ти век. С цялото превземане, фиксиране върху и почти обожествяване на малкото същество, което е типично за нашето време.

Има хора, чиите родители са продали всички земи и имоти. Причини всякакви. Но наистина има хора без наследствени имоти, без реституции.

Аз нямам нищо, а съм трето поколение софиянка. Обаче баба ми и братята й са се "постарали", така че баща ми остава без нищо, освен апартамента, който са си купили сами с майка ми и в който живеят и сега с брат ми.

Много лесно се дава отговор: в случаи на миграция от селото към града, оставените назад наследствени имоти на практика са безполезни, а често и без стойност. При мен чак поколението на бабите ми пуска корени в Пловдив и купува жилище, след това родителите ми купуват, обаче подаряване и подсигуряване все още не се е случило.

Част от тях поставих в категорията "безотговорни родители" - както се казва пропилели са всичко, което са имали. Други са имали мал шанс или са били измамени/ограбени - като зарязаната и изхвърлена без нищо "бивша" съпруга, като хората ограбени от тоталитарната върхушка у нас, чиито спестявания вложени в банки и сметки се стопиха като сняг между 90та и 97ма. И като казвам "стопиха се" имам предвид "бяха откраднати". Дали единия или другия вариант - все важи това, което казах за наследниците и какво да правят - гледат къде са били грешките на родителите им, приемат положението такова, каквото е, стремят се да не повторят същите грешки и се опитват да дадат повече на децата си отколкото самите те са получили.

Не мисля, че това е нормата, но може би моята среда е изкривена. Във всеки случай дори без да съм гледал статистики, ми се струва, че нямащите абсолютно нищо като наследство под форма на някакви земи/жилище са по-скоро малцинството от българите. Пак казвам, че оставям настрана стойността на наследството и броя на наследниците.

Нито са безполезни, нито са без стойност имотите на село. Друг въпрос е, че и там има жесток грабеж, включително и в момента 100тина модерни феодали са окрупнили явно или чрез проксита цялата земеделска земя в България. Пълно е и с кражби измежду наследниците - примерно земите на баба ми бяха прилапани от някакъв далечен чичо и на никой от нас (братя/братовчеди) не му се занимаваше да ходи да се разправя, още повече че баба ми изгорила документите за собственост - дали от яд, дали от страх, дали от тъпотия - така и не разбрах. Ето като говоря за грешки. И майка ми и баща ми в общи линии са почнали от нулата, така че знам от почти първа ръка какво е, защо е и т.н.

Аз никога не съм била фиксирана върху имоти и придобиването им. Преди да имам собствено жилище, вече имах две деца. Винаги съм имала пари, защото винаги съм работила. Така че никога не ми е хрумвало, че може "да остана на улицата".

Относно децата - силно се надявам да се справят сами в живота. За жилище дай Боже да мога да им помогна, понеже няма да мога на всички да осигуря. Но за разлика от хората, които са получили жилища, аз знам, че човек може да стартира без нищо и да се оправи. Децата ми ще имат моята подкрепа, значи ще се оправят още по-добре.

Аз мога да кажа, че нямам нищо от родителите и от почти 18 годишна не разчитам много на някой друг. Къщата им в малък, непривлекателен град няма да ми даде нещо специално в наследство - в момента ми дава разходи за ремонти. За нямането няма нужда да обяснявам как, защо - така се е стекъл живота им, а и баща ми почина когато бях на 23. Жилище не съм и очаквала някой да ми купи  - родителите на мъжа ми сега се разделят на стари години, единия има пари, но не го е грижа за децата му.

не мисля, че си длъжен да оставяш нещо на децата си. най добре им дай образование, професия или занаят. нещо с което да си изкарват прехраната. защо да се загробваш с кредити или да стоиш къща, ако децата ти може да не искат да останат в населеното място.
къщата в която живея е от майка ми. но къщата на баща ми е в малко село, където сега можеш да купиш имот за 5-6 хиляди лв.

Аз мисля че имотът може да се окаже и "камък на шията".
Също така мисля, че децата, до към 25 поне не се нуждаят от имот, а от съвсем друга подкрепа от своите родители. Нещо, което аз нямах тогава и ми тежеше много повече от това, че нямам имот.

Това, което казвате с "нямам нищо", аз го броя за имот. Дали е наследствено жилищи, в което хората си живеят, но един ден ще бъде на авторката и брат ѝ, дали е къща на село - това са имоти и то наследствени. Това, че стойността им за хората, които казват "нямам нищо оставено от тях", е практически нулева, не значи, че такава е била и за хората, които са се трудили да ги построят/изплатят.

Затова казах, че са много малко хората, които нямат абсолютно нищо оставено от родителите си. Като парично изражение при едни е повече, при други е по-малко, при трети все още не е получено, защото хората си го ползват, но да нямаш "нищо" означава 0 и да е 0 завинаги.

Децата имат нужда от всякаква подкрепа. И финансова, и с време, и с личен пример, от всичко имат нужда. В различни моменти от живота им едно е по-важно, в други друго. И естествено това, което се борим да им дадем, най-вероятно някой ден в техните очи ще е "нищо" и не бих се учудил да кажат, че са "self-made (wo)men".

Аз съм признателен на моите родители за финансовата подкрепа, образованието и отглеждането. Не съм им признателен за емоционална и духовна подкрепа и близост, за личен пример и добър семеен модел - няма как да съм признателен за последните, защото не ги е имало. Но да кажа че едното е по-важно от другото - не мога да си кривя душата. Просто когато им потрябва на тях помощ, ще получат от същия тип какъвто са ми дали на мен - финансова, интелектуална, каквато на мен ми импонира, защото те така са ни гледали с брат ми - не според това как се чувстваме ние, какво искаме, от какво смятаме че имаме нужда, а според това как се чувстват те, как им е удобно на тях, как им импонира и какво им е важно на тях.

Аз от своя страна искам да се подсигуря с възможности да дам различни неща, според потребностите на детето ми. Ако има нужда от апартамент и самостоятелност - ще ги има. Ако друго ѝ трябва - другото значи. В момента най-голямата ѝ потребност е за нашето време и концентрирано внимание, на което безкрайно много се радва. По-натам - ще видим как ще съчетаваме полезното с приятното

Абе хич не е безполезен един наследствен апартамент в София или Варна например,особено на хубаво място..Даже да живееш в чужбина.
Защото 80- 100 000евро са си пари и в Европа и в Щатите...