Не се бойте от бебето на ръце!

Тази тема вече я пусках в кърмаческия форум (тук), защото бях намерила разказа в сайт свързан с кърменето. Но, на практика, тя е свързана с възпитанието на децата ни, затова ви я давам и на вас:



Когато още бях бременна с Лиза, както и много други жени, мисленно си рисувах образа на бъдещото бебе, опитвах се да си представя себе си в следващия съвместен живот с бебето, обмислях възможните трудности и пътищата за тяхното разрешение. Т.к. имам брат, по-млад от мен с 14 години, в чието отглеждане и възпитание взимах непосредствено участие, общо взето си представях какво е това кърмаче и как с него да се отнасям. Не съм имала дори опит  с кърмене, и като кошмар си спомнях това време, когато Дима, във връзка с ремонта на квартирата нямайки възможност да пълзи, цял ден не слизаше от ръцете ми и изискваше неотлъчно внимание. Затова всички прелести на „бебето на ръце” изпитах още с брат си и никак не ми се искаше повторение. Освен това такава детегледачка, каквато аз бях по онова време за брат си при мен не се предвиждаше. Но, в същото време, и възпитаване на детето с твърди методи, нагласяйки го към себе си, ми се виждаха неприемливи, думи като „остави го да се нареве” предизвикваха в мен ужас. Освен това, още по време на бременността разбрах за кърменето на поискване, неотменна част, от което се явява  бебето да бъде неотлъчно до майката. Общо взето, реших, че ще бъде така както времето го покаже и ще видим какво ще е бебето и какви ще са обстоятелствата.

Когато Лиза се роди, съседката ми в послеродовата стая се оказа жена родила второ дете. Първият й син беше вече на седем години. Разбира се, не се мина без голямо количество съвети от нейна страна. Някои от съветите се оказаха ценни и след време ми послужиха, някои бяха абсолютно идиотски, но това разбрах чак по-късно чрез собствения си опит, а тогава слушах с отворена уста. Един от съветите на съседката се оказа съвет да не приучавам детето на ръце, защото „аз големия така го научих, все си мислех, ах мъничкия, ах жално ми е, а беше такъв кошмар, съвсем ми висна на врата”. Думите на съседката бяха убедителни, независимо че тя така и не уточни подробности на „кошмара” и за това, как именно детето й е висяло на многострадалния врат. Но нали е висял все пак...има опит...и брат ми висеше на врата, добре си спомням. Може би все пак е правилно – да не я приучвам? И аз не я причуих, героически люшкайки през нощта прозрачната пластмасова люлка, вместо просто да си сложа бебето близо до мен. Вярно, трябва да кажа, че никога не можех да слушам спокойно плача на дъщеричката си, затова когато да остане без мама за нея ставаше съвсем непоносимо и тя гръмогласно за това заявяваше, аз забравях за „врата” и разни други части на тялото и я взимах на ръце.

Най-накрая пристигнахме с дъщеричката вкъщи, у дома ни чакаше тълпа щастливи роднини и прекрасно легълце с балдахин, оформено в слънчево-жълти тоналности в тон със същата слънчево-жълта стая. Когато за първи път поставих дъщеря си на това царско ложе, се поразих от несъответствието между мъничкото детско телце и това голямо пространство. Дъщеря ми беше напълно съгласна с мен и заформи див скандал. С огромни усилия ни се отдаде да я поставим в легълцето, Лиза се събуди след половин час, посука от гърдата и си доспа още половин час на ръцете ми. Беше решено, все пак, бебето да се приучава към легълцето, но възпитателния процес се ограничаваше само през деня, аз реших, че нощта е за сън, а не за възпитание, затова нека да яде през нощта толкова колкото иска и да спи където иска, само и само да мълчи. В крайна сметка бебето спеше през нощта между мен и съпруга ми. Чак на тази, шеста нощ от раждането на дъщеря ни на мен ми дойде млякото и Лизавета, видимо в шок от връхлетялото я щастие, се наяде до изумление и мирно поспа почти цялата нощ, започвайки да се раздвижва и да се примъква чак на сутринта.

Множеството следващи дни минаха под мотото АЗ! СЕ ЗАНИМАВАМ! С БЕБЕТО! Беше извикана мама да се занимава с приготвянето на яденето и чистенето в къщи, аз нямаше кога. А наистина, кога? Лиза суче минимум половин час, а в умните книжки е написано, че докато бебето суче, майката е длъжна с умиление да се взира в целия този процес, а не да се занимава с нещо странично.  Прекрасна препоръка,  само дето тя е пресметната за режим на хранене 6 пъти на ден, а съвсем не за 25 пъти на ден. Още 10 минути след всяко хранене отнема ритуалът по оригването, 15 минути след яденето бебето изучава света, а тук задължително трябва да съм наблизо. И тук започва дългият увлекателен процес приучване-на-бебето-към-легълцето-му. Лиза суче, заспива в ръцете ми и аз много внимателно я слагам в легълцето. Бавно се отдалечавам от креватчето, стараейки се да не дишам, но независимо от това, само да стигна до вратата и от креватчето се дочува характерния скрибуцащ звук, който моментално преминава в гръмогласен рев, ако аз незабавно не се появя в полезрението й. И започвай всичко отначало – гърда, заспиване, поставяне. След 3 часа най-накрая ми се отдаваше да приспя бебето и аз безсилно се свличах във фотьойла и настоятелно поръчвах на домашните да не идват към мен, защото съм смъртно изтощена.

След седмица такъв живот майка ми се разбунтува, заяви, че тя също си има семейство и не може до пълнолетието на Лиза да ми служи като прислужница. „Е, ще пореве малко в креватчето, всички реват, и нищо страшно.” – каза мама. А аз, както и преди, не можех да гледам крещящото новородено и си купих слинг. Част от проблема веднага отпадна – появи ми се възможност поне да хапвам и да хвърля във водата  купените пелмени за връщането на мъжа от работа. Но се появиха и нови – писна ми да се чувствам еднорък бандит, гадеше ми се вече от едва топличкия чай (а какъв друг би могъл да бъде, ако бебето ти виси на корема), независимо от умните статии ми се струваше, че на бебето в слинга му е лошо и неудобно, от това, че още не му бях свикнала ми изтръпваше рамото. На Лизавета в слинга я устройваше единствено ходеща мама, само да приседна с книжка във фотьйола и вече заспалото бебе започваше да се върти и много бързо се събуждаше, това приличаше на издевателство. Заедно с това аз не се отказвах от идеята да я приучвам към креватчето, и заспалата в слинга щерка премествах в легълцето. Тя се събуждаше както и преди и всичко започваше отначало. Започна да ми се струва, че този ад никога няма да свърши и безсъвестно лъжат тези, които говорят, че бебето съвсем скоро слиза от ръцете. Предсказанието на съседката за врата се сбъдваше. Но, за щастие, именно в този момент в ръцете ми попадна книгата на У. и М. Сиърс, която разреши всичките ми недоумения. Разбрах, че бебето не тъй просто не слиза от ръцете, а че на него му е жизнено необходимо да чувства топлината на моето тяло и да слуша биенето на моето сърце, че то е привикнало към това за 9 месеца вътреутробно съществуване и не си представя живота по друг начин. Че то не издевава над мен като не ми дава да поседна и отдъхна, а за него е естествено именно движението. И че най-накрая естествено за него се явява ограниченото пространство на слинга, а не идеално гладкия ортопедичен матрак в креватчето. Вдъхновяваше ме това, че авторите утвърждават, че децата постоянно били на ръце в ранна възраст са по-спокойни и при тях няма растройства на поведението и склонност към страх, а също, че колкото повече се носи бебето на ръце, толкова по-рано в него се удовлетворява тази потребност, и толкова по-рано то от тези ръце ще слезе. Беше трудно да се повярва в това, но аз повярвах. И, както се оказа, не напразно. От два месеца Лиза без никакви усилия от моя страна започна да спи през деня и голяма част от нощта в своето легълце или в количката на балкона, а също и добрата половина от своето бодърстване провеждаше самостоятелно, взирайки се с възторг на играчките на развивателното килимче. Даже имаше време, когато ръцете откровено не й се харесваха – на килимчето или на шезлонга беше по-интересно. По тази причина временно отложихме слинга – да се намира лежейки в него Лизавета вече не искаше, за позата на бедрото беше още малка. Разбирайки, че мама винаги е наблизо и идва при първия зов и никога не отказва контакт, дъщеричката растеше спокойна и уравновесена, не устройваше безпричинни истерии. Движенията й бяха неприбързани и отмерени, тя без страх изучаваше обкръжаващия я свят, а неголямата вродена аномалия, която предлагаха да коригират с помощта на масаж, изцяло изчезна от само себе си към шестия месец, благодарение само на тесния контакт с мама.

Лиза започна да пълзи точно на 7 месеца, кошари, проходилки, бънджита и прочие приспособления, ограничаващи свободата на бебето, у нас никога не е имало, детето започна направо безпрепятствено да обикаля по цялата квартира. По това време в ръцете ми за първи път попадна книгата на Ж. Ледрофф „Как да отгледаме детето щастливо”, и много съжалих, че не ми е попаднала по-рано. Авторката пише за това, че желанието на новороденото да се намира през цялото време на ръце в майката не е прищявка и не е разглезване, а естествено ОЧАКВАНЕ на такова отношение, което е заложено в неговото същество за хилядолетия съществуване на човечеството. Хиляди години новородените са се намирали в ръцете на майките си, а не са лежали самички в легълцата, и новороденото, родено от цивилизована мама по никакъв начин не се отличава от новороденто на индианското племе, те и двете очакват от живота едно и също – топлината на майчиното тяло, постоянното движение, биенето на майчиното сърце. Новороденото не усеща минаването на времето, то няма памет, няма минал опит, и ако то страда, то не може да се утеши с надеждата, че страданието някога си ще свърши, за него то е вечно. Ето какво пише авторката за усещанията на „цивилизованото” новородено, майката на което искрено му желае доброто, а за себе си – спокоен живот, се опитва да не приучва на ръце и да не отглежда разглезено дете.

Част от книжката на Жан Ледлофф

„Когато майката го оставя в самота, бебето не може да чувства, че тя скоро ще се върне и всичко в света става непоносимо неправилно.... То чувства, че като плаче някак си може да поправи положението. Но и това чувство изчезва, ако бебето го оставят да плаче твърде дълго, ако след този плач не следва никаква реакция. Тогава бебето потъва в безнадеждно, безвременно отчаяние... Новороденото бебе го поставят в кутия, служеща за креватче, и го оставят самичко, задъхващо се в сълзи и ридания, в съвершено неподвижно заточение (за първи път в своето безгрижно съществуване в утробата на майката и за милиони години еволюция неговото тяло изпитва тази плашеща неподвижност)... Бебето плаче ли плаче; неговите дробчето пламтят с обгарящия ги въздух, а сърцето се разкъсва от отчаяние. Но никой не идва. Без да губи вяра в „правилността” на своя живот, както и заложената в него природа, то прави единственото, което за сега при него се получава – продължава да плаче. Минава цяла вечност, и бебето се унася в сън. И ето че то се пробужда в тази безумна и плашеща гробна тишина и неподвижност изпищявайки. От краката до главата на неговото тяло го обгръща огъня на жаждата, желанието и непоносимото нетърпение. То плаче до хрипове в гърлото, до болка в гърдите. Най-накрая болката става непоносима, и воплите постепенно ослабват, затихват. Бебето слуша. Отвяря длани, стиска юмруци. Обръща главата си на едната страна, на другата. Нищо не помага. Това е просто непоносимо. То отново избухва в ридания, но преумореното гърло отново напомня за болката и хриповете, и скоро бебето затихва. То напряга своето измъчено от желание тяло и намира в това някакво облегчение. Тогава то маха с ръчички и крачета. Спира се. Това същество не е способно да мисли, не умее да се надява, но вече може да страда. Заслушва се. След това отново заспива. Някой е дошъл и го е вдигнал във въздуха. Супер! Отново го върнаха към живота... Всички мъчения, които са му се наложило да изпита като че ли вече ги няма и в спомените... Детето се наслаждава на вкуса и гладкостта на майчината гърда, пие с жадни устни топлото мляко, слуша познато сърцебиене, напомнящо му за безоблачното съществуване в матката, възприема със своя засега замъглен поглед движението и живота... То доволно суче от гърдата, а когато се насити изпада в дрямка. Пробужда се отново в Ада. Нито сладки спомени, нито надежда, нито мисли не могат да му донесат успокоение и напомняне на срещата със своята майка...

Неговата майка – една от тези жени, които след дълги размишления е решила да кърми бебето си. Тя го обича с всичката си непонятна по-рано нежност. Отначало й е трудно да остави бебето след хранене обратно в креватчето, и особено заради това, че то така отчаяно плаче. Но тя е убедена, че това е необходимо да се прави, т.к. нейната майка така й е обяснявала (а нали тя знае това), че ако се подадеш на бебето сега, то в последствие то ще порасне развалено и разглезено. Тя иска да прави всичко правилно; в някой миг й идва усещането, че това малко същество в ръцете й за нея е най-важното и по-скъпо от всичко на света. Тя въздъхва и поставя бебето в креватчето, украшено с жълти патенца и вписващо се с дизайна на цялата детска стая... Жената приглажда ризката на бебето и го покрива с извезано чаршавче и одеалце с неговите инициали... Майката се навежда да целуне гладката като коприна бебешка бузка и напуска стаята. Тялото на новороденото се разтриса от първия душераздиращ вик.

Тя лекичко затваря вратата. Да, тя му е обявила война. Нейната воля е длъжна да победи. Зад вратата се раздават звуци, приличащи на виковете на човек подложен на мъчение. Отчаяните вопли на бебето – те не са преувеличение, те отразяват неговото вътрешно състояние.

Майката се колебае, сърцето й се разкъсва на части, но тя не се поддава на порива и заминава. Та нали точно го е нахранила и му е сменила пеленката. Тя е уверена, че то, в действителност, от нищо не се нуждае, и затова нека да плаче докато не се измори.

Бебето се събужда и отново плаче. Неговата майка отваря леко вратата, поглежда в стаята, за да се убеди, че всичко си е по местата. След това тихичко, все едно се бои да разбуди в него лъжливата надежда за внимание, тя отново притваря вратата и бърза към кухнята, където работи. Плачът на бебето постепенно е преминал в разтрисащи стенания. Тъй като на плача не следва никаква реакция (независимо, че бебето очаква, че помощта е трябвало още отдавна да дойде), желанието да моли за нещо-си и да сигнализира за своите потребности вече се е отслабило и се е изгубило в пустинята на равнодушието. То разглежда пространството наоколо. Зад перилата на креватчето има стена. Светлината е приглушена. Но то не може да се обърне. И вижда само неподвижните перила и стената. Чуват се безмислени звуци някъде-си в отдалечен свят. Вечното разглеждане на перилата и стената се редува с вечно разглеждане на перилата и тавана.”

Иска ми се да цитирам още и още, но по-добре да се прочете цялата тази книга от всички бъдещи и вече настоящи майки. Тези редове могат да шокират някой, на някой могат да му изглеждат излишно сантиментални, някой може да сметне, че всичко това никак не съответства на истината, та ние какво можем да знаем за чувствата на новороденото? Обаче невъзможно е да се възрази на това, че у новороденото дейтвително няма нито памет, нито опит, нито усещания за времето, и затова всичко описано от Ледлофф – е напълно реално, а всички опити „да приучим” новороденото на нещо-си са обречени на провал и са просто жестоки. За повечето цивилизовани мами идеята да носят бебето си през цялото време в слинга изглежда дива – „ние да не сме цигани!” Да, само дето новороденото това не го знае. „Ние живеем в цивилизовано общество, и детето е нужно да се приучва към цивилизования живот!” – безспорно, но вече в тази възраст, когато детето ще бъде в състояние нещо да разбира, а не по-рано. Прочитайки книгата на Ледлофф, аз изпитах чувство на вина пред дъщеря си, даже независимо от това, че достатъчно дълго я носих на ръце и че не я оставях да плаче. Ако тази книга ми беше попаднала по-рано, бих оставила приучването към креватчето за по-добри времена, и въобще не бих сваляла бебето от ръцете си. Мисля, че това би било от полза и за мен и за нея. „Периодът на ръце” се явява жизнено необходим за бебето и, може да се каже без преувеличение, до голяма степен определя по-нататъшното отношение на човека към живота. Да, този период за съвременната жена не може да се нарече лек – но той действително е кратък, и може малко да се потърпи за благото на бебето и за своето собствено. В същото време като майка, занимаваща се с борба със собственото си дете, сама неразбирайки това, поставя основата на бъдещи сложности по-нататък.

Връщам се към личния опит. Сега дъщеря ми е вече на 1 година и 8 месеца, вероятно вече могат да се направят някои изводи. Периода на „бебето на ръце” остана назад, закономерно сменен от етапа на познание за заобикалящия свят. Разбира се, имаше и изостряне на привързаността към ръцете, периоди на лош нощен сън, по време на които ние забравихме за креватчето и изцяло се върнахме към съвместния сън. Сега нощния сън стана много по-добре, но си спим както и преди заедно, това не ме уморява и не ме смущава. Когато сънят се урегулира окончателно – ще дойде време и за креватчето. При това,че дъщеря ми е много привързана към мен, тя съвсем не е „мамино детенце”, прекрасно контактува с възрастни и деца, когато е необходимо е напълно способна да се защитава. Тя е значително по-спокойна от много други деца, самостоятелна е, по-дълго играе до мен докато аз се занимавам със свои си работи, или ми оказва помощ според силите й в домакинството (да, да, дете на година и половина е напълно способно на това!). Аз цял ден съм с детето сама, но независимо от това успявам да свърша всичко по вкъщи и да отделям време за себе си. И най-главното, което много ме радва – дъщеря ми расте много ласкаво и внимателно дете, винаги ще почувства състрадание при необходимост, обича да прегръща, да се притиска. Аз съм уверена, че формирането на тези чуства – това е точно заслуга на „периода на ръце”.

Възможно, за някой написаното от мен да се окаже съвсем неактуално. Аз вярвам, че има деца, които лесно привикват към креватчетата си, спокойно спящи самички и не нуждаещи се от постоянен телесен контакт с майката, въпреки че даже за такива деца той не би им навредил. На мен ми се „падна” дете с ярко изразена потребност от контакт и защитеност, и неизвестно какво би било, ако не удовлетворявах тази потребност в първите месеци от живота на дъщеря ми. Иска ми се да призова майките, намиращи се в объркване пред новата си за тях роля, майки, на които им се струва, че любимото чедо иска изцяло да ги пороби на своите желания през цялото време да бъдат с тях, да не се боят да взимат своите деца на ръце и да удовлетворяват това желание. За никакво разглезване през първите месеци от живота на бебето не може да става въпрос, желанията на новороденото са чисти и безкористни, той още не може да манипулира и няма скоро да се научи. „Периодът на ръце” трябва просто да се преживее, той завършва много бързо, бебето се научава да пълзи, на първи план излиза познанието на обкръжаващото го, и вие с носталгия ще си спомняте дните, когато към вас силно се е притискало мъничкото телце.

Вместо постскриптум. Не много отдавна аз участвах в доста интересно Интернет-допитване, посветено на влиянието на отношението на родителите в ранно детство на формирането на неговия последващ характер. Допитването показа съвършено ясна тенденция. Практически всички доитани, родителите на които са практикували строго възпитание с ограничен контакт, самотно лежане в креватчето, с възпитателни цели са ги оставяли да плачат – са израснали затворени, не умеещи да изразяват положителни емоции, да говорят комплименти, да хвалят, с труд установяващи близки отношения с хората. Тези хора сами страдат от особеностите на своя характер, отчетливо разбират своите недостатъци, но да се справят с тях не могат. На тези хора им позволяват да се размразят техните собствени деца, единствените, които те могат без стеснение да прегърнат, приласкаят и похвалят. Да правят това по отношение на други хора, даже собствените съпрузи, жертвите на строгото възпитание не могат – прече им вътрешна бариера. Аз самата се намирам именно в тази категория хора и се надявам, че на моята дъщеря няма да й се наложи да преживее жизнените неудобства, и понякога даже страдания, породени от комплекси, придобити още в ранно детство. Другата категория хора – това са бившите „деца на ръце” са открити, жизнерадостни, емоционални личности, леко завързват познанства и не изпитват проблем в общуването. Иска ми се да вярвам, че моята дъщеря ще порасне именно такъв човек.

*****************************************

Този разказ го има на доста места в интернет-пространството, едно от тях е "Млечни реки"

Преведе Poli..

Аз, лично, много се разчувствах. Все едно аз съм го писала. Направо ми трепереха пръстите по клавиатурата когато превеждах последния абзац... В същата последователност четох и указаните книжки. Книгата на Сиърс на руски език може да си я изтеглите от тук, a също да разгледате сайта на авторите тук. Книгата на Ледлофф (също на руски) е тук, а сайта й тук.