Жената Везни - Тема N°8

Под "семейство" винаги се разбира създаденото с партньор. Това е твоето семейство, семейството, където си господар, а не гост, както е в родителското семейство.

И обратно, когато се говори за семейството, в което сме израснали, е необходимо да се уточнява, че става дума за "родителското семейство".

Винаги?
След като питам, значи поне един човек в този свят не мисли така.
А и това за "господарят" е спорно.
Нямам предвид юридически. Питам какво мислят везните по този въпрос.

За мен, дори и човек да е създал собствено семейство, така да се каже, с партньор и деца, винаги си остава сплотеността (където я има разбира се) с родители, братя, сестри. Така че, личното аз си го разглеждам като една цяла фамилия, независимо от всичко. А пък въпросът за "господар" е наистина спорен и не би имал еднозначно тълкуване.

Аз имах предвид терминологично и йерархично, но всеки е свободен да мисли и да вярва в каквото пожелае, не разбирам защо наскачахте така.

А иначе, когато човек е на възраст под 18 г.*, за него естествено единственото семейство е родителското семейство, освен по изключение (рядко се създава собствено семейство под 18 г., особено в белия етнос).

След 18 човек може да остане с родителското си семейство (недобър, незрял избор, водещ до проблеми), или пък да се отдели, като съответно създаде или не създаде свое семейство или партньорство (което си е вид семейство). Създаденото така семейство или партньорство, за разлика от родителското, не е преходно, то може да е за цял живот, поне такава е целта на брачните клетви. От друга страна, родителското семейство има ролята да ни подготви за живота и за семейството, в което ние ще създаваме живот. Това са общо взето законите на продължаването на рода, вида, живота.

Създаденото от двама зрели индивиди семейство, плюс родителските семейства и семействата на братята и сестрите се нарича разширено семейство "extended family." Естествено че връзките с разширеното семейство са ключови и човек не може да се чувства ок, ако нещо там куца.

Относно йерархията в едно семейство, кой господар и кой... слуга, да речем, много може да се пише и разсъждава, но основното е, че в правилния йерархичен модел (в добре функциониращото семейство), родителите са преди децата, тоест те са по-горе в йерархията. Преди тях са техните родители, но вече спрямо разширеното семейство. И т.н.

В дисфункционалните семейства този модел е нарушен, но това са проблемни семейства, които страдат от нарушената йерархия. Дори в Библията е записано, че човек трябва да се покорява на родителите си (може би не само докато е част от тяхното семейство). И не мисля, че има нужда да ви убеждавам в логиката на това твърдение, ако мога така да го нарека.

Ако вземем примера с видрата, и ако е вярно, че тя символизира характера на везните, то като нейно основно качество беше изтъкната лоялността към семейството и по-конкретно - потомството.

Предполагам, че за всеки зрял човек, който е създал семейство, то ще стои на първо място, пред разширеното семейство и естествено пред родителското семейство. Поне така би трябвало да бъде. Че често не е така, за съжаление и това е истина. Но именно от това страдат много семейства. Най-прост пример е съпруг по-лоялен към майка си, отколкото към съпругата си. Как ви се нрави това?

*18 г. е условна възраст. Всеки сам преценява кога да напусне "люлката". Но ако не на 18, то поне след завършване на университета и започване на работа, не би било зле. Оставането води до напрежение.

Учила съм това по Семейно консултиране и те разбрах, Мяуче. Само дето нашата доцентка няма твоята подредена мисъл и всичко ни бе поднесено с голямо разводняване и паузи мълчание. Аз винаги имам предвид под сем.собственото си, защото отдавна не съм в родителското, а и не съм особено емоционално свързана с родителите.
2020 не беше добра, но за мен 2019 бе направо откачалска година, за 2021 не мисля, без цели, без желания, без очаквания, без планове. Отдавна схванах, че ни позитивно, ни неутрално мислене не водят до избягване на изпитания, ако са ти писани да ги преодоляваш, преодоляваш. Вчера имах откачалски ден(изтървах салата на пода два пъти,търпях поучения от касиерка в магазин, истерии на роднини и ред др.), днес пък е спокойствие и имам добра новина съвсем неочаквана. За утре и за цялата следваща година - "очаквай неочакваното "

Благодаря, *Камея

Аз също оставам в неутрална позиция спрямо 2021. Нищо не си пожелавам. Оставям нещата просто да се случват и смятам да реагирам в движение, кога успешно, кога не. Давам си правото и да греша. 

Според едно от теченията около закона за привличането, неприятностите и страданията в живота ни се разглеждат като "контраст" или дори като "тор".

Ако го няма лошото, няма да го има и доброто, защото няма с какво да го сравним (истината е в сравнението). И отделно от това, преодоляването на предизвикателства (друго определение за трудностите в живота) ни помага да израстваме и да се усъвършенстваме, да откриваме себе си и истинските си желания.

Не знам дали това се брои за позитивна нагласа, но за мен е единственият вариант за запазване що годе на здравия разум и неизтрещяване. Не точно да очакваме, но поне да сме готови да посрещнем трудностите като предизвикателства, а когато сме така настроени, по-лесно се върви напред.

Щастлива нова година, сестрички везнички

Честита нова 2021 г., везнички!!! Бъдете здрави! 2020 не ми даде това, което имах като очаквания, но се радвам, че не ми и взе ...за щастие цялото ми семейство (и новото и старото ) сме живи и здрави, надявам се и занапред Имахме изпитания, но се справихме, за сега! 2021 ...не знам дали ще е "моята" година, ще видим ..вече съм на 33, без брак и без деца ...ако може да се развиват положително нещата в тази насока, ще съм доволна...в работата също има какво да се желае, но поне работя, много хора загубиха и работата си, та ...така ..настроила съм се да не се надявам много и ако има нещо да се случва, то да не случи, моля се само да няма крайно лоши неща ....

Не съм се включвала в темата. Но тъй като съм везни и имам и други приятелки жени Везни - общото е това, че правим всичко за да угодим на близките ни, на тях да им е добре, дори това да е обвързано с наше неудобство, дори никой да не ни е молил затова. Това не знам доколко може да е положителна черта, защото това в някакъв момент става норма за отсрещната страна и те свикват, че ние ще помислим първо за тяхното удобство. Но пък и аз лично не мога да се променя. И това го правя за семейството, за приятели не съм толкова отдадена.

Същата съм и аз. Винаги гледам да направя нещо за хората около мен, да им помогна, да направя някакъв жест, нещо, което да ги зарадва. Наскоро моя близка приятелка, на която държа, си беше счупила крака, можеше да се движи и да ходи до магазина, но аз, без да ме е молила, предложих да ѝ купя от магазина нещо, ако има нужда. Направих ѝ тази услуга, но в същото време ми се струва, че тя сякаш се подразни и го възприе по-скоро като съжаление, не като приятелска помощ. Май наистина, колкото повече се впрягаме, не винаги се оценява. Казвам си, че не трябва да се впрягаме толкова, но какво да се прави, не мога да се променя.

Не помня дали по-напред в темата обсъждахме защитната маска на доброто момиче, която често пъти се надява от везните.

Как да осъзнаем, че я носим и как да различим доброто, което правим от сърце, от доброто, което правим, за да храним егото.

На първо място, е необходимо да се знае, че зад маската на добрите момичета, много често се крие страх от отхвърляне (или в някои случаи страх от изоставяне). Тоест, ние правим тези жестове, които в много случаи са непоискани, с цел отсрещната страна да ни хареса, да ни оцени, да блеснем със знания, доброта и пр.

Един от знаците, че добрината се прави през маската на доброто момиче, е намерението (описано в предишния абзац). Другият признак е, реакцията на отсрещната страна. Противно на нашите очаквания, отсрещната страна често пъти реагира с раздразнение, с игнориране, даже и с неблагодарност.

Единственият начин да разберем дали носим тази маска, е да бъдем честни със себе си и да си признаем от каква позиция изхождаме, правейки добро.

В партньорствата пък често пъти влизаме в ролята на жертвата, отново правейки добро, отново от страх или пък заради контрол. Често пъти слугуваме и лишаваме себе си от време и внимание, за да можем да контролираме партньора и децата. Това се оказва тежка, неблагодарна и абсолютно невъзможна работа.

Обикновено, когато сме вътре в ролята или зад маската, е много трудно да осъзнаем, че това не сме ние и че си вредим. Единственият начин да се освободим, е да бъдем честни със себе си.

Моля, имайте предвид, че в никакъв случай не соча с пръст и не твърдя, че гореописаните 2 случая са такива. Просто исках да насоча вниманието ви към нещо, което напоследък осъзнах за себе си и да ви дам храна за размисъл.

Баба ми е везни и е един от най-грижовните и раздаващи се хора, които познавам. Винаги е гледала да има за всички, дори и за нея да не остане. Като бях малка ремонтира почти всички стаи, за да ни е хубаво и топло... освен нейната. Всеки път като се сетя колко е жертвала, за да сме ние добре ми дожалява, че в тоя живот не е била щастлива и все лоши неща й са се случвали. Слава богу живи и здрави сме, тя е жива и здрава, помагам й и се грижа за нея колкото мога, за да е спокойна.

Само не знам това типична черта ли е на везничките - че много мрънкате? Ей, все ще намери за какво да мърмори - валяло дъжд навън (все едно ще излиза за работа), че имало пожар еди къде си и се почва едно вайкане накъде отивал света, сякаш нещо от тези неща я засяга пряко. И за битовизми, де. Също така малко се пада плюшкин и хич не обича да хвърля предмети, даже и да не работят и да са стари. Казва "може и да ни потрябва" и трупаме ли, трупаме...

Ох,описва ме издеално Уейв.

Обичаме да мрънкаме според мен, но си мисля, че в това отношение близнаците ни бият

Моята баба също беше везни. Отговаря на описанието за грижовност и жертвоготовност (например, пенсионира се на 50 г., за да гледа мен). За мрънкането и трупането на вещи, по-скоро не. Почина на 93 г. и до последно тичаше по баирите и дори ми помагаше с децата (в редките случаи когато й гостувахме).

Аз самата изхвърлям с лекота, избягвам да мърморя и недоволствам, но пък съм избухлива и раздразнителна. Последното обаче не е типична черта на везните, признавам. То си е лично мой недостатък. Дали наследство или просто така, придобито, няма да ви занимавам.

Аз също избягвам да мрънкам /понякога просто си прикривам неодобрението/, вещи категорично не трупам, и се моля да търча като бабата на МЯуче, е и да живея толкова, де