Къде е границата на отдаването в любовта, отвъд която тя се превръща в мазохизъм и прилепчивост?
Излиза, че човек никога не може да е напълно спонтанен в чувствата си. Все трябва да ги контролира, насочва, моделира, така че да е разумен...и самодостатъчен.
Понякога се чудя, като сме си самодостатъчни, за чий са ни въобще други хора?
Много е модерно да си си самодостатъчен в днешно време - и супер удобно за хората, които не искат да се товарят с ангажименти. Те си търсят такива партньори - самодостатъчни. Да не им виснат на шията, да могат по всяко време да ги разкарат вежливо с 2 думи и без усложнения. Срамно е да имаш нужда от някого в живота си. Трябва спокойно и щастливо да си живееш сам. И от толкова много самодостатъчност степента на алиенация в обществото е достигнала невиждани размери за човешката история, а бялата раса се топи ли топи.
Моят коментар беше в насока да не оставяш щастието си в ръцете на друг. А не да се затвориш вкъщи с 20 котки и 20 кутии сладолед.
Аз съм си самодостатъчна дотолкова, доколкото вечер, като си легна, да не рева до 3 ч, че няма мъж в леглото ми. Изолацията не ми е присъща и постоянно има приятели вкъщи. Но и щастието и вътрешният ми мир не зависят от това - приятели и мъже. Има вечери, в които ми е самотно, но то ти е самотно понякога, дори да живееш с някого, така че не е дошъл краят на света.