Есета и разкази - храна за душата !

Браво, браво!!   
От възхитен фен!

Браво   
Страхотни сте!

На тези им викам "лирични отклонения" Ужасно си ги харесвам. Но ги пиша рядко, твърде са емоционални. Никога не пиша за собствените си преживявания и чувства, не правя изключение за отклоненията. Но са твърде, твърде емоционални.

Едри горещи капки се стичат по лицето ми и се разбиват с трясък, когато паднат. Душата ми плаче. Устните ми не искат да говорят вече. Пръстите не искат да пишат и сърцето да тупти. Не виждат смисъл. Един спомен убива друг и малко по малко всички падат мъртви, покосени от невъзможността да ги изживея отново. Не мога да дишам, а и не искам. Не мога да мисля, защото само ти си в ума ми, а те няма вече. Ръцете ми треперят и аз треперя с тях. Душата ми умира и аз не мога да и вдъхна живот. Само ти можеш. Убиваш ме малко по малко и ми даваш надежда за живот. И отново ми я отнемаш. Говориш ми, а не казваш нищо. Мълчиш, и усещам как хиляди думи напират да бъдат казани. Мечтая за допира на усмивката ти и за топлината на истинските ти чувства. Студено ми е и няма кой да ме стопли. Изчезнали са дори призраците на миналото и знам, че няма да се върнат. Само болката ми е останала и не иска да спре. Всички врати са затворени, и всички думи казани. Времето пее тъжна песен. Стоиш и ме гледаш, а сякаш виждаш през мен, сякаш аз съм безплътна и никога вече няма да мога да обичам и да бъда обичана. Отнемаш ми всичко. Аз сама ти го давам. Мислите ми танцуват странен танц. Смъртта е близо и аз я викам, искам да дойде по близо. Да усетя дали любовта ти може да ме спаси още веднъж. Но ти не искаш да живея и аз умирам в сянката на твоето безразличие. Умирам за да се родя отново и пак да ме убиеш. Не говориш. Дори не се усмихваш вече. Не усещам присъствието ти и ти не усещаш моето. Гледам те и те виждам такъв какъвто никога не си бил. Студен. Далечен. Не ме познаваш вече. Не ме обичаш отдавна и раните в сърцето ми се виждат. Изтръгна ме от твоето и никой, дори ти, не знае защо. Обичаш да ме виждаш празна отвътре. Обичаш да убиваш всичко в мен. Обичаш да ме обичаш и обичаш да ме мразиш. Душата ми плаче с кървави сълзи. Целувам отровните ти устни и умирам щастлива. Никога няма да свърши. Ще умирам и пак ще се раждам докато любовта ми е жива вътре в мен. Докато мисълта за теб ме възкресява. Докато и ти умреш с мен…

Зная, че аз съм последната ти грижа в забързания живот.
Зная, че понякога искам повече, отколкото мога да получа.
Зная, че искам да говоря, за да бъда разбрана.
Зная, че искам да ти кажа нещо, което не мога на никого другиго.
Зная всичко.
Опитвам се да те разбера. Опитвам се да ти помогна.
Да бъда до теб тогава, когато никой друг не може.
Да бъда интересна, когато ми е скучно.
Да бъда весела, когато ми е тъжно.
Да бъда без теб, когато искам да съм с теб.
Да бъда мила, когато ми се плаче.
Да бъда всичко, което е трябвало да бъда. Но не съм била.
Защото АЗ съм.
Много ли искам?
И някога ще можеш ли да ми го дадеш?

Umbra, благодаря ти за първото тук!
Докосна ме защото е и мое изживяване или защото имаш слово...

Благодаря ви, момичета, засрамихте ме! 
И вие нахранихте душата ми с вашите творби..нека продължаваме да пишем в тази тема, за да съберем истинските неща, тези, които могат да ни докоснат във всеки един момент и да направят деня малко по-хубав..

 

Едно сутрешно включване..

         Тя определено си падаше по него. Толкова тайно, че не искаше да си го признае. Избягваше го. Не смееше да го погледне в очите (не от страх, че той може да разбере, а защото се ужасяваше от срива). Пушеше й от цигарите. Правеше й кафе. Понякога се скарваха, но някак си неусетно бутаха делника заедно, в различни стаи, светове и мигове.
       Чуваше го да говори за други жени. Да се смее и да я поглежда. Правеше се, че го няма. Пращаше го тук и там, за да не е пред очите й. Не говореше с него по телефона. Беше толкова студена, че самата тя трепереше.
       В деня, в който си записа телефонния му номер, нямаше как да знае, че той е направил същото, точно в този отрязък от горещия следобед. Сякаш усетила нещо, се отпусна тежко на стола и въздъхна, позволявайки на истината да нахлуе в сетивата.
Когато той се върна, за първи път си позволи да го погледне в очите и с изненада забеляза, че са кестеняви.
Вечерта беше сигурна, че звездите кротко полягат на гърдите му, за да си починат.

       Вървяха един срещу друг, без да се виждат. Може би чуваха, че листата шумолят, но с нищо не го показваха. Когато бяха вече, толкова близо, че можеха да усетят дъха по лицата си – той спря. Не, за да се разминат, не, а за да й покаже, че знае. Че не само очите му са кадифе, но и душата.
       Тя въздъхна и се предаде.
       Когато устните им се докоснаха, тя разбра, че от тук нататък започва краят.
       После всеки сам ще си търси началото.

Това не е нито есе, нито разказ, но като за начало не ми се пишеше нещо по- дълго (, а и ме досрамя  ).

Когато се родя отново,
ще те чакам на пейката,
онази същата, нашата,
(на която се срещат Старият и Новият ден и си споделят тайните).
А ти не бързай!  Времето, което ни остава е цяла вечност за Земята и само миг в безвремието.
Сбогом! До тогава!
После всичко продължава - на ново и по старому...
Не се страхувай!
И без нас ще са щестливи..
  Новият и Старият ден

Малчо, много е хубаво това, което си написала!

Давай, искаме още, хич няма за какво да  се срамуваш 

Продължаваме! И как иначе! А и навън вали, за по-убедително!

"И не ви казвам, че човек не може да живее и без любов - може - и това е най-гадното.
....Може да потърсим убежище и забрава и в сексуалността и да живеем като автобусна спирка.
И така, проявете предпазливост, тя винаги е добро извинение.
....Или пък тръгнете утре с мен. Не правете глупостта да минете някъде встрани поради излишък на житейски опит.
Тръгнете с мен, дайте шанс на невъзможното.
Нямате представа доколко му е писнало на невъзможното и каква нужда има то от нас.
Когато човек е обичал една жена с отворени очи, с всичките си утрини, с всички поля, гори, извори и птици, разбира, че все още не я е обичал достатъчно и че светът е само началото на всичко, което остава да направите.

Ромен Гари, "Сияние на жена"

Ето това ми хареса ужасно много,    за теб!

Ето нещо от Константин Павлов:

"...Напред! И пак напред! Сега остава най-зловещото и най-заслуженото наказание: Величие! Безвремие! Самотност! Пустота!"

Момичета, прекарах няколко незабравими часове в четене на тази тема! Прекрасно е всичко написано! 
И понеже някак алчно храних с вашите писания душата си, реших и аз да ви напиша нещо
Май единственото ми прозаично. И мен като ester все ме влече към римата


Те се срещнаха случайно.Никога преди това не се бяха виждали. Но тя го позна. Позна очите му. Тези  усмихнати черни очи, пълни със сълзи, нямаше как да бъдат сбъркани. Нямаше как да бъдат подминати.
И той я позна. Очите й, толкова много приличащи на дъждовно море, пълни с копнеж, пълни с тъга и с болка... Тези очи не можеха да бъдат забравени. Те го обичаха. Те го желаеха. Те му предлагаха себе си.
И той се спря. Не намери сили да продължи без нея, да я подмине. А трябваше. Знаеше,че докоснеха ли се, ще изгорят, че ще си причинят само огромна болка, че страданието ще бъде непоносимо.
Но не можеше да си тръгне. Не и преди да се опита да заличи поне за миг болката в очите й, не преди да ги види усмихнати. Само една усмивка, само един миг между тях двамата, изпълнен не с болка и отчаяние, а с красота, и той ще си тръгне.
А тя стоеше вцепенена срещу него, не мигваща, не можеща да отвърне поглед от очите му. Знаеше, че най-голямата й болка, най-страшният й кошмар, най-бленуваният миг се сбъдват.
Знаеше, че протегнеше ли ръка към нея, тя ще тръгне. Знаеше, че нямаше да намери сили да се пребори с копнежа си.
Отмести с мъка погледа си от очите му. Загледа се в косата му-цялата посипана със снежинки. Мокра. Опитваща се да намери свой собствен път, различен от този, който й беше начертал.
После сведе глава към ръцете му.
Гледаше с отчаяние как те бяха потънали дълбоко в топлите джобове на палтото му, за да се скрият от виелицата, за да избягат от огромните бели снежинки, падащи около тях.
Гледаше с отчаяние, гледаше с надежда и се питаше ще й протегне ли ръка. И се питаше колко ли време вече стоят така- един срещу друг- вцепенени, изгарящи, уплашени, безмълвни.
Имаше ли някой от тях смелост да подаде ръка? Имаше ли някой от тях смелост да си тръгне?...
Внезапно тя забеляза нещо, което сякаш прободе сърцето й. Той се усмихна. Очите му за миг прогониха всяка болка, всяка тъга и се превърнаха в две топли бездни, пълни с любов.
Тогава тя осъзна, че е загубена. Че няма сила на този свят, която да я спаси.
Подаде му ръка. Трепереше цялата. Ами ако той докосне ръката й? Ако усети нежния допир на силните му ръце? Как щеше да понесе болката от сбъдващия се копнеж? Как щеше да издържи на изгарящата я страст?...
Но той не пое ръката й. Вместо това я прегърна.
Изведнъж тя осъзна, че прегръща мечтата си. Зарови лице в топлата му шия, повдигна се на пръсти, за да я усети по-добре. Вдъхна аромата му, почувства как кръвта му тупти. Усети страхът му- сърцето му щеше да изхвръкне.
Искаше й се да го погали, да го успокои, да му каже, че всичко ще бъде наред.
Но не можеше.
Да докосне лицето му щеше да бъде прекалено болезнено, прекалено изгарящо. Само мисълта за това я влудяваше. Не посмя да го погали. Не още, не сега.
Тръгнаха безмълвно към дома му. Не забелязваха нищо около себе си. Не усещаха снежинките, които падаха по лицата им, нито студът, който ги обгръщаше. Те горяха.
Вървяха бавно. Сякаш всеки даваше възможност на другия да спре, да си тръгне, да се върне. Да се спаси. Да го спаси. Беше невъзможно. Огънят вече гореше, изгаряше ги. Дори и да се разделяха в този момент, никога нямаше да намерят покой. Никога нямаше да престанат да се търсят...
Стигнаха до дома му. Внимателно, като се стараеше да не я докосва, той взе палтото й. След това свали своето. Тя едва сподави въздишката си. Загледаха се един в друг за един дълъг миг. Сякаш нищо друго нямаше значение, само всеки от тях да вижда очите на другия- да види страстта, да усети болката...
Тя виждаше сълзи в очите му. Протегна ръка да погали лицето му, да изтрие сълзите му. Но сякаш пак не намери смелост да го стори и ръката й безсилна увисна във въздуха.
Тогава той я хвана. Обгърна я с топлината на своята ръка, целуна дланта й и погали лицето си в нея.
В този миг сякаш двамата избухнаха. Не можеха вече да сдържат желанието си. Не можеха вече да се опитват да прогонят страстта си. Не искаха вече да мислят трябва ли, може ли, ще боли ли. Не искаха вече да мислят греховно ли е всичко това.
Искаха само да вкусят плътта си, искаха само да се докоснат....
Сплитаха и разплитаха ръцете си, галеха лицата  си, целуваха устните си, продължаваха да се гледат...
Той дишаше едва-едва, сякаш се страхуваше да не развали магията, само от време на време някоя въздишка успяваше да избяга през зъбите му...
Тя изпитваше раздираща болка от всеки негов допир, от всяка негова целувка.
Болеше я от красотата му, болеше я от топлината му, болеше я от дивата страст, която усещаше, че той едва сдържа.
Искаше да го милва нежно, да го докосва едвам. Искаше да му причини страдание, да го заболи.
Сякаш не го болеше достатъчно.
Сякаш не усещаше отчаяният копнеж, който струеше от него, от всеки негов жест.
Сякаш не им стигаше, че след този кратък миг никога вече нямаше да се срещнат.
Тази мисъл я накара да се вкопчи още по-силно в него, да целува все по-бурно, все по-страстно всяко кътче от тялото му.
Телата им отчаяно се сплетоха, впити едно в друго, жадни едно за друго, крещящи, че не искат, не могат, няма да се разделят...
Дълго време след това останаха прегърнати, оставящи се на сладката болка да ги залее, да ги изпълни. Опиваха се от топлината си, от близостта си. Знаеха, че никога вече няма да изпитат същото с никого; че никога вече няма да се намерят. Но това не беше важно в момента. Нищо друго нямаше значение, освен тях двамата.
Той я милваше нежно по косата и се питаше как е живял досега без нея, как ще живее занапред без нея.
Тя слушаше ударите на сърцето му, усещаше топлината на тялото му и се питаше колко ли сълзи ще трябва да изплаче, за да запълни празнотата в сърцето си, след като той си тръгне.
Внезапно тя усети някаква промяна. Дишането му се промени, сякаш гърдите му едва сдържаха напиращ смях. Надигна глава и го погледна. Той наистина се смееше. Топлите му черни очи бяха пълни със смях и я гледаха с любов. Нямаше мъка, нямаше сянка в тях, само любов.
Тя също се засмя. Сякаш всичко тъжно, всичко болезнено бе за миг изчезнало.
Гледаше го и му се усмихваше...
Когато той се сгуши  в прегръдката й и усмихнат заспа, тя остана задълго загледана в него. Имаше много спокойно, истинско щастливо изражение на лицето си. Не знаеше,  че никога досега не беше заспивал с толкова покой в душата си.
Но знаеше, че трябва да тръгва.
Мисълта за това я изпълни с внезапна изгаряща болка.
Искаше да го види само още веднъж. Да потъне в очите му за един последен миг.
Не можеше да живее без тези усмихнати топли очи. Не можеше да понесе мисълта, че няма да се сбогува с тях.
Но знаеше, че така трябва. Знаеше, че трябва да изживее цялата болка на тази раздяла, защото не можеше да си представи, че ще го събуди и ще изпълни очите му със сълзи.
Знаеше, че той няма да понесе раздялата.
Знаеше, че те нямаше да понесе да го види отново пълен с болка и отчаяние. Затова трябваше да си тръгне така. Незабелязано.
Погали косите му за последен път. Загледа се в немирните му къдрици, които той упорито се опитваше да скрие.
Погали ръцете му за последен път. Докосна се до топлината им, до тяхната сила и нежност.
Целуна меките му устни за последен път. В съня си той се усмихна и болката отново я връхлетя.
Помилва го целия с поглед за последен път и потъна в нощта. И си тръгна. Завинаги.
Не разбра, че той вече беше буден, но не намери сили да отвори очи, да я погледне. Знаеше, че направи ли го, никога нямаше да я пусне да си отиде. С мъка преглъщаше сълзите си, с мъка сдържаше отчаянието си, поне докато тя се изгуби в тъмнината. Чувстваше се сякаш животът се изплъзва от сърцето му...
Не разбра, че докато затваряше вратата зад себе си, той тихичко й прошепна "сбогом".
И после заплака.

До Паскал Ковичи

  Скъпи, Пат,
веднъж ти ме свари да дълбая някаква фигурка от дърво и ми каза:"Защо не ми издялкаш нещо?" Попитах те какво искаш, а ти каза:
"Кутийка"
"За какво ти е?"
"Да слагам разни неща."
"Какви неща?"
"Каквито ми падне"--рече ти.
Добре, ето ти кутийката. В нея съм сложил всичко, почти всичко, което имам, но тя пак не е пълна. В нея има и болка, и възбуда, добри и лоши чувства, зли и светли помисли, радостта на първозачатието, и малко отчаяние, и неописуемия възторг на съзиданието.
    И освен всичко това--цялата ми благодарност и обич към тебе.
    А кутийката пак не е пълна.

Джон

Джон Стайнбек
из "На изток от рая"

Разказите са страхотни, напълниха ми душата! Благодаря на всички, които споделяте магията на словото    

Fairy , не разбрах този разказ твоя рожба ли е, но потънах в него  

Темата става все по- прекрасна 
Направо съм гладна за ощееее 
Една дозичка писмен наркотик и от мен    :
   
                                                                              ........


     И призракът на мойто щастие ме дебнеше зад ъгъла на подозрението. И стана тъмно. Невидимите нишки на безверието оплетоха ума ми. Страхувам се да не сгреша при избора на Пътя. Мракът се сгъстява – не навън, а в душата ми.  Дали ще стане черна дупка и ще всмуче в нищото  надеждата?...И пак ще се спася – ще разпродам мечтите си и със стотинките, ще си купя лампа.Тя вместо вярата  ще свети в очите ми.  Знам , че няма да е същото, ще бъда по- изкуствена, студена. Но кой ще забележи разликата? Едва ли, някой  ще се трогне ако тъй както си вървя по улицата, падна и умра. Ще кажат : „Жалко за невинната душа.” и ще отминат  без никаква тъга и умиление.  Духовна пустота!
Светът, човечеството само кове ковчега си и следващия гвоздей ще си ти ако не видиш колко отговорност носиш. Не само за дома и за колата си, а и за всеки храст, дърво и птица – летяща тъй свободно в небето, разкъсано от смрад. Открий живота си в капка дъжд, в изпята песен в мидена черупка – той може да е перла, изваяна с любов от боговете, а може да е камъче, едно съвсем обикновенно камъче, небудещо възторг, но то не свети.
Избираш  Ти! Сега ! Веднага! Ти нямаш правото на грешка, аз нямам време да помагам, имам мечти за разпродаване...
И гледай да направиш правилния избор! Защото сбъркаш ли – цената е висока –живота на едно дете или на птица и двете толкова невинни и свободни, че само можеш да завиждаш.
Сега избирай – камък или перла?
И отговорът е за теб.
Знам трудно е и отговорно и плашещо, но пък е толкова прекрасно да живееш...
В какво избра да вярваш?
Аз вярвам в теб – Човекът!