Есета и разкази - храна за душата !

Браво, момичета! Темата ми допада максимално!
Моята любима книга е на "Автобиография" на Чарли Чаплин. Утре ще ви пусна любимите си откъси!

Ихаа, колко много сте изписали   
Хайде и аз пак се включвам, с нещо, което ми е изключително любимо:

НЕ ОСТАНАХА ФУТБОЛИСТИ НА УЛИЦАТА С ЛОКВИТЕ

Антонио Галан



Все едно нищо не се случва, все едно времето е спряло, тенекиена кутия от лимонада се носи из въздуха. Все едно нищо не се случва, все едно всички са изчезнали, Карлитос подритва кутия от лимонада по улицата с локвите. Все едно нищо не се случва, минава пощальон, нарамил чантата си, минават облаците с желание за дъжд, минава Хуан с хлябовете в торбата си, минава и Густаво с ръждясалата си патерица, като прескача почти пресъхналите локви. Все едно нищо не се случва, Карлитос - най-добрият нападател на улицата - е отбелязал гол в последната минута. Понеже липсва опитен вратар, който да спре тази кутия, понеже липсват защитници, които да пресекат навлизането в противниковото поле, и съдия, който да отмени положението, Карлитос е отбелязал гол в последната минута. Все едно нищо не се случва, но нещо се случва, Карлитос отново е спечелил сам мача, или може би продължава да го губи, както винаги.

Моя е, да. Единствената ми Много се радвам, че ти е харесал

Дано Ви хареса

Истината за бременната жена

 автор: bedstvieto

Бременната жена била прекрасна ... Така ли ? Аз що не разбрах?
В първите месеци се отдаваш на неконтролируемо повръщане . ( ако имаш късмет ще си остане така до края ) Хапваш и бягаш на тоалетната чиния и после пак и пак и пак ... Докато накрая осъзнаеш , че е много по - лесно да пренесеш спалнята си в банята . Точно в този период аз реших , че съм анорексичка . При завидния ми ръст достигнах престижните 47 килограма и постоянно ми се виеше свят . Накрая се отказах от храната , защото прецених , че е излишен разход на средства в моя случай . И понеже ми беше за пръв път и за миг не ми е минавало през ум , че тялото ми може да се е превърнало в удобна гарсониера за неподозиран квартирант . Хукнах по разни лекари - диетолози , които още щом ме видеха започваха да ме убеждават , че трябва да променя хранителните си навици . Но всеки път ми задаваха почти невинно въпроса " съмнение за бременност ?"
- Аз ? - заливах се от смях , въпреки гейзера , който напираше в дълбините на стомаха ми . - В никакъв случай . Абсурд !
След като ме попитаха няколко пъти обаче нещо започна да просветва в изтискания ми мозък . Купих два теста за всеки случай . Затворих се в банята с новата си приятелка , тоалетната чиния ... Първият опит беше абсолюно неуспешен , така се вълнувах , така треперех , че си опиках ръцете . След няколко часа , със сърце в ушите , седнала на пода стоях и чаках .... страховете ми да се потвърдят .Четях упътването отново и отново и се мъчех да си спомня в кой ли момент на прегрешенията ми се бях превърнала в ракета - носител ...
Чувставах се ограничена , като селски обор по въпросите на бремеността , за това и се въоражих с необходимата литература . Поглъщах страниците и се възмущавах все повече и повече след всеки прочетен абзац . Повярвайте ми няма да откриете нищо обнадеждаващо в тези книги . Освен да се психирате все повече и повече друг ефект те нямат .
Трябваше да се омъжа , което беше ужасно поне за мен . Повръщах и ревях , между повръщанията пак ревях ... Някъде в този период започнах да поглъщам огромни количества пица , защото бях решила , че след нея не ми е чак толкова зле .
Някъде към четвъртия месец лицето ми се покри с очарователни пъпки във почти всички нюанси на нежното розово . Обонянието ми беше в състояние да конкурира граничарско куче , което силно притесняваше околните . А по това време обявих и че стържат в таратора ми сапун и отказах решително да го ям .
Към шестия месец , когато най - после пред мен се появи корем и вече не можех да си закопчея дънките , с възхита установих , че имам бюст . Носех си го гордо в големи деколтета , защото никога преди това не бях раполагала с подобна пищност . Естествено съществуват и леки неудобства от рода на :
да мислиш през януари във всяка минута , колко много ти се ядат вишни или дини ... Шофьорите на баща ми бяха станали луди с тези мои желания . Постоянно получаваха поръчки за плодове , които тътреха от Иран . Само и само да съм щастлива и да не мърморя . Трагедията на моето семейство и най - вече на бабите ми беше , че не наддавах . Бях със статута на коледното прасе , което всеки се мъчи да угоява , а то си стои мършаво , заплашвайки да провали празника на родата . Непрекъснато ме теглеха на кантара и всеки път ги разочаровах . Към седмия месец ме заставиха да лежа неподвижно на легло . Без да мърдам . Само да ям и да лежа . Мъчение ! Изчетох всичко до което можех да се докопам . Лицето ми се покри с още по - очарователни петна . Брамнните били секси . Глупости ! Бях като далматинец с все по - голяма планина отпред . Скимтящ , нещастен и постоянно ревящ . Покрит с остатъци от храна и носни кърпички с които да попива пороите от сълзи и сополи . Хормони ... Отгоре на всичко не понасях никой . Най - малко мъжа си , който прокудих през девет планини в десета и който в последствие така и не прибрах . Но ние така или иначе не се понасяхме , така че не беше голяма загуба .
Прекрасната бременна жена , към края на мъчението си не си вижда пръстите на краката , поради прекалено идадената си фасада която нарушава видимостта . Не може да стои дълго време седнала , заради междуребрената невралгия . Купува си само обувки , защото за дрехи не може и да си мечтае . И е толкова раздразнителна , че дори на сън лае ... Въпреки всичко това , аз държах поне малко да мязам на човек ... Маникюристката ми рисуваше самоотвержено весели цветя по ноктите на краката ми , защото аз не можех да ги стигна , а те краката с новите отворени чехли бяха останали единствената ми утеха . ( когато не са подути , като франзели ) Фризьорката ми достигна върховете на майсторството си в опит да задържи някакъв цвят на коста ми . Хормони ... А масажистка ми се научи да работи почти легнала , защото въпреки огромното си желание , не можех да балансирам върху корема си и се килвах на една страна . От този период си спомням най - ясно премерените прав ляв или десен в пикочния мехур , които ме заставяха да спра насред крачка , да стисна мощно крак в крак след пристъпа да се устремя към първата тоалетна , която се изпречи на пътя ми . Мисля , че точно тогава осъзнах , какво означава да бълваш змии и гущери .
Моето така желано и тероризиращо ме дете отказваше категорично да излезе на бял свят . Носих го десет месеца . Чувствах се като слон . Тежка , непохватна , тромава . Всъщност много далеч от това , което би трябвало да представлява една жена . С все по - голямо отвращение гледах тялото си в огледалото с двата забити кльощави крака в задника ми . Все по - настървено се мажех с всякакви помади за стягане на кожата и все по - отчаяно се стремях към момента в който пак щях да бъда аз . Приличах на огромна ябълка изядена откъм задника .
За раждането какво да кажа ?.... Незабравимо . Чудно ми е как Стивън Кинг не е понаправил нещо с този сюжет ... Отвратителния интериор на помещението те подтиска много повече от десетките манипулации на които те подлагат . Все съм държала да ми е приятно и комфортно където и да се намирам . За съжаление в този случай нямах думата . А около мен все едни огромни женища с бели престилки на които света им е крив и решават кръстословици , докато ти се гърчиш , като червей на олимпиада пред финала . Не можех да си го обясня . Все пак не всички изпадат в тотален непукизъм ... Заедно с мен в отделението имаше завиден брой ромки , които виеха с пълно гърло . Аз си мълчах , защото бях на ясно , че няма смисъл да пробвам гласови данни наравно с тях . Ефекта върху мис Пиги , която надзираваше беше един и същ - т.е. нулев . Най - много раздразнено да стане от табуретката , кято така или иначе не може да и събере седалището и мърморейки че няма миг спокойствие да ти шибне поредната прекалено голяма игла с успокотелно , пуквайки следваща вена на ръката . Много ме беше яд . Онези съкилийничките се тръшкаха има няма час и после си заминаваха , а аз оставах със следващите попъления . Каква несправедливост ! Лекарката , която се грижеше за мен от първия ден се превиваше от смях на бисерите , които леех , а аз се смеех през сълзи заедно с нея , повече на ръба на истерията от колкото запленена от комедийния си талант . Беше ужасно , повярвайте ... У Ж А С Н О !
Само искам на края да кажа , че като видях сина си , който беше едно огромно дете , му простих за неудобствата , които ми беше създал и установих , че той ще бъде най - обичаното от мен живо същество на този свят до края на живота ми .
Естествено в мига в който се оттървах от болничния си затвор и се простих с мравките и хлебарките в стаята , които съм сигурна съжаляваха за моето заминаване тъй , като им дарявах цялата храна с която ме снабдяваха , потънах в любимия си козметичен салон ....

bedstvieto, хареса ми много! 

И на мен 

bedstvieto,добре.Дай още.

За драмата на лирическия герой, наречен ИТ мениджър

Трагедия с елементи на шекспирова драма се разиграва в медията Х.
Будната съвест на ИТ мениджъра се размърда около 18 часа местно време и той бавно и мъчно донесе пищните си телесни си части при онези низши същества - журналистите, които освен че му развалиха съботната почивка с глупавите си искания да имат интернет, си позволиха да му кажат, че проблемът не е от доставчика на така омразната и омерзена глобална мрежа.
След като изкачи стълбите до втория етаж с досада и отключи вратата на стаята си, въздъхна с облекчение - сега ще им натрия носа, просветна в главата му. Положи ИТ мениджъра телесата си върху един стар и отдавна излязъл от употреба персонален компютър и започна да се взира с отегчение в цифричките, които излизаха на монитора му почти като в онзи научно-фантастичен американски филм "Матрицата". Само че, помисли си мениджърът, "аз не съм Нео и в реалния ми живот на мениджър матрици от този тип не съществуват. Но пък онази слабоумна репортерка от международна редакция, дето ме занимава с глупостите си и дребните си прищевки, включващи писането на новини, много вика. И ме заплашва, че ще напише докладна до директора, в която бегло да спомене, че интернет в зарзаватчийницата, на име Х. няма от цели 18 часа. На всичкото отгоре ми виси на главата и през 5 минути ме пита какво става и кога ще може да работи евентуално. Това ми пречи на мисловния процес."
С тези мисли в главата си, ИТ мениджъра прекара седнал на остарялото морално и материално РС почти един час, докато то не му запари под седалищните части. След като установи, че очевидно сивото вещество в главата му и опитът му на тази позиция не са достатъчни, за да реши проблема на викащата по мобилния му телефон около 6 пъти международна редакторка, се замисли дълбоко... Изпаднал в тежък размисъл и с черни мисли в главата си за бъдещето на локалните мрежи, той все съдбоносно решение - да повика подчинените си, да му помагат, да се пребори с тази скапана мрежа, която той не е сътворил, защото, когато тя е била създадена, той едва ли е знаел, че съществува това пагубно за кариерата му тлъчно и мрачно място, наречено Х. Половин час по-късно, двама кисели и още по-мрачни системни администратори, облечени с официалните си черни анцузи дойдоха, мрънкайки и проклинайки съдбата си в съботния почивен ден, псувайки майката на интернет и локалния сървър и всичките им роднини до девето коляно. Замислиха се и те. Почесването по главата не даваше нужния и така желан резултат. Разместването на кабелите на рутъра - също. Ръгането по сървъра едва ли щеше да помогне. Медията Х. продължаваше да бъде място далечно, откъснато от света....
Следва продължение....


.... Продължението:
19.58 местно време
Информационната тъмнина продължи дълго.... толкова дълго, че ИТ мениджърът се видя принуден да си вземе кафе от машината. А така му се искаше да не се доближава до това дяволско устройство, плод на цивилизацията. Искаше му се да се излежава вкъщи в късния следобяд, а когато падне мрак, да излезе и да добави още една капка към мързела си с чаша студена бира. Но не, днес денят му беше черен, беше му тръгнало наопаки още от сутринта.
Когато се събуди към 10 часа от телефонен звън, с неприятна изненада установи, че лицето му сочи към меката, пухена възглавница, а задните му части – към тавана. Това, помисли си той, не е на добре и ще доведе до неприятности. Не се излъга. Телефонът продължаваше да звъни без да има някакъв дори и минимален шанс да спре. Трябваше да вдигне и да види кой така отчаяно се нуждае от него.
Пет минути по-късно прекъсна връзката, обърна се по гръб, погледна към тавана и напсува на ум онази загубена журналистка, която е решила да работи в събота сутринта, с единствената идея да му създава неприятности. Защото, кой по дяволите в събота се интересува от новини?
Потънал в тези мрачни мисли, ИТ мениджърът напомни на себе си, че все пак трябва да се справи с този досаден проблем и да пусне нета в Х. Завлече се насила до собствения си компютър вкъщи, пусна си Remote Access и загледа втренчено в монитора. Но не знаеше какво става, не знаеше как става, не знаеше и защо става. Надяваше се, че онези двамата, на които се води шеф ще му помогнат да види светлина в края на тунела и пиенето на бира няма да се провали. Представи си какъв кошмар ще изживее, ако не успее да поправи скапаната мрежа бързо и се наложи да стои тук през цялата нощ... Потрепери от ужас. Не искаше и да си го помисля. Пак се беше отдал на размисли, далеч от темата, която в момента вълнуваше съзнанието му на компютърен специалист. И тъкмо да се отърси от тях и да ги пропъди като досадна муха, кацнала на върха на сплескания му нос, да излезе от матрицата в съзнанието си и да се върне в действителността, когато чу вик от нищото: „Дойде!”.
В първия момент, ИТ мениджърът си помисли, че е дошъл директорът, защото онази проклета и многознаеща журналистка си е изпълнила обещанието и е написала докладна. После си даде сметка, че това няма как да стане толкова бързо. В следващата секунда му просветна – интернетът е тръгнал! О, чудо!
Но радостта му беше краткотрайна. След като не успя да разбере каква е причината да няма жица в Х., мозъчните му вълни не можеха, колкото и усилено се опитваха, да уловят как така се е появила. Нямаше смислено и разумно обяснение на този технически парадокс. Дори и двамата негови служители, блажено изтягащи се по леглата си в собствените им домове, докато не ги извика - и те не знаеха.
ИТ мениджърът се почеса по главата, за хиляден път тази вечер. И си помисли: „Дали отъврах кожата и този път?”.

    Жената в моето легло

В стаята е толкова тъмно, че едва виждам очертанията на тялото й. Една Богиня се е излегнала на дивана. Пуши мълчаливо наргиле и мисли за аромата на тютюна. Ябълки – любимият й плод, обича го във всичките му метаморфози – розовите цветчета на ябълковото дърво, ябълков сладкиш с канела, ябълков чай, ябълково вино, ябълков шампоан.... Тя се премести при мен в началото на май. Премести не е точната дума, по-скоро започна да спи в дома ми всяка вечер. Обаждаше ми се малко преди да свърши работа и си определяхме среща някъде. Разхождахме се, водех я на гости на мои приятели, тя ме напиваше от време на време и танцувахме като обезумели по цяла нощ. Любехме се дълго – всеки път като за последно – с много страст, тъга и смях. Обичах корема й; тя обичаше ръцете ми, които слагах под главата й всяка вечер, за да спи спокойно. Често, в събота, се събуждахме по обяд и докато слънцето се скриеше пиехме вино в леглото, тя пишеше своите налудничави стихове, а аз свирех... тогава бях пълен с музика. Само в съботните дни бяхме заедно 24 часа. Тези дни винаги ми се струваха неистински, невъзможни, сякаш рисувани... В една такава събота, докато правех кафето, Тя се втренчи в мен – усетих погледа й по тила си и чух гласът й – по-уверен от всякога: - Обичаш ли ме? Вцепених се. Бяхме заедно, защото се договорихме да не обсъждаме чувствата си. Преди да я срещна, не отдавах никакво значение на жестовете, погледа, недоизказаните думи, но след като я видях за първи път – пленителна, освободена, саможива и в същото време непоносимо самотна и уплашена, осъзнах колко катастрофално важно може да бъде нечие мълчаливо присъствие. Тя ме обсеби и затова ми се прииска да избягам, да забравя лицето й и шеметните танци... просто да си тръгна – сякаш нищо не е било..... Нали ги знаете пеперудите еднодневки, онези, които преследват фанатично дъха на светлината...? Те са красиви в своята обреченост и тъжни... много тъжни. Крилата им са тежки... и нейните клепачи падаха тежко над очите, скриваха болката от самотата, но аз я видях... Същата тази нощ мастурбирах в леглото си и единственото нещо, което ме измъчваше, бяха очите й. Заспах тъжен и омърсен от самота... а Тя беше разгадала погледа ми, още преди аз да го бях осъзнал. - Обичаш ли ме? – въпросът й отекваше в съзнанието ми и исках вместо отговор, да я любя със страстта, с която я пожелах още първата вечер. Но знаех, че трябва да кажа нещо... нещо, което да се слее с тишината на нашето съществуване – заедно... което да подсили магията и да стопи страховете и на двама ни. На мен се падна тежестта на истинското Начало, защото знаех, че ако кажа истината, после няма да имам сили да я потъпча... Кафеварката изгори пръстите ми и аз тихо простенах от болка. Тя скочи от леглото – както си беше топла и гола – и захвана да целува ръцете ми, пръстите, пулсиращи от изгарянето. Стопяваше болката с езика си, изпиваше я, приемаше я в себе си и я разтваряше в очите си. Богинята на ябълките, изкушението и страха... Разбира се, че я обичах, но дали нямаше да я изгубя, ако й го кажа..?! Дали да не й отвърна със същия въпрос? Защото се страхувах, че Тя е с мен само за да ми обясни света и някой ден ще си тръгне... ще спусне тежките си клепачи и ще затвори тихо вратата след себе си... с усмивка, която ми прощава всичко и ми пожелава щастие... Живеем мълчаливо вече цяла седмица. Аз така и не й отговорих. Тя не престана да идва вечер при мен, но нещата се промениха. Любим се мълчаливо, не разговаряме, само се прегръщаме силно преди сънищата да ни отнесат далече. Нощем се будя и я наблюдавам. Толкова е спокойна, далечна, свита в себе си и разтворена в нощта... обичам я. Тази мисъл не ми дава да спя. Ставам и започвам тихичко да свиря на пианото – песен за нея и нейните сънища. Разпалвам наргилето и знам, че Тя се буди от ябълковия аромат – усещам погледа й в тъмното, ноздрите на нослето й се разширяват и с наслада поглъщат дъхавия тютюн. Странно, но тази седмица я чувствам по-близка, страхът ми изчезна, но не знам защо не мога да заговоря... Гледам през прозорчето на капандурата клоните на липата и си мисля за ръцете й... Тя се надигна от леглото и дойде при мен: - Посвири ми. Ръцете ми се плъзнаха по клавишите на пианото и мелодията, която се разля, казваше всичко... но понякога са нужни и думи – само страхливците мълчат, а аз не съм от тях. Пях каквото ми дойде на ум, разказвах й за себе си, за сънищата, за делничните мисли, за нейните тежки клепачи и нежни ръце, за дните, в които съм копнял да я видя, за прекрасните ни нощи заедно, за страховете си... - Обичам те... – така завърших песента. - Нека си дадем обет за мълчание. Нека проговорим едва тогава, когато нещо се счупи в някой от нас; когато утрото ни завари отегчени от ръката, на която спим... нека не забравяме нищо и никога... Така заживяхме в музика и мълчание.... Един ден Тя затвори тихо вратата след себе си и остави аромат на ябълков цвят.... каза, че ще се върне... чакам я...
     
© Александрина Венелинова Вълчева

Ами добре  Имам ги много   

Една чат история или какво не трябва да прави човек пред компютъра

 автор: bedstvieto


НАЧАЛОТО :
Началото ли ? В началото бил Адам и това обяснява всичко ...Та кой би объркал по - ефективно живота на бедната Ева ?!
Това е моят живот ...Изпълнен с миризливи фасове , ниско калорична храна и тичкане по баирите на Панчарево , като падпъдък...И защо това ? За да го забравя естесвено !Странно за колко кратко време безоблачния и подреден живот може да мутира и да приеме формата на праисторически примат .А в началото бе прекрасно ...Като рапсодия в розово , като Шекспирова пиеса , която по - късно се изроди в латино сапунка .
И такааааааааа....В дните на горещото лято , тънейки в блажен мързел в офиса и обзета от екзестенциалния въпрос "Ще ме бъде или няма да ме бъде " , на екрана на компютъра ми се появява странно съобщение . Толкова странно ,че смущава следобедната ми дрямка и ми припомня , че явно не аз съм НЛО , а около моята орбита се навъртат подобни обекти .Естествено извънземното ме улучва право в главата , провокирайки необходимостта ми да се фукам с пътешествията си , без да разяснявам , че основен техен спонсор е родителското тяло .Единствената мисъл в главата ми е :
- Е , те тоя го смачках !
Посредством вродените ми чар и словоохотливост се заемам да приземя това нахакано зелено човече .След час , два осъзнавам , че тоя се опъва и явно се забавлява ...Възмутително ! Сменям тактиката и започвам да омайвам . Романтиката се лее с такава лекота изпод чаткащите ми по клавиатурата пръсти , че със задоволство виждам , как моят виртуален противник го закъсва , сдава багажа , запича се на баира ....
-Ха - ха - казвам си аз - Дойде и моят час
Той вече се моли за десетте заветни цифри на моето моби ( както галено го наричам ) С крива усмивка се извинявам и под претекст , че имам много работа , което между другото е грозна лъжа , победоносно натискам клавиша escape.
Тръскайки се по разбитите софийски пътища в страхотната си дамска кола , която с раздразнение отбелязвам като страхотна само аз , си мисля ....?!
- Оха , Деси , Деската ...
Пея с пълно гърло , предизвиквайки стреснатите погледи на пешеходци и шофьори , но все пак мислех....За какво ли ?
Често се хващам , че мисълта ми прескача от теме на тема , като разгонена пчеличка и само мога да съм благодарна , че не я опрашват разни нагли приходящи мисли .Сега установявам , че мисленето не трябва да е приоритетно в развитието и възпитанието на една жена ...Та за какво и е ? Хората са го казали : 'Една патка мислила , мислила , пък...."Краят е известен . И аз така , но се надявам да спра преди краят да стане ясен.
На другия ден с чаша горещо кафе и бодра крачка влетявам със заразителното си добро настроение в офиса .И както се очаква след половин час то е смачкано , облъскано и изтрито от днешното ми битие , след като :
- разбирам за семейните драми на едната си колежка
- сексуалните подвизи на другата ми колежка
Гледам тъпо в телефона и се надявам да стане чудо :
а) клиент да даде поръчка ...
б) шефът да затвори офиса ...
в) гръм да удари и опожари това място
След като се убеждавам , че дори боговете са безсилни пред тази тъпота , събирам остатъците от чувството си за хумур и се отправям към компютъра . И , о! Каква изнена ! gkg е там нахъсен за нов порой от словестни хватки .Потривам доволно ръце , запалвам пета цигара , отпивам от кафето и с първото изречение ........Тъчдаун! Изпържих му мозъка !Пауза , дълга , мноооооооого дълга .Вече започвам да си мисля , че освен стрес и нощно напикаване ще съм причината след десет години този човек да се събуди с тумур на мозъка .Разкаяна , тъкмо се присягам да развея позорното , бяло знаме , когато той " светва " на екрана . Хммммм имал бил работа . Бил в среща . Какво нахалство ! Какво безочие ! Ще ме изоставя защото имал работа ! Аз не искам ли работа ? Не искам ли и аз срещи с клиенти ? Не искам ли и аз да си изкарвам парите с честен труд ?Шшшшшшшшшт! Млък ! Каква глупост казах ! Та аз не плащам данъци ....Нито на колата , нито на апартамента , нито върху дохода ...После съвестта ми се успокоява , че съм самотна майка с триста лева заплата и държавата едва ли искала моите пари. Става ми някак тъжно , но после се сещам за думите с които се нахъсвам всяка сутрин преди да отида на работа :
- Ти си борец! Ти ще оцелееш! Ти ще смачкаш всички !
И така до вратата на офиса ...
След четири часоя труд , нещастника е омотан . Представям си го на колене , с червена роза между зъбите да моли за моето благоволение .И без да усетя собствената си глупост , изтрелвам тъй ревностно пазените цифри на моето моби .
До тук с мислите и патките ....

СРЕЩАТА :
Той ще се обади ! Прехапвам устни и ми идва да си счупя пръстите от яд , че се поддадох и бях тотален ипон .В този мелодраматичен миг на вътрешни терзания , познатия телефонен звън до докарва почти до нервен срив. Спъвам се в кабел , отзовал се незнайно как на пътя ми , бръквам си в окото проклинайки се , че можех да намаля малко маникюра си , накрая с насълзени очи и прегракнал от н-та цигара глас , изграчвам :
- Моля ?!?
- Не беше толкова страшно , нали ? - измърква мъжки глас отсреща
Какво нахалство ! Дивата природа в мен започва да дере по стените на тялото ми , заплашвайки да го превърне в решетка , да го разгърми на хиляди парчета от бяс , а единствената мисъл , която кръжи в орбита около мен е :
- Този е пътник !
На петата минута обаче осъзнавам , че ще го чакам . Аз?! О свещена простота !Аз да чакам мъж ! Та аз имам гадже за бога ! Верно , че не изкарва пари , но е красив и е като лъв в леглото .Потъпквайки последните зелени стръкове съвест се изправям гордо и си казвам :
- Ставаш моето момиче ! Изяж го !
Да , обаче като стигам на мястото , осъзнавам , че изядената ще съм аз .Изчервена от възмущение си лепвам най - страхотната усмивка и хващам скоростния лост , сякаш е последния спасителен пояс останал от Титаник , преди да го погълнат водите на Северния ледовит океан .
- Господи! - казвам си аз - В какво се забърках !
В този миг се сещам за рекламата , чийто носител е това гениално изречение и започвам да се смея . Смея се като зелка , а сърцето ми бие до пръсване , очите ми са влажни азсъм червена като домат и си милсля :
- Господи , нека ме помисли за лида , за невротичка , за алкохоличка , просто да се махне преди резилът ми да стане пълен !
Но , не ! Той стоически изтърпява пристъпа ми на невменяемост и за да е пълно фиаското ми ме подканва с тон нетърпящ възражение да тръгваме .Идва ми да се самоубия ! Не само защото той е облечен в скъп костюм , а аз съм почти гола . Не само защото аз се държа като идиот , а той не .Най - вече защото виждам до мен да стои добре изглеждащ мъж , явно с пари и положение.В галвата ми гърмят камбани , сирени и всякакви охранителни системи . Деси , Деската се прецака този път. Яко !Мисълта ми се блъска безумно :
- Какво да го правя този ?Мъжете покрай мен са лигльовци , които като кучето умират да точат лиги в краката ми ...
И започвам да си ги представям в хронологичен ред , как въртят опашки щастливо , всеки път когато развея каишката за разходка .
Разговорът хич го няма от моя страна . Държа се като първокласник пред черната дъска , който чинно си изпява житието и битието пред другаря учител .Стоп ! Лентата се връща за мой ужас , когато той вдига телефона , за да разреши , неразрешим за мене казус .
-О,Боже ! - мисля си аз - Аз съм в рая ! Аз съм Ева , а той е Господ !
Гледам с влажен , кравешки поглед моя нов идол , който на всичкото отгоре е и мъж.А в жалкия ми женски поглед вече пеят сватбени камбани . Но той не знае ...Инъче би нахлузил вълшебните налъми на малкия Мук , би запалил летящото килимче и би отлетял през девет планини в десета . Слава богу ! Няма да му казвам , за сега...
Шок втори : той плаща сметката .

И ПРОДЪЛЖЕНИЕТО :
Следващата седмица съм горе на черешата .Моят рицар в маркови доспехи прелита от единия до другия край на страната , защото ми се пие кафе с него .Изоставя жизненоважни за работата му партньори , за да си побъбри с мен по телефона .Рева му на рамото и нокът да ми се счупи и знам , че той е човекът , който ще оправи нещата .
И така до петък ....Денят на истината . Когато той накован като талпа , носещ се по течението на неизвестна река в Канада ми се обяснява ...Предлага ми света в дланта си ,обещава ми живот сред цветя и закрила ...И естествено , като всяка жена , аз прекрачвам дверите на рая без да се замисля .Готова да издера очите на незрящите , вкопчена в химерното си щастие , като Шер в престилката на пластичен хирург ...Задушавам камиона ендорфини , който току що се е изсипал върху мен в трета чаша мартини и се прибирам САМА.


СТРАШНИЯ СЪД :
Настроението е близко до Нирвана . Тананикам " Колко си красива " ( ужас !)Поливам цветята , чистя ?!В четири след обед започвам да осъзнавам , че нещо не е както трябва ...И звъня и никой не ми ми отговаря ...И пак звъня и пак нищо ...До вечерта вече съм превъртяла и си мисля :
- Не може да ме е изоставил ! Деси не я изоставят ! Деси изоставя ! Трябва да има разумно обяснение !
1.) той е в болница със счупен врат след тежка катастрофа
2.) той е отвлечен от талибани и сега малтретират горките му родители за откуп
3. ) той е застрелян по погрешка , докато невинно си е карал колата по Цариградско шосе
В неделя осъзнавам , че онова горе на черешата е тъпа овца и забравям удавена в сълзи и бутилка шампанско .


ИЗНЕНАДАТА :
В следващите няколко дни се опитвам да заменя gkg с нещо подходящо от чат - листата.Последната ми среща е с адвокат и съм сигурна , че ще викна :
- Бинго ! Той е като теб , само , че по - готин !
Слизам в ресторанта , блестяща както винаги и усещам , че всеки момент ще започна да пищя !Срещу мен стои гнидоподобно недоразумение на природата в шорти , маратонки и потник, прогресивно оплешевяващо , гледащо ме с изумление .Събирам останалата в мен човещинка и си мисля :
- Да , миличък , аз съм Милоската Афродита , но за най- голямо съжаление ти си твърде далеч от брат ми Аполон ...
На петата минута вече ми е ясно , че трябва да изчезна , защото в противен случай ще се хвърля да прегриза сънната му артерия , за да пресека потока от комплексирана гмеж , която се лее от устата му.После осъзнавам колко е потен и мра от желание да се изплюя в чинията ,да поръся сол зад лявото си рамо , да сложа огърлица от чесън на врата си , да събера двете дружки от офиса черна и руса и заедно с мен червенокосата да направим вещерски кръг и призовавайки силите на майката Земя да издухаме всички мухльовци от лицето и .Пребита , като бедна афганистанска женица с камъни от собствената и рода за изневяра се качвам в офиса и вземам едно от най- важните решения за последните дни : До тук с експерименталната част ! НАСА е на летен лагер !
Вечер тиха, лятна...Софийско заведение...Не забелязвам хората около себе си , които след няколко мига ще станат свидетели на поредната човешка драма .Не забелязвам дори братовчедка си , която ми раказва за провалите в личния си живот ( зарязана заради силиконовата долина) Смея се на сила , едва проумявайки , че на пъпа на София споря с побесняла блондинка за достойнствата на гръдната си обиколка .Въпреки клетвата , аз съм организирала среща с двама . Един за мен и един за нея . Адвокати естествено .Със сядането им на масата аз започвам да се смея истерично лепвайки прякора на моя кавалер - моливко.Срещу мен стои добре поддържана канадска ливада , ръст десет сантиметра под моя , добре изгладени костюм и вратовръзка срещу моите къса пола и маратонки...Братовчедка ми ме гледа въпросително , той с обожание измерва дължината на бедрата ми , а четвъртия не е дори отразен в графата нещастни случаи.А аз ? Аз се смея истерично , невярвайки на поредната тъпа шега , която съдбата ми е скроила .Соча нещастника мислено с пръст и непрекъснато повтарям :
- Моливко , моливко , ха- ха моливко !
Подскачам като ужилена . Чантата ми вибрира .Изваждам телефона с който спя по-често от колкото с мъж и чета : "Не можеш да ме разбереш...Не искам да ти разбивам живота !- gkg"И пак се хвърлям на черешата . Полудяла от щастие.Желанието ми е да запаля огън в средата на масата и да танцувам около него , като черна вуду - жрица.Но вместо това налагам маската на войната и отмъщението и отговарям дотойно , че съм умна и красива жена , която не може да приеме държанието на зле балансиран хормонално пубертет в доспехите на мъж - мечта.И той захапа , въпреки че беше прекалено пиян , за да вдене същината на фабулата . Без значение...Важното е че се разкайва , а аз съм богинята на победата Нике .
Втората среща води и до втора грешка : аз пак не спах с него ...
Ефект : gkg и Деси отнесени в небитието за неопределен период от време .Какво ми става ? Държа се като свенлива гимназистка . Ужас ! В главата ми обаче витаят черните мисли на отмъщението . Как аз го прелъстявам ...Как в сублимния момент , започвам да се смея дръзко на нещастния вид на неговата мъжественост , с която той така наивно си е помечтал да задоволи една 100 процентова жена като мен .И унижението е толкова голямо , че тя , мъжествеността му се заравя толкова дълбоко , че нито молби , нито сълзи , нито принуда му помагат да се почувства отново , някога мъж.Заспивам с усмивка , окрилена от бляновете си ...


ИМПЕРИЯТА ОТВРЪЩА НА УДАРА :
След поредното сутрешно кафе с gkg чрез което той отчаяно се опитва да вдене моята човешка философия , апропо която не мога и аз да дешифрирам . той изчезва пак...
Аз обаче приемам фактите мъжки този път . Излизам със същата братовчедка ,за да удавя кротко мъката си в кафе и минерална вода , заета с нейните любовни проблеми.Влизайки в заведението обаче очите отказват да направят контакт с мозъка и да предадат достоверно картината и размерите на Апокалипсиса ...Моят бог с блондинка !?!
- А.....?
Не мога да повярвам ! Аз със моят остър като бръснач ум, с моята буйна като темперамента ми червена коса , дълги като щатска магистрала крака , нокаутирана от блонди ?Усещам , че всеки момент позорно ще ревна ... Оглеждам се ,около мен само блондинки !За бога , дори братовчедка ми е блондинка ! Сядам и събрала цялата смелост на лъвското си сърце си поръчвам мартини - голямо ...И после пак и пак....Въртя се като ветропоказател демонстрирайки даровете с които природата ме е надарила.Ни около мен само мъже които говорят и блондинки , които мълчат и пушат....
- Аааааааааааа, не - отказвам да се съглася със ситуацията аз - няма да я бъде тая !
Обръщам се към най - итупаните мъже в бара . Умъртвявам достойнството си и съсипана от скръб казвам :
- Бихте ли дошли на масата ни , защото гаджето ми ( той не подозира , че се ползва с това определение ) се разлива с някаква блондинка на отсрещната маса !
Казвам го с целия драматизъм на който съм способна , а долната ми челюст потръпва така , сякаш всеки момент ще удавя площада в океан от сълзи - телесна температура .И естествено , та кой истински мъж би устоял на отчаян женски вопъл за помощ тандемът юнаци се изсипва като градушка на нашата маса.gkg е в пълен шах. Ха ха така му се пада ! Проточил е врат , като студент без пищови и се опитва да асимилира размера от щетите на бедствието , което току що се е развилняло пред очите му.Моят кавалер пък се държи така , сякаш манна небесна се е сипнала над главата му. Сякаш аз съм живителната глъдка въздух в кислородната му маска по пътя за покоряването на Еверест . Какъв талант ! Какъв актьор ! Аз ликувам :
- Мри , хлебарко ! Ей ти го и твоят raid! Гърчи се , но все още не умирай ! Направи ми удоволствието да останеш още малко жив !
След което потъвам в прегръдките на метафоричния си Дон Жуан . gkg е поразен . Плаща сметката и отлита в неизвестна посока с онази на която не и трябва метла .Изтрезняла от титаничния си гняв , отърсила се от ролята на Немезида , изпадам в дълбок размисъл , как ли ще му завърши вечерта ? Знам отговора , но го гоня мислено с точилка , като хлебарка ...За да го размажа , да го изпържа , да го дематериализирам . Тръгвам си нещастна . И оооооо, колко типично , всеки си плаща сметката. Нямам сили дори да се разочаровам.Като буреносен облак нахлувам в собственото си жилище . Сама.Отново.

ДУЗПИ :
Влизам като ураган в офиса .На лицето ми освен безсънната нощ , като дамга са отпечатани още : каната кафе , двете кутии цигари и бутилката шампанско.Сядам пред монитора и не вярвам...Той е там и моли за милост .Но спри сърце , това е само маска . Приспива противника .Какъв стратег! Същински Алкивиад!Бързо преминава в нападение . След като аз дипломатично с Платонова техничност успявам да отсвиря Блонди , приравнявайки я със статуса на пепелника на масата. Той най сетне проумява , че S - класа не може да ревнува от трабант .Разговорът се насочва към данъчния , който аз представям като омаен събеседник и добра компания ( не споделям за миризмата , която той разпръскваше , като скункс около нас) Следва успешна кампания на тема моята магнетична личност и екстрите , които вървят към нея . Топката е вече при неговите спаружили се от напрежение топки . Аз съм царицата в решаващия шах...И мат!
С чиста съвест заминавам в командировка , където между другото ме очаква законното гадже . Той откачил от страст , аз девица от два месеца...
Тъмна нощ....Към един е ....След поредние концерт се прибирам към хотела с единствената мисъл останала в главата ми : да заспя с gkg!Звънът на телефона ме изважда безмилостно от унеса ми . Вдигам gkg! Невъзмутимо ми обяснява , че е в града и ако обичам да се завлека до заведението в което се намира той .Зомбирана , бързо измислям зле скалъпена история за среща с клиент.Той едва ли ми повярва , но какво от това ? Мятам се на червения звяр и отпрашвам към моя любим.Виждам го. Боже, колко е красив ! Сграбчвам го , като мечка гризли , от която той със сила се откопчва , за да я отведе в цивилизацията. Там където има течаща вода...Именно там се развива изключително интересната , динамична и с променлив резултат боксова среща между мен , Деси и gkg...
Рунд 1 :Той за данъчния
Рунд 2 : Аз за блонди
Рунд 3 : Той , минал толкова километри заради мен , аз съм жена без душа
Рунд 4 : Аз , на него не му пука за мен
Рунд 5 : Той , Хайде да си лягаме
Рунд 6 : Аз , за каква ме мислиш ?
Рунд 7 : Аз , пак оплесках нещата


КРАЯТ :
Въпреки потресаващата прозрачност на фактите , аз продължавам да съм оптимист .Не може слънцето да не изгрее и над мен . Всичко ще е ОК .Гледам морето и виждам неговите очи , изцъклени обвинително със строга бръчка между тях Тичам по баирите на Панчарево и очаквам да се блъсна в него . Спирам на кръзтовищата и се зверя във всеки форд , проклинайки се че можех поне номера да запомня .Ходя по врачки и за да е пълно падението ми , чета хороскопа всеки ден - моя и неговия .И всички обещават , че ще се оправя ....Да , ама не ! Нищо не е наред...По принцип на тези които не им върви в любовта им върви в кариета и обратно . Явно аз съм олицетворение на лошия късмет .При мен йок.Язък ! Сега , ако не се похарча , кога ? Мислено се поздравявам в огледалото , за да подхраня последните трохи останало ми самочувствие.Верно е , че изглеждам супер , ама трябва да си ампутирам 80 процента от мозъка , за да вляза в стандартите на добрата жена. Мдааааааааа, почвам да мисля в полза на онова чудо на техниката - вибратора .Кое му е лошото ? Пък и кой мъж би ти правил брррррррррр, докато те чука ?!После се сещам обаче за нещастния си родителник , сиреч баща ми , който би направил тройно салто мортале в сърдечната област , ако се омъжа за вибратор.....пак
В новите ми копринени чаршафи , изпаднало във воайорски делириум се гърчи кучето . И все по - често усещам изпънат до моя неговия космат гръб или мократа му лигава муцуна , срещу моята подута от съня ...Вече усещам , че давам на късо и сутрин вместо да се нахъсвам с думите :
- Господи дай ми сили да се боря !Аз съм борец! Създадена съм да успея!
Се получава :
- Господи , моля те изпрати ми мъж , ако може gkg !
Мисля си за достойно отмъщение в стил Ан Никол Смит или Джаки Онасис . Но прекрасните идеи се пукат покрай ушите ми , като балончета от веро " Ехо" и аз пак отивам да тичам , за да озаптя многострадалната си нервна система. А докато тичам по челото ме плясва най- гениалното хрумване на века , след овцата Доли. Ще съдя интернет - доставчика си , че поради прекалено доброто качество на връзката ми е докарал трайно психическо разтройство на личността и любовни терзания пред който дори достойната лейди Шели би замълчала в знак на почит и невъзможност човешкия и гений да опише океанът от страдания , който ме залива .С обещетението се надявам да стигна до Холивъд , от където доволно припкащ на каишка около мен да си доведа поне Брад Пит . Черешката на демоничното ми отмъщение ще бъде да го накарам да седне послушно на масата между нас и доволна да излая в лицето му :
- Виждаш ли тази усмивка ? Тези плочки по корема , подредени като баня от идеял Стандарт ? Всичко това е мое ! Само мое!

P.S. Не се препоръчва на хора със слаба нервна система , лошо храносмилане и склонност към насилие ....Сиреч gkg.

"За колко неща те съветваха. Никой не те питаше желаеш ли съветите му. Всеки ти ги даваше. Когато ги помоли да не те съветват, отвърнаха ти, че не е твоя работа. После им каза, че не искаш да бъдеш нито съветник, нито съветван - убедиха те, че това е най-невъзможното. И трябваше да го приемеш като основен съвет.
Съветваха те, след като си се родил да пораснеш. Да обядваш на обяд и да дишаш въздух, защото водата задавя. Съветваха те да не полудяваш, защото ако го сториш ще загубиш разсъдъка си - най-важното. Да казваш, че дървото е дървено, защото е от дърво. Че няма бог, но защо да не помислиш има ли божествени? Светът се крепи на съветването.
Глупакът винаги дава съвети. Мъдрецът предлага само ако му ги търсят. Ако ми поискаш съвет, ще ти кажа да се посъветваш със себе си. Ако не ти се отдава, ще ти препоръчам да не се съветваш със себе си…"

"Водевил"..., ама от кого беше?!?
Страхотни сте, момичета...

С посвещение на розата, която се оказа лале.

- Смотаняк... - изсъска Сара и хвърли отгоре му дрехите, събрани на кълбо.
- Пачавра... – излая момчето, подскачайки на един крак, мъчейки се да си обуе панталоните. Сара се изсмя гръмогласно и нервно, гласът и оттекна по голите стени. Изпъна се без капка свян, гола и нахална. Посегна към цигарите, но ръката и замръзна във въздуха, после се отклони и сграбчи шоколада, стоящ до тях. Обели обвивката нежно, като че ли се притесняваше да не наруши покоя на молекулите сладост, завити вътре. Когато шоколада беше развит тя го огледа, а в очите й блещукаше глад и страст. Сложи го между устните си и със зъбки леко остърга ръбчето. Остави го да се разтопи на езика си, и се почувства щастлива. Обърна се по корем, държаща с две ръце своето удоволствие. Чу зад гърба си тръшването на врата, което предизвика отварянето на балконската врата. Нахлулият вятър накара голото й тяло да настръхне, разроши дългите й коси, които паднаха по лицето й. След миг косата беше прибрана с шнола. Сара не понасяше коса върху лицето си. Отново взе шоколада, остърга и другият му ръб, като че ли се страхуваше да не го заболи ако го счупи или отхапе истински. Загледа се в цвета му. Ах този цвят на шоколад. Ъгълчетата на устните и се смъкнаха и вълна от тъга я заля, дъхът и спря някъде и очите й потъмняха. “Божидаре... къде си...? Липсваш ми. Нищо не може да те замени. Липсваш ми както липсва част от тялото. Патерицата не е крак. Усмивката ми е разтеглени устни. Не е радост. Опитах да те заменя. Търсих. Гледах други очи – виждах твоите, милвах друга ръка – мислех за твоята, слушах друг говор, той режеше душата ми - това не бяха твоите думи, не беше твоята нагласа и поглед към света, които отначало ми бе трудно да разбирам, а по-късно усетих, че са винаги една мисъл напред. Опитах да те заменя. Опитах да те намеря в другиго.Ужасно, ужасно...Каква заблуда... Божидаре ...къде си?..
Сара разтвори мокрите си от сълзите устни и ги впи зъбки в шоколада Не го захапа, остави топлината им бавно да го разтопи и първото парченце да се отдели от него почти само.  Не го и сдъвка, а го изчака само да се слее с нея. През тялото и потече шоколад. Тя искаше да не е сама в този миг. Искаше да има някой до нея, който да я гледа захласнат, някой, на когото можеше да каже всичко, който, дори и да не я разбира, да я погали по лицето и да и каже “Обичам те”. Който ще е съгласен да се откаже от всичко за да е с нея. Да я води, да я следва, да върви до нея. Да я обича и “защото”, и “когато”, и “въпреки”... Някого, от когото никога и за нищо не би се срамувала... някой, когото ще може да обича и да му се подари. Тя го търси. С различни подходи. В университета, където беше умна и чаровна, в дискотеката, където беше отворена и съблазнителна, на събирания, където блестеше дори без грим и прическа, без високи токчета и тоалети, загледана в собствената си чаша, защото тези очи и блещукащата наглост в тях караха мъжете да правят неистови опити да се мъжкарят. Но още след първите думи, излезли от устата им, бяха качвани на Везната на Сара и разпределяни в графи “безнадежни” и “може би”. “Може би” бяха допускани до разговори, срещи, после, в зависимост от глада й за секс, и в леглото, което не винаги беше точно легло. В секса Сара даваше. И искаше. Но никой не успяваше да изпълни свястна мелодия върху тялото й. Тя дори започна да показва как, но уви. Никой не нацели ритъма и мелодията, която звънеше в нея. Понякога Сара зазвъняваше фалшиво нарочно, защото самотата я караше да се примири с някого. Но идваше ден, когато фалшивата мелодия караше душата й да се сгърчи. Тогава очите й ставаха ледени и тя се отнасяше някъде. След като някой се е докоснал и до малка част от горещата й личност, и се сблъскаше с подобно отношение, той пропадаше в ада. Имаше чувството, че е станал некрофил. Отдръпваше се от нея и питаше “Какво ти е”. “Нищо не ми е” отговаряше Сара и това беше истина. Нищо не й беше. А това при нея бе най-страшното. Ако Сара ти каже “Нищо не ми е”, значи, че наистина нищо не й е, а ти си мухльо, изтървал си влака, изплъзнала ти се е и няма да се върне. Загубил си я. Ставаш, поглеждаш голото и тяло, което бавно се събира, и имаш чувството , че си бил при проститутка, но цената, която си платил е радостта от живота за поне една година напред. Защото си смазан. Защото си боклук. Защото Сара не потръпва от теб. Защото ти не можеш да я накараш да зазвъни. “Пачавра”, изкрещяваш от безсилие и яд, тя ти се изхилва в лицето. Не прави дори усилие да прикрие голотата си. И не защото толкова не й пука, че я гледаш, а защото тебе просто вече те няма при нея. Не забравяш нищо от вещите си, защото си ужасен, че ще се наложи отново да те облъхне онзи студ. И бягаш. Навън виждаш кръшни девойки, с къси поли, с дълги поли, с голи пъпове, гримирани очи, устни, които ти се усмихват (защото си хубав мъж). Ти се чудиш – защо, по дяволите, се забърках със Сара, тя дори не е толкова красива, нито особено умна, нито ... И си хващаш ново гадже, красиво, с вкус, ухаещо на скъп парфюм. Целуваш я, чукаш я, но в главата ти е Сара, с нейните неизменни дънки, грубите обувки, оранжевите пуловери, дългата й коса, която ти не понасяш прибрана, а тя се дразни да й пада по лицето. Сара, която няма маникюри и бижута (освен синджирчето с малкото сърце), Сара, която като те хване за ръка и сложи глава на рамото ти изпитваш чувството, че си богопомазан. Сара, която като те докосне само с един пръст по врата и си готов да направиш всичко, само за да не спира. Сара, която като прошепне “моля” знаеш, че каквото и да й поискаш в замяна – ще ти го даде. Сара – тази, при която щом замреш уморен знаеш, че там е твоето място. Сара – твоят завинаги изгубен рай.
   Сара също няма да те забрави. Ти за нея ще си още едно стъпало към отчаянието. В което тя пропада ден след ден.

Винаги когато……..
Няма причини, няма поводи за това, което винаги ни се случва, защото обстоятелствата го диктуват…….
Бебетата проплакват не защото мама и татко го планират, дошло му е време, казват старите и се скриват в къщата, която някога бе изпълнена със смях- тухлена от тези червените, дето са изпечени до кърваво керемидено, с малки фуги циментови, и те са като ронливите ни връзки с близките, роднините….
Приятелството, с две липи от пред, и него го посякоха от дървената мафия, сега останаха две пънчета, когато кръста нещо ни изопне, да поседнем, да помислим и да се сетим, че не можем да го измислим това за приятелството, защото никога не сме го познали…..
"Сбогом", така ли казах, това не пречи, пак ще се върна, думата не е никакъв камък, а и аз думите си не ги хвърлям, разбираш ли, никога! Раждал ли си дума? Поне веднъж….. не опитвай, ще го заумееш и няма спиране, а лоша дума не се забравя!
Толкова да ме израни тая памет, не забравих една дата, едно лице, едно име, а искам…… за къде да ги пазя, повечето си тръгнаха, изпратих ги, кой с добро, кой с лошо, отидоха си, обръщаха се, заболя ги врата и се спряха, други още сънуват.
Ставай, ставай, време е, виж стрелките, боже пак ли………..
Аха да се окаже, че този път няма да е, ще се скрия там в ония 90-те %, които никога не използваме и знаеш ли мога и да подредя сценария………….
Май преди известно време друго си мислех, малко различно го виждах, или не, не , такова беше, само дето сега е истинско……
Знаеш ли, колко е ………….. трудно, да усещащ пътя, призванието, случките си. Скучно ми е да си мия зъбите, но тогава мисля, тогава анализирам и без да се усетя пребелила съм ги, след сън съм проницателна и зная какво ме усмихва, какво днес ще ми се случва. 

"Най-важните неща се определят най-трудно. Това са неща, от които се срамуваш, защото думите ги принизяват; думите смаляват онова, което в главата ти е безгранично, и когато ги произнесеш, те представят нещата с обикновени житейски размери. Но има и нещо друго, нали? Най-важните неща се крият близо до мястото, на което принадлежи сърцето ти, те са като ориентири към съкровище, което твоите неприятели искат да ограбят. Можеш да направиш открития, които карат хората да те гледат странно, без да разбират какво точно си казал или пък си казват толкова ли е важно това, което си мислиш, че ти иде да плачеш, когато говориш за него. Това е най-лошото, мисля: когато тайната остава заключена не по желание на разказвача, а по желание на човека, който би трябвало да те разбере."

Ст. Кинг

"Животът ни е взет назаем. И за него важат по-други закони, отколкото за този, в който сме се родили, и то такива които повеляват да се вземе от живота колкото се може повече. А как ще го постигнеш, това си е лично твоя работа."

Е.М.Ремарк

Хартиени балерини танцуваха в тревата,
Вятърът се просмукваше през белотата на листа. В един момент му се стори, че хартиените кукли се усмихват, макар това да бе невъзможно, защото те нямаха лица. Ръцете им се извиваха в забързан танц.  Момчето седеше сред плътно обгръщащата го  миризма на пръст и се вслушваше в движенията им.  Детето извади от джоба на прашната си ризка лист и молив и се взря продължително в тях. Когато докосна листа с писеца, потрепери за миг, докато думите не намериха своя собствен ритъм:

Не мога да ти кажа сбогом, защото ти си в мен. И докато мен ме има, ти ще си винаги тук. Някой ден и аз ще дойда при тебе, когато съм вече голям. Но в мига, в  който ме докоснеш, ще се превърна отново в себе си. Ти ще си вечна като танца на хартиените кукли. Защото аз няма да забравя танца  им и полъха на вятъра..

Вдигна очи от листа. Ръцете му бяха черни и прашни. Загрубели детски ръце. Бавно прибра листа в джоба си и се изправи с мъката на старец. Куклите неспирно се преплитаха в лудешкия си танц с тревата. Погледна ги за последно и се обърна към къщата, потънала в траур. Процесията се насочваше към необятното поле. Момчето тръгна натам, а балерините се понесоха след него..