Есета и разкази - храна за душата !

Айде и аз тук, че ми е нещо особено меланхолично тази вечер.

Няма я любовта. Замина.
Дръпна от мен като за последно, изпусна на пресекулки 3-4 кълба тъмносин дим и замина.
Гледам, стегнала куфарите. Бельото отделно, топлата завивка настрана.
В суматохата обаче ги забрави. Остави ги за спомен. Чучела.
Като се замисля, май се е приготвила тогава, когато бях задрямала. Онзи път - когато сънувах, че оцелявам.

И още нещо, не съм сигурна, че е за тук, нито е есе, нито разказ, нито стих, но все пак

Една усмивка.
Две топли думи.
Три смисъла.
И четири лъжи.
Пет погледа.
Шест чаши вино.
И седем нощи.
8
Деветият си ти.

  Много хубави неща сте написали
  В тази прекрасна мозайка ще залепя част от бебешкия дневник на дъщеря ми:

Как се става майка

Човек седи, пие бира, брои мухите и изведнъж става майка. Теста, за който си сигурна, че ще е отрицателен показва две чертички. Съдбата те удря нежно с яйце от шоколад, в което е скрита изненада. Една новопоявила се вселена иска дом. Иска родители. Иска. А си свикнал ТИ да искаш. Не се става майка за един ден. Става се всеки ден. Но децата стават изведнъж.
  Колебанията и хилядите бири преди това. Прашните пътища, които трябва да изоставиш. Вече ще вървиш по гладко измит балатум. Спалният ти чувал с петна от "Блъди Мери" ще бъде заместен от съпружески юрган. Касите бира от кутии със сухо мляко. Свободата ще си тръгне от теб и ще продължи пътя си, настъпвайки кубинките на най-добрите ти приятели. Купонът свърши. Музиката заглъхва и образът на твоята безгрижна младост се стапя в залеза, докато пътува на стоп към морето. Само татуировката ще остане с теб. За да ти напомня, че някога и ти си била млада. Тогава, когато си сама в цялата вселена под душа, там където криеш сълзите си и се опитваш да настроиш струните на сърцето си в по-топла гама. Тогава, когато трябва да измиеш всичко тъжно и да бъдеш весела в името на семейството. Тогава, когато мяташ букета, а сякаш мяташ чук по веселите ергенски вечери на приятелките си. Татуировката ще бъде твоято мъничко маркирано място кожа, което мирише на солено море, разговори до 3 през нощта и хиляди пътища, които можеш да поемеш.
  И все пак, мястото на твоята безценна свобода няма да остане празно. Можеш ли цял живот да миришеш вятъра, да пиеш капките от дърветата и да смучеш бира, докато езикът ти изтръпне? Няма ли някога поне мъничко да ти доскучее? Няма ли някоя вечер бирата да е вкисната, вятърът да праща всички кичури в очите ти, дъждът да се превърне в блудкава капка вода? Може би автостопът се разрежда, чувалите се съдират, къмпинзите опустяват, а ти вече си уморен. Купонът свърши миличка, вече е септември. Добре дошла в лоното на 30-те. Добре дошла в червената стая, с топлите ръчичики като кифли с мармалад, тъм където трапчинките на твоето бебе те разплакват и там, където преди да заспиш вместо изпарения от водка лети обичкане. До човека, с който мечтаеш да побелееш. Чака те само един път - най-трудният. Този, който не свършва щом си скиснат. Този, който ако искаш да продължи завинаги ще трябва да преодолееш много повече трудности от предишните. Сигурно много пъти ще ти се иска да си тръгнеш. Да се озовеш отново на нулата и да останеш там. Да се свиеш като ембрион и да оставиш живота да пикира както си знае. Но няма да го направиш, нали? Хайде, знаем, че не си такова момиче. Ще си поплачеш малко, ще раздадеш списъка с обвиненията и ще навиеш крачолите на дънките, за да продължиш напред:-) И между другото кой ти каза, че да си майка или жена е по-малко забавно?

Хапка бирена - наздраве!

Току що нещо ми прикова вниманието. Ето ви част от него:

"Есен е, значи е следобед. Есените започват следобед. Следобедите са есенно време. Слънцето се уморява от непрестанно слънцестоене и се приготвя за зимата. Зимата е вечна привечер. Пролетта е разсъмване. Лятото си е бял ден.

След като разпределям старателно сезоните, мога да се ориентирам във времето. Моето време. Ето, денят угасва, значи есента си отива и наближава осемнадесетият час, а с него и зимата. Още една зима в денонощието.

Пуша. Не мога винаги да пуша. Когато мъжът си е вкъщи, нямам права. Аз съм омъжена жена. Принадлежа на някой. Всъщност, принадлежа на всеки, освен на себе си. Душата на омъжените жени прилича на холандско сирене. Тялото на омъжените жени - нива на баир. Чувам как собственикът върви и псува тази крива нива. Нивите на баир изискват усилия. Всеки мрази усилията. И кривата нива се псува. Чувам я. Уморени есенни псувни.

Поглеждам пожълтелия часовник. Забравям, че съм човек. Забравям всичко на този свят. Гледам хипнотизирано времето и получавам заповед за действие. Време, заповед, клонинг. Аз съм от времето на клонингите. Нещо ме задейства. Нещо събира смелост цели три години и сега ме командва със строг глас. Моят строг глас!

Случва се машините да се развалят. Хората също се развалят. Дали само женените хора се повреждат? Събрали се един мъж и една жена, опитали се на вкус, харесали се и единият изял другият? Ако не успее да го изяде - поврежда го?... Аз съм повредена, омъжена, спуквана от вечерно-зимни побоища жена. Жена ли съм?

Не знам дали съм жена, но нощем сънувам рисувани филмчета. Сядам в леглото и гледам огромен бял несъществуващ екран. Смея се до задушаване. После не се смея. Омъжените жени нямат право да гледат рисувани филми, нямат право да се смеят нито на сън, нито наяве. Мразя тъжни омъжени жени. Пуша. Има още време до осемнадесетия час на денонощието. После нямам права. Сънувам анимационни герои откакто съм омъжена. Когато бях нормална, сънувах цветни приключения. Сега виждам черно - бяло. Нощите са сиви. Аз съм сива, дори мисля, че съм безцветна. Имам обаче черна половинка.

Сега съм в очакване на черното. Сега съм скована от ужас. Сега седя в кухнята, пуша и се гледам отстрани. Сега съм аз и не съм аз."....

Мария Станкова, "Наръчник по саморъчни убийства".

Нищо не намеквам за омъжените жени. Просто това е поредният автор, който така добре флиртува с думите.
Сещам се, обаче нещо за женените мъже..., но май не е тук мястото .

P.S. Umbra, пиши!

Ей, момичета, къде се загубихте? Пишете  !
Ето нещо скромно и от мен:

                                                  .........

Лампата виси над мен и бълва жълтата си светлина върху главата ми. Цигарата е единствената ми компания и аз я стискам и допирам до устните си ,  сякаш е някакво спасение. А в пепелника лежат труповете на останалите, догоряли и изсъхнали, изплюли отровата си в дробовете ми. Лежат и се хилят. Противно ми е. Вън някакви щурци  скрибуцат и гонят мислите ми нанякъде в миналото. А преди ги харесвах, сънувах ги зимата, когато мъртвата природа ми шепнеше снежни приказки. Поредната целувка и следващ труп догаря в стъклото на масата. И ми е още по- трудно. Телевизорът пак си говори сам. Новини. Нищо хубаво. Нищо истинско. Като изпразнен презерватив, уж пълен с живот , а мъртъв. Когато се стъмни е още по- страшно. Стоя и пуша и мисля, без памет, без чувтва. Живот. Самолет. На къде?
А бях толкова смела, толкова жива. Бях. Сега съм призрак, бродещ зловещо и мрачно из нищото – крада от чуждото щастие и се храня с огризки емоции. И тези щурци. Какво си въобразяват? Искам да млъкнат, да млъкна, да млъкнеш... Загубих се – като дете на карнавал. Маски. Уморих се от маски – озъбени, дяволски. Реалност?Кое е реално? Кое си струва да бъде изживено? Кое прави животът пълен? Детето ми. То е моята истина, моята религия, сега аз съм то. Но то е и моето извинение, че се оставих тълпата да ме повлече по течението , срещу което така отчаяно де борех. А цигарите са вредни за здравето „ Пушенето убива.”.
Светлината е все така жълта. Загасям и лягам. И сънувам щурци...

Малчо, тъкмо си мислех, че е време да разудим темата !
Хапке, невероятно ми хареса това, което си написала!!!

Ето нещо и от мен, не за друго, ами имам само това под ръка:

Нарциси

Чудно лято беше. Звездно, влажно, шепнещо. Рада седеше на парапета на подлеза с последните останали бутилки мляко. Хората отдавна не се спираха, за да си купят, но Людмил не й даваше да се прибира толкова рано. А вече беше тъмно. Тя потреперваше и  често се загръщаше с жилетката. Лято ли? Толкова й беше студено на душата, че кожата настръхваше. Ето, всеки ден седеше тука – от обед до вечер, надяваше се някой да купи млякото и се молеше поне днес той да бъде в по-добро  настроение. Чакаше я й прането. Децата какво ли правеха? Дано да бяха яли. Все за тях мислеше, искаше й се да ги вземе при себе си, да стоят до нея, да гледа в очите им и да вижда копнежите. Нейният поглед отдавна гаснеше. Като лятото.
   Срещу Рада седеше баба Стояна. Тя имаше някаква къщичка близо до София и продаваше нарциси. Ръцете и почиваха в скута, косата й бяла, пригладена, спретната. Кожата и намачкана като остаряла хартия, сияеше на светлината от лампите. Двете с Рада си бяха утеха.
 - Дъще, как са дечицата? - попита я възрастната жена.
 - Ами здрави са, слушат ме милите, дано да са хапнали днеска нещо.
 - Като гледам нарциси ще ми останат, ще ти дам да им занесеш, да се порадват. А ти защо не ги вземаш с тебе, да си по-спокойна?
 - Людмил не ми дава. Знаеш го какъв е – трябвало да му помагат.
 - Той този твоят мъж е един..ще ме прощаваш дъще, ама такава си хубава, умна, а той до съсипия те докарва. И децата не ти дава, туй къде го има, майката от децата да делиш?
 - Не е толкова лош, грижи се за нас, такъв ми бил късмета..

   Смълчаха се, всяка заета със своите работи. Хората се точеха като черна, лепкава маса, почти без лица, само неясни сенки. От тъмнината изведнъж се появи Людмил и веднага отиде при Рада:
Колко продаде днеска?
 - Ето, ето... - Рада му подаде парите.
 - Нищо не е това, нищо, за какво ли те държа и аз.. - той погледна свъсено към жената, после към баба Стояна и се обърна на другата страна – Ще дойда после да те взема, да ме чакаш.

   Рада се беше свила, почти не помръдваше. Само сърцето й, сакяш цялата беше сърце, потръпваше от обида. От мъка. От разбита надежда.
   Баба Стояна се приближи до нея:
 - Слушай, дъще, аз, знаеш имам една къщичка. Не е голяма, но има място. И градина имам, зеленчуци си садя – стига ми. Защо не вземеш децата и не дойдете при мене? Добре ще си живеем, ще си помагаме, спокойно ще ти е и дом ще имате. А, помисли си мойто момиче, помисли си.. - тихо й говореше възрастната жена, докато я милваше по косата.

По лицето на Рада се стичаха сълзи. Безмълвна благодарност, но и дълбоко отчаяние имаше в тези капки душа по бузите й. Изведнъж от някъде изскочи Людмил и се нахвърли на Стояна, хващайки я за блузата:

 - Ти, дърта вещице, ти искаш да ми развалиш жената, пълниш и главата с глупости, мъжа да си напуска, децата да ми вземе – крещеше той и я разтърсваше, докато бялата фина коса не започна да се разпръсква. Рада се опитваше да го спре, но той нито я виждаше, нито чуваше. Побеснял Людмил блъсна Стояна и тя се строполи на стълбите. Той отиде до нарцисите и с последен, изпълнен с ярост удар,  ги събори върху старата жена.

   Много ли, малко ли време мина..хората заобикаляха тялото и само за кратък миг го поглеждаха. Луната се показа и помилва с блясъка си сенките. Само нарцисите все така нежно галеха лицето на Стояна. А тя отдавна ги беше забравила.

Umbra, прекрасна си! Влюбвам се във всяка твоя дума. "Капки душа" се стичат и по моите бузи. Като чета сега, осъзнавам колко много стаена болка има в мен. Разкази като твоите лекуват. Благодаря ти 

Малчо, надявам се капка по капка да успея да избърша сълзите ти и да излекуваме дружно душите си!
 

Дъщеря ми е Рада!

Баба ми е Стояна!

Как само го намразих този Людмил!

Umbra лалена ...

Малчо - птица по душа...


Сега като се нарева едно хубаво, ще взема участие...

"Видях парка, облян в пороен дъжд. Струеше отвсякъде. Дървесата, облени в сълзи, пътеките, превърнали се в потоци, блещукането на капките, дали всевечно-временно влажно сияние на разплаканите лъчи, краткотрайна бижутерия на стихиите и на размиването в кални струйки, от които ще поникнат цветя. Най-бързотечната менливост на вечността...
Бях толкова сам и мокър.

Лицето ми размито.

Нямах право на собствени сълзи, дори.

Отмит в струйките, се стичам край корени, които са отказани.

Продължава да вали...

С ничии сълзи..."


Любомир Милчев-Денди, Дъждът на очищението (как да не го обичаш тоз човек, като ме разплаква посред нощ!)

Ръцете ми са почернели от мисли.
Гласът ми е нащърбен от дните.
Очите ми - пожълтели от думи.
Душата ми - издраскана от стъпките ти.
Устата ми - излющена от вятъра..

Ремонт. Имам нужда от основно пребоядисваме, може би в червено. Време е да стегна стълбището към душата си, за да не паднеш, ако решиш да слизаш по него. Отивам да се обадя на майсторите. Ще им поръчам тапети на цветя. В косите ми. Донеси ми празни вази, мили, аз ще ги напълня.

ама защо чак сега я виждам тази тема -не съм си и мечтала за по-добро започване на деня с чаша кафе и ...вас-мерси момичета     

От топлата земя до самото небе нещо се залюля и се надигна в задъхващ порив към щастие и блаженство...
Стори й се, че той й позволи да надникне в неговата душа и това, което видя там за миг, беше замайващо и страшно със своята недоизказаност. То не можеше нито да се изрече, нито да се облече в мисли, а можеше да се съзерцава. Никога досега не беше се докосвала до душата му с такава осезаемост.

из"Иван Кондарев"
Ем. Станев

Избрано от Р. Гари, "Нататък билетът не важи", специално за Лора.

"Най-накрая животът ми бе предоставил съкровищницата си, запознавайки ме с Лора..."

"Никога не съм бил подвластен на удоволствията - подвластен съм на свещенодействията. Когато те притискам много силно в прегръдките си, твоето тяло ми дарява подкрепа и закрила. За да ме въвлече обратно в своята вихрушка, животът изчаква да не бъда повече недосегаем."

"Никога не съм прозирал тъй ясно в себе си както сега, когато вече не виждам нищо."