Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
  • Мнения: 5
Здравейте скъпи майки,
Коства ми големи усилия да започна тази тема, затова ще ви помоля да проявите разбиране. Моля да ме извините, че на този етап запазвам анонимността си.
Започвам с това, че имам нужда от специалисти по тази специфика в София или където и да е в България, или даже в близка чужбина, в случай че тук няма такива.

Историята - накратко, просто защото имам нужда да я споделя, а и осъзнах, че такава тема няма и вярвам, че не съм единствена в тази ситуация. Дано бъде от полза на други.
Преди няколко вечери единствената ми и 12 годишна дъщеря направи опит да отнеме живота си - изпивайки голямо количество от хапчетата за сън на баща си. Няма нужда да описвам за какъв ад става дума, но слава на Бога, детето ни сега е добре. Поне тялом.

Момичето ни е мъжкарана откакто може да ходи - това не ни е притеснявало, аз самата съм такава от дете. Момчешките дрехи и играчки, предпочитанието към момчешка компания също не е представлявала проблем за нас със баща ѝ. Преди 4 години поиска да подстриже косата си късо - и това не ни притесни.
Единственото, което тайно сме се надявали да отмине е фразата "Мамо, сега приличам повече на момче, нали?", последвана от подскачане и ръмжене пред огледалото. Миналата година това перчене значително намаля, да не кажа изчезна, и премина в нещо като по-скоро кипрене.
В разговорите ни с мъжа ми сме си говорили, че дъщеря ни най-вероятно ще се окаже с предпочитания към същия пол и с времето се почувствахме напълно готови за този развой на нещата.

Докато преди няколко вечери, след сериозна промяна в поведението на дъщеря ни, тя не посегна на живота си докато аз и баща ѝ спим (аз до нея, в нейното детско легло). Ръцете ми треперят докато пиша тези думи, а вината и ужасът от това какво можеше да стане едва ли някога ще ме напуснат. Само късметът, че мъжът ми става често до тоалетната нощем и решението да нямаме ключалки на врататите, ме правят способна да пиша тук в момента.

След като дъщеря ни излезе от спешното и дойде в съзнание по-късно, разбрахме че по-рано същият ден, на връщане от училище, тя е била удряна и обиждана от момичета от съседния квартал, с които често се засича в магазина. Била е с приятелка, която от страх се е скрила в един вход. Разбрахме, че това не се случва за първи път.
Дъщеря ни учи в добро училище и никога досега не е давала индикация, че някой има проблем с момчешкия ѝ вид. Въпреки него тя е с доста женствени черти. От миналата година носи дискретно бюстие, защото гърдите ѝ са почти незабележими, особено през широките дрехи, но все пак полът ѝ никога не е бил повод за съмнение сред съучениците ѝ. Поне това знаем ние. Всички временни нацупени настроения сме отдавали на пубертета.

В следствие на тази история, която все още не знам в пълни подробности, дъщеря ми решава да отнеме живота си, защото "не вярва, че някога някой ще я разбира и приема като човека, който е".
Тя е много дискретен и обран човек, никога не натрапва себе си на другите и винаги има своя дълбок поглед над живота. И малко говори за проблемите си. Пък и какви проблеми да има едно дете на 12 години, нали?
За този начин на разсъждение вероятно ще се обвинявам през целия ми живот.

След разговора на двама психиатъра с дъщеря ми (и диагноза депресия и тревожно разтройство), едната - млада и уверена госпожица, дръпна мен и баща ѝ настрани и тихичко ни каза, че според нея има много голяма вероятност детето ни да страда от "Джендър дисфория или нарушение на половата идентичност" и препоръча консултация със специалист.
Благодарихме за новата порция шок, която получихме в този кратък период и сега пиша тук.
От дни ровя за информация и всичко е "джендър, джендър, джендър". Отчайващо е, хора! Никаква полезна информация! Така или иначе и двамата с мъжа ми изгубихме напълно здравия си сън, поне между ходенията на смени в болницата се опитваме да наваксаме с информацията за целия този нов свят, в който явно има голяма вероятност да попаднем.
Няма да крия, че тръпки ме побиват от това, което може би ни предстои.
Но по-плашещо е, че не намирам въпросните специалисти в България, които могат да ни помогнат по този път и които със сигурност могат да кажат дали скъпото ни и единствено детенце, което толкова много обичаме, страда от тази сложна, сложна диагноза.

Моля ви, умолявам ви, насочете ме към специалисти. В момента не съществува 1 човек в обкръжението на мен и мъжа ми, който да е способен да ни насочи или да ни даде съвет. Дори въпросната психиатърка каза, че не знае кой в България се занимава с такива случаи, защото е учила за тях от свои собствени проучвания по темата.
Пишете ми съобщения, ако се притеснявате да пишете тук, но ви моля - пишете ми. Защото в момента целият ми свят се разпада, а някак си трябва да остана цяла, за да мога да помогна на детенцето ми.
Обещавам пълна коректност и дискретност.

Благодаря ви от сърце!

Последна редакция: чт, 14 мар 2019, 16:39 от nadezhda_za_neia

# 1
  • Мнения: 5
Здравейте!
За периода от създаването на темата до днес, семейството ми мина през много, но най-важното е, че детенцето ми си е вече вкъщи и говори.
Говорихме много, говорим всеки ден - за нейните мисли и чувства, за начина, по който вижда себе си и света. Сякаш огромен товар падна от плещите на това малко, пораснало човече.
Не мога да ви опиша с думи какви усилия костват на мен и съпруга ми да бъдем до нея в пълната си кондиция, въпреки множеството страхове и въпроси за предстоящото.

Хубавата новина за мен е, че днес получих контакта на психолог (оказа се, че няма да търсим такъв извън страната), който има сериозен опит с деца с Джендър дисфория и е надежден за поставянето на тази диагноза.
Консултациите с него ще бъдат решаващи за това как ще се развие живота на дъщеря ни, но тя самата, а и собствената ми майчинска интуиция казват, че ни чака труден път.

Изведнъж се оказа, че само ти и половинката ти не сте достатъчни, за да минете през нещо подобно. Искам да говоря с приятелите си, а не мога да кажа дори майка си, защото изпитвам ужас от неразбирането и осъдителните погледи, които ще срещна, а по-голям ужас изпитвам от това, което те могат да причинят на детето ми, което вече преживява толкова много.
Всичко, което тя ми казва за себе си, обяснява толкова много неща от миналото и просто не мога да повярвам как съм пропуснала всичко.

Но е излишно да пълня темата с обяснения за вината, която изпитвам. Обещах си, че тази тема трябва да бъде полезна и за други хора, затова ще натъртя на това, че по препоръка на човек от форума, се свързах с една от българските ЛГБТ организации, която откликна веднага на запитванията ми и предложи срещи и консултации веднага щом сме готови за този процес.
Разговорите с хора, минали по този път, определено ще донесат облекчение на мен и мъжа ми, а вярвам и на дъщеря ни, която допреди две седмици смяташе, че е единствено по рода си, психично болно дете и трябва да отиде в лудница.
Впечатляващо е какъв свят се откри пред мен и по-хубавото е, че явно има огромен брой хора, които приемат различната ти и нетипична ситуация и са готови да ти подадат повече от една ръка, дори без да си я поискал.

Благодаря на всички, които ми писаха съобщения, ще продължа да давам информация тук. Не съм предполагала, че ще получа подкрепа от толкова много хора. Бъдете здрави!

# 2
  • Мнения: 5
Тук ще публикувам няколко видеа, които ми помогнаха да се ориентирам в това, което ни се случва след първия шок при опита за самоубийство на дъщеря ни. Наясно съм, че за много хора вероятно ще бъдат твърде шокиращи или отблъскващи, но приликите с ранните години от деството на моето дете са толкова много, че за мен тези истории са напълно реални. И ми помогнаха да стъпя на земята достатъчно здраво, за да бъда опора на дъщеря си.
Моля да не ги гледате, ако ще ви донесат само негативни емоции.
Ще видите линкове като скрит текст тук:
Скрит текст:
1. TEDx Journey with our transgender child - https://www.youtube.com/watch?v=TFL8yEql-GU
2. TEDx Dr. Norman Spack: How I help transgender teens - https://www.youtube.com/watch?v=rzbtSeVZeEE
3. TEDx A mother’s story - https://www.youtube.com/watch?v=2ZiVPh12RQY
4. TEDx Accepting My Transgender Daughter - https://www.youtube.com/watch?v=9LTaBGDrw4M
5. DOCS: Transgender Kids - https://www.youtube.com/watch?v=9Z4J7iR8nVI

Последна редакция: вт, 26 мар 2019, 01:26 от nadezhda_za_neia

# 3
  • София
  • Мнения: 534
Здравейте!

Изключителни смелост и несломимост откривам в изписаното. Наясно съм, че думите не стигат, за да опишете всичко, през което минавате, но съдейки от реакциите в темата, както и прочетеното, че много хора са се свързали с Вас, говори, че поставената тема докосва немалко хора.

Поради естеството на споделеното, което предполага голяма доза интимност и искреност, ще Ви пиша и на лично съобщение.

Поздрави от мен и целия екип,
Славея

# 4
  • Мнения: 5
Ще Ви благодаря и тук за подкрепата и силните думи, Славея!
Също ще добавя и че вчера успях да запиша час при въпросния психолог, когото ми препоръчаха и който има голям опит в областта на Джендър дисфорията. Часът ни е другата седмица и вече броя часовете, които ни остават.

Колкото повече чета за тази диагноза, осъзнавам каква рядкост е да се случи точно на нас, но и разбирам, че много хора са принудени да живеят живота си в този дисбаланс на тяло и ум, дали поради липса на финанси или поради натиск, страх и т.н. И за съжаление откривам тъжната статистика на успешните (колко ужасно само звучи тази дума) самоубийства на хора, страдащи от Джендър дисфория.
Сърцето ми спира всеки път, когато попадна на подобна информация и си представя как детенцето ни за малко да стане част от тази статистика.

Сигурно много от вас четат и си казват "Тази жена говори сякаш вече е диагностицирала детето си сама, даже преди да се види с лекар", но ще ви кажа, че както за много други неща относно децата си, така и за това - една майка знае с цялата си вътрешна сила, когато е права.
Страстта на дъщеря ми по камиончета, по футбол, по всичко момчешко, придружени с подхвърлянията още от 4 годишна възраст "Мамо, тате, аз съм момче!" и ръмженето пред огледалото, за което ви споменах. Дори си спомних, че отново на 4 тя сама поиска да подстрижем косата ѝ късо и доста се старах, за да я убедя да я пусне дълга след това. В следствие на което тя я връзваше постоянно, криеше под бейзболните шапки, които обожава, докато с баща ѝ не се предадохме пред дискомфорта ѝ преди около година.

Трудно ми е да го споделя, но вярвам, че е важно. Скоро след като ни изписаха от болницата дъщеря ми ни сподели, че изпитва ужас от това, че влиза в пубертета и гърдите ѝ са започнали да растат, че е започнала да се самонаранява. За късмет явно се е страхувала да направи нещо по-сериозно, но порезните ѝ белези по горната част на тялото са ужасяващи. И не са два-три, и са стари.
Дори не мога да си представя какво се случва в душишчката на това дете, за да се чувства по този начин. Колкото и да говорим, колкото и по-спокойна да е тя като вижда, че ние с баща ѝ я подкрепяме и че не е единствено "чудовище", настръхвам от мисълта, че утре ще остане сама и може да си посегне отново. Но предполагам, че това е част от пътя, който трябва да извървим по възвръщането на взаимното ни доверие.

Ето още един полезен текст, който намерих в интернет. За съжаление отново е на английски.

Последна редакция: ср, 27 мар 2019, 22:50 от nadezhda_za_neia

# 5
  • Мнения: 5
Здравейте мили майки,
Пиша отново тук, за да кажа, че диагнозата за Джендър дисфория се потвърди от двама специалисти до момента. Тъй като, както е ясно на всички, тази диагноза предвижда много сериозни промени, получихме съвет и от двамата психолози, които ни консултираха, да потърсим и консултация със специалисти в чужбина, ако се чувстваме несигурни. По-конкретно ни насочиха към Англия.
Определено ще бъде смущаващ повод да посетим страната, но с мъжа ми решихме, че семейството ни има нужда от стойностна и щастлива почивка, каквото и да ни кажат докторите.
Извън темата, какви дестинации там бихте препоръчали за 12 годишно дете? Thinking

Днес дъщеря ми ме попита дали нейният ум е болен също като на болните от шизофрения. В блока живееше момче, страдащо от това и тя явно си е спомнила за него, не знам защо е направила сравнението. Не бях подготвена с отговор, признавам си, но от това, което чета и което докторите казват е, че умът на страдащия от джендър дисфория не е поразен и според Световната здравна организация тя не спада към психичните заболявания. Което лично аз намирам за огромно облекчение, защото детето ми не е болно и не може да се оправи с хапчета - то просто е родено различно.

Удивително е какво научих за този друг свят, само защото дъщеря ми ме вкара в него без да иска. Никога не съм се впечатлявала от "джендър" вълната, която ни заля преди време, но с всяка статия, която изчитам разбирам какво объркване се насади сред хората с тези погрешни обяснения, които слушаме отвсякъде.
Не възнамерявам да повдигам темата, но изведнъж сърцето ми започна да се свива от шегите и озлобените подмятания с този термин и се запитах как детето ми ще живее в родната си страна, която толкова обича, ако не е прието и разбрано в нея.

Странно е да водя тези монолози, но и виждам колко много хора следят темата и благодаря на всеки от вас за подкрепата! Пожелавам успех в тази битка както на себе си, така и на всеки, който се намира в същото положение.

Последна редакция: чт, 11 апр 2019, 02:19 от nadezhda_za_neia

Общи условия

Активация на акаунт