Истанбул [тема 49]

Полумокри стигнахме до хотела (EVSEN) до Сиркеджи, пратиха ни да закусваме и да пием кафе, докато ни оправят стаята, настаниха ни преди 10. Понеже валеше с прогнози да спира следобед, решихме да се „отървем“ от Долмабахче и към 11 бяхме пред касите – опашка нямаше. Взехме си билети за двете части (селямлък е 60 тл, харем е 40 тл поотделно, заедно 90 тл, взехме и за двете). Преди бях чела, че се влизало на групи, сега единствената група, която видях, бяха българи. Взехме си аудиогидове (за залог оставихме лични карти, може и пари).
Лично мнение – дворецът е великолепен, не дават да се снима вътре, аз го разбрах, след като нащраках 20-на снимки от първите две зали. Естествено, официалната част (селямлък) е по-помпозна, след него харемът бледнее. Отне ни 3-4 часа.
Понеже излязохме доста след два часа́, се засилихме да търсим храна. Реших, че ще издържим до Арнавуткьой и тръгнахме да търсим спирка. Домързя ни да се връщаме до Кабаташ и тръгнахме покрай двореца към следващата. Е, ако не ви се ходи покрай хвърчащи коли, не го правете. Следващата спирка е чак на Бешикташ. В петък до Арнавуткьой върви ферибот, но го изпуснахме за 5 минути. В Арнавуткьой ни хареса, туристи бяхме само ние, покрай брега има рибари, красиви къщички и много рибни ресторанти. Ядохме лаврак и ципура – вкусни и пресни.



Върнахме се до Еминьоню с градския ферибот на Ш. Х. Там ме осени идеята да се качим на кулата Галата, че все пропускам заради дълга опашка. Е, и сега не ни се чакаше, затова отидохме да пием чай с тортички на Galata konak cafe – чудна гледка е там, есента имаше по-малко хора.
Вечерта минахме целия парк Гюлхане, ходихме до площад Султанахмет, тълпите заради Рамазана са невъобразими, трамваите дори в 23 часа са претъпкани и не всички желаещи има къде да се качат. Много местни не спазват поста и е пълно с работещи заведения извън центъра (видяхме и затворени обаче). Този ден минахме 21 км (след само 2 часа сън във влака за мен).

В събота сутринта пак имаше гръмотевична буря с дъжд, добрахме се до Сюлеймание джамия, вътре си поседяхме на килима поне половин час да изчакаме да спре дъждът. С ферибота отидохме до Юскюдар с идея да идем до Момината кула и да пием кафе на възглавничките. Но стана много ветровито, студено и дори си сложих шала, който носех за джамията. Направихме поредните снимки и тръгнахме в обратна посока, минахме всички iskele-та и се засилихме за Кузгунджук, но за нула време беше станала жега и една спирка преди Кузгунджук се качихме на 15-ка (с някаква буква) и отпрашихме за Кючуксу. По пътя видяхме страхотни ресторантчета с гледки (беше време за обяд, а и този път целта на пътуването ни беше лежерно шматкане покрай Босфора). На Кючуксу тръгнахме по указателните табели за автомобилите и ненужно обиколихме една махала. В „учителското“ нямаше нито един клиент и решихме, че не работи. Великолепна градина има! Седнахме на съседно кафененце, но там за хапване имаше само десерти, бюреци и кумпири.

По пътя от автобуса обаче видях фаст фуд заведение за миди и решихме, че основно ще хапнем там. Върнахме се с автобуса, шофьорът караше като луд и спря чак на нашата спирка Ченгелкьой. Нищо не бях чела за района, но много ни хареса! Има атмосфера, заведения, хапнахме страхотни миди долма, купихме си някакви дребни ненужности и се прибрахме с поредната 15-ка към Юскюдар, после Еминьоню, Тунел към Галата и целия Истиклял в двете посоки с няколко включени магазина, после към хотела пеша. Този ден разбих рекорда на моя крачкомер – 28 км. Приведохме се в приличен вид и вечерта отидохме на ресторант в Кумкапъ, за първи път ни беше. По пътя доста хора седяха на дълги маси пред къщите си и ядяха след цял ден глад. И изведнъж от тъмни улички попаднахме в ярката лудница на ресторантите. Трябва да се види това Кумкапъ

В неделя ни предстоеше дълъг ден до вечерния влак, вече ни мързеше и отидохме на дългия тур по Босфора до Анадолу каваъ (шест часа общо). Времето беше идеално – слънце и жега. В селото пак се качихме до крепостта и после хапнахме в същото ресторантче до брега.


Към пет часа бяхме на Еминьоню, отразихме по един десерт на Хафъз Мустафа и ме осени идеята, че никога не бяхме скиторили в уличките на Каракьой. Голям пропуск! Атмосферата ми напомня за Капана в Пловдив, страхотни заведения и хиляди пъти се проклехме, че наядохме с десерти и вече нищо не ни се ядеше/пиеше. Другия път - там!