Светът на Дж. Р. Р. Мартин и Песен за огън и лед - 31

И аз си помислих същото, капитане… но той знае разни неща. Знаеше, че сме тръгнали към Робския залив, преди някой да е успял да му го каже, и знаеше, че ти ще си тук, край този остров. — Дребният мъж се поколеба. — Каза… каза ми, че със сигурност ще умреш, ако не го доведем при теб.

— Че аз ще умра? — Виктарион изсумтя. „Прережете му гърлото и го хвърлете в морето“, за малко щеше да каже, но пулсиращата болка в ранената ръка го прониза нагоре почти до лакътя, толкова силна, че думите загорчаха като жлъчка в гърлото му. Залитна и се вкопчи в перилото, за да не падне.

— Вещерът прокълна капитана — викна някой.
...............
Къде? Кога? В битка ли ще умра? Излъжеш ли ме, ще ти пръсна главата като диня и ще дам на маймуните да изядат мозъка ти.

— Смъртта ти е с нас сега. Дай ми ръката си.

— Ръката ми. Какво знаеш за ръката ми?

— Видях те в нощните си огньове, Виктарион Грейджой. Дойде крачещ през пламъците, неумолим и яростен, от бойната ти брадва капеше кръв, сляп за пипалата, които са те сграбчили за китката, врата и глезена, за черните нишки, които те карат да танцуваш.

— Да танцувам? — Виктарион настръхна. — Нощните ти огньове лъжат. Не съм направен за танци аз, и ничия кукла не съм. — Дръпна ръкавицата си и тикна ранената си ръка в лицето на жреца. — Ето. Това ли искаш? — Новият лен вече се беше зацапал от кръв и гной. — Имаше роза на щита, мъжът, който ме рани. Одрасках ръката си на трън.

— И най-малката драскотина може да се окаже смъртоносна, но ако ми позволиш, ще изцеря това. Ще ми трябва острие. Сребро ще е най-добре, но и желязо ще свърши работа. Мангал също. Огън трябва да разпаля, непременно. Ще боли. Ужасна болка, каквато не си познавал никога. Но когато приключа, ръката ще ти е върната. ....
 Този ден не видяха повече железния капитан, но докато часовете се нижеха, от капитанската каюта ехтеше смях, дълбок, тъмен и безумен, а когато Лонгуотър Пайк и Вулф Едноухия опитаха да влязат, вратата се оказа залостена. По-късно чуха пеене, странно висок скръбен глас пееше на език, който според майстера беше висок валириански. Тогава вече маймуните напуснаха кораба, наскачаха с врясъци във водата.

По заник-слънце, когато морето стана черно като мастило, а подпухналото слънце обагри небето в тъмно кървавочервено, Виктарион излезе на палубата. Беше гол от кръста нагоре, лявата му ръка бе в кръв до лакътя. Докато екипажът си шепнеше и се споглеждаше крадешком, той вдигна овъглената си почерняла ръка. Струйки черен дим се вдигнаха от пръстите му, когато посочи майстера.