10.07 - 16.07.2019 СЕДМИ КЛАС. Първо класиране

Веднъж ядох бой във влака. В електричката Бургас-Ямбол-Елхово. Ако трябва да сме точни, ядох го между Бургас и Ямбол, там има смяна и се качваш на друга електричка до Елхово. А ако трябва да сме съвсем точни, не беше точно бой, щото баба ме пуфна два пъти по трътката, за да демонстрира възпитателност пред отбраното общество в купето, ама после седна и ми мели на главата докато не стигнахме, с такава постоянност, че горко съжалих, че не ми е теглила един бой да и мине. Поводът?

Като бях на десет-дванайсет, дойдеше ли лятната ваканция, още последният учебен ден багажът ми беше стегнат и ме командироваха при баба. Кеф и наслада, три месеца не могат ми хванат спатиите от скиторене с хлапетата, готвят ми каквото поискам, обичат ме до припадък, дават ми пари за лятното кино, ям сладолед на корем и други такива бабешко-дедовшки екстри. Този път обаче баба остана два-три дни в Бургас, преди да ме отнесе, за да облажи и тя от туй, че оженила дъщерята на морето - да походи на плаж.

По онова време, като всяко хлапе на възраст 10-12 отчаяно, люто, зловещо и настървено исках домашен любимец. Обаче у дома и дума не даваха да се издума, затова бях принудена да импровизирам. И ходенето на плаж ми предоставяше супер възможности. Осинових си медузка.

Влачех медузката в найлонова торбичка, после я прехвърлих в буркан от туршия, от който след ден-два започна да се носи нечовешка смрад и когато дойде време да заминаваме с баба за Елхово, майка ми с радост се съгласи да взема медузата с мен.
И сега си представете бедежето, във купето, топъл юни, баш по обед, аз и баба с двеста чанти, триста шапки и буркан. А в буркана тъжно люшка месестата си капела моята медузка бяла. И сичко щеше да свърши с благополучно пристигане в Ямбол и вечна дружба между медуза и дете, ако купето не беше пълно, а някаква нахална жена още на гара Владимир Павлов започна да квичи, че от тая смрад и ставало лошо. Баба рече - Еле, медузата ти е умряла, трябва да я хвърлиш. КО?!? Абсурд. И ревнах. Жената дето и ставало лошо започна да изисква нещо от баба, а тя, милата, хем и е неудобно, щот то верно си смърди се не трае, хем аз съм любимата и внучка, как да ми разбие сърцето, като изтръгне буркана и го изхвърли.

Мисля, че и до ден днешен тия хора така си представят ада. Смрад от умрели медузи и потни труженици във влак посред жежко лято, а за фон - гръмогласен детски рев, със всички екстри - сълзи, сополи, вой и шумно хълцане. Баба ме извлече в коридора и взе да ме увещава да изхвърлим медузата, аз обаче не, та не. Накрая ме заряза там и каза - връщам се в купето, ако докат стигнем до Ямбол не си изхвърлила медузата, ще те върна в Бургас.
Ужас. Моментално замлъкнах, не че не ми се ревеше още, ама да изтърва цяло лято в Елхово зарад една медуза? Ма тя верно поумряла, рекох си, сбогом мила медузке, много те обичам, ще те помня винаги... Обаче изхвърлянето на медузката ми звучеше супер брутално. Ще разпръсна праха и над полето, реших аз, а за целта отворения прозорец в коридора на вагона е чудесен. И бръкнах в буркана, зашепих медузко и протегнах ръка през джама.

Обаче, хора, ако изхвърляте медузи през прозореца на движещ влак, гледайте на съседните прозорци да няма хора. Аз това откъде да го знам към онзи момент, все пак на невръстната възраст 10+ нямах достатъчно житейски опит, за да знам, че всяка летяща през джам на влак медуза се залепя сто процента на всяка подадена през джама карнобатска физиономия!

Не помня да са ни сваляли на Карнобат, значи по някаква причина ни се е разминало. Човекът беше доста бесен, най-малкото защото първоначално отказваше изобщо да проумее какви медузи, какви пет лева, тва е влак бе алооо. И беше убеден, че е сопол. Ти- вика му баба - с акъла си ли си бе, как такова малко дете ще изкара такъв грамаден сопол, че и смрадлив! А той ме гледа едно такова подозрително и направо си му пишеше на лицето - те сегашните малки изродчета кой ги знае какви работи още правят, че един грамаден миризлив сопол ли нема ми улепи на челото! Накрая повярва, за доказателство баба му показа буркана, после ме смота в купето, опуха ми задника, човека слезе на Карнобат, до Ямбол тъжно слушах тирадата на баба, но като стигнахме в Елхово и видях, че на съседите котката се е окотила, мъката ми утихна.

Ех, медузко, къде ли си сега.