Любими откъси, мисли, цитати, с които живеем - 7

Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко; но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него. - Евреи 12:11

“Wounds from a friend, severe mercy!”

  (Josh Garrels - The Arrow 🎧)

Когато човек достигне щастието няма да има повече време, защото не е нужно. Времето не е предмет, а идея. Ще угасне в ума. — "Бесове"
Достоевски

Това не е ли много по-дълго? От много години никъде не бях го срещала, а сега тук. 😊А цялото е малко сурово, някак натуралистично и прекрасно.
Ето го:
Любов
Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов -
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата);
под нея - и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как, бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще варят жито.

И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си - ти... Нима си ти?!
Това си ТИ...
Добре, де - нищо ново.
И жив съм те целувала - студен! -

Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН -
и слава богу! Аз дори се кръстя -
от атавизъм, не че има бог...
Уж коленича, а - стоя на пръсти,
за да те стигна... Колко си висок!
И както много, много много пъти -
ДУША В ДУШАТА - те целувам пак...
Изтръгват ме със сила от трупа ти.

И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете -
най-страшното тепърва предстои...
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен...
Ах - тоя - твоят!... Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."

"Аз, докторче, съм цялата - спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се... хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че -
прави, каквото още имаш там..."

Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) -
но аз стоя отново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва -
разрязват те... при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка - като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше - до кръв -
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)

А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести...
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос... Е - това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък...
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" -
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра - че сме вечни! -
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо - и живяло вече -
и станало на прах...
And all that jazz.

Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам - насам - натам...
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши -
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души...

Аз виждам и смъртта:
Като утроба -
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!

Аз виждам -
бурно клетъчно делене -
полу-кошмар, наполовина - стих,
и - някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик...
Mehr Licht!*

Изгрял е ден, какъвто рядко има -
невероятно слънчев и зелен...
Седим си с него двама най-интимно -
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!...
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?...
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли -
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов -
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му - вечно да се връща
от хаоса - за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То... някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е - всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни - няма втор живот.)

А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим - и любил - влюбен - и влюбчив,
и цял - любов... За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш - тогава - кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич]
- ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!

И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"

Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.

„Мога да ти кажа, Джийвс, че по-доблестни мъже от теб са понасяли далеч по-лоши неща от банджото. Имаш ли представа, че един българин, Илия Господинов, веднъж свирил на гайда двадесет и четири часа без прекъсване? И да не мислиш, че прислужникът на Господинов го напуснал? Там, в България, хората са с по-яка закалка. Убеден съм, че той е останал зад младия си господар от началото до края и не се съмнявам, че час по час го е подкрепял с лед и други възстановителни средства. Тъй че, бъди българин, Джийвс“  - П. Г. Удхаус

Не забравяй! Бог винаги ще те издигне над тези, които се молеха да се провалиш

P.S : от фб

"Върнах се в апартамента и си приготвих две рохки кафяви яйца за обяд. Обелих яйцата и ги наредих в чиния до седемте стръка аспержи (които бяха толкова тънки и млади, че изобщо не трябваше да се готвят). Сложих в чинията и малко маслини, четирите бучки козе сирене, което бях купила вчера от formaggeria[2] по-надолу по улицата и две парченца мазна розова сьомга. За десерт — разкошна праскова, още топла от римското слънце, която жената от пазара ми беше подарила. Много дълго време изобщо не можах да докосна храната, защото беше истински шедьовър, проява на изкуството да направиш от нищо нещо. Накрая, след като попих напълно красотата на своята храна, отидох и седнах върху килимче слънчеви лъчи на голия дървен под и изядох всичко с пръсти, хапка по хапка, докато четях статията си за деня в италианския вестник. Всяка моя молекула преливаше от щастие...."
Яж моли се и обичай, книгата, Елизабет Гилбърт.

Такава съм...

Понякога съм весела и стилна .
Друг път съм тъжна и небрежна .
Когато трябва - мога да съм силна .
Когато искам - мога да съм нежна .
Понякога покрай реката тичам,
но за приятел в блато ще нагазя.
Когато искам - мога да обичам.
Когато трябва - мога и да мразя.
Понякога спокойствие разливам.
Друг път във буря се превръщам.
Когато искам - бързо си отивам.
Когато трябва - винаги се връщам.
Понякога съм страшно хаотична.
Друг път съм подредена къща.
Когато искам - много съм различна.
Когато трябва - съм една и съща.

          Петя Дубарова
          /25.04.1962 г. - 4.12.1979 г./

Молитвите, които изглеждат най-лоши в очите на Бог, може би са най-добрите. Тези, които са най-малко подкрепени от благочестиви чувства. Те вероятно идват от по-дълбоко ниво от чувствата ни. Понякога Бог ни говори най-лично, когато ни хване неподготвени. - К.С.Луис

"Сексът е най-малкото, което жената може да даде на един мъж. Той вече е и достатъчно евтин, за да му се придава особено значение. Всъщност много по-скъпо струва Нежността. Това е, което жената не дава на всички и дори не на всеки, с когото спи.
Нежност няма да си купиш, няма да я откраднеш, няма да я получиш нито с лъжа, нито със сила.
И с нищо няма да я сбъркаш.
Нежността е малкото камъче в слънчевия сплит, което понякога не ти дава да дишаш. Нежност е снимката, която гледаш, тихо усмихвайки се. Нежност е онова усещане на върха на пръстите дори когато си далеч. Нежност е, когато вземе лицето ти в ръце и го целуне. Или просто те прегърне, придърпвайки те все по-силно към себе си.
Нежност е онази увереност, че там някъде има място, където те чакат с любов, топлина и с малко тъга, защото всички са тъжни, когато хората, които обичат, не са до тях.
И винаги те чакат. Всяка минута, всяка секунда. Чакат те през лятото, чакат те през зимата. Чакат те цял живот..."

“Предполагам, че онова, което остава след като някой, когото си обичал, умре, не са неща, които можеш да вземеш и да докоснеш. Когато обичаш някого, тази обич те променя за добро или зло. Затова той никога не си отива истински.” - „Парченца от нашия живот“, Хелън Дънбар

Каква приятна тишина би настъпила, ако хората говорят само това, което са добре премислили. - Чудомир

"НАСТАВЛЕНИЯ ЗА СВОБОДА
1. Метафорите на живота са Божествените наставления.
2. Току-що се изкачи отгоре на покрива. Няма нищо между теб и Безпределното. Сега се освободи.
3. Денят е към края си. Време е нещо, което е било красиво, да се превърне в друго, което е красиво. Сега се освободи.
4. Желанието ти за разрешение беше молитва. Твоето съществуване тук е отговорът на Бог. Освободи се и гледай как звездите изгряват — отвън и отвътре.
5. С цялото си сърце поискай благодат и се освободи.
6. С цялото си сърце му прости, ПРОСТИ НА СЕБЕ СИ и го освободи.
7. Нека стремежът ти бъде свобода от безполезното страдание. Освободи се.
8. Гледай как топлината на деня се превръща във вечерен хлад. Освободи се.
9. Когато кармата на връзката приключи, остава само любовта. Тя е безопасна. Освободи се.
10. Когато миналото най-после си е отишло от теб, пусни го. Тогава слез и започни останалата част от живота си. С огромна радост."
Е. Гилбърт, Яж, моли се и обичай

"Дано съзнавате, колко сте богати-
всеки ден, когато се събуждате и близките ви са до вас;
всяка вечер, когато заспивате и сте на една ръка разстояние или на едно телефонно позвъняване до тези, които обичате и ви обичат! Можете да чуете гласа им, можете да ги прегърнете, да сте заедно.

Дано съзнавате, колко е безценно това и какво богатство е
да можете да дишате, тичате, чувствате, да можете да докосвате цветята и да съзерцавате изгреви и залези!

Дано съзнавате, колко много имате,
защото има хора, които нямат всичко това...
Защото точно сега, някъде на същата тази земя и под същото това небе има хора приковани на кислородни апарати, борещи се за всяка глътка живот...
Има хора, които не могат да чуват или виждат...
Има хора, които не помнят кои са и кои са техните близки...
Има хора, загубили семействата си в природни или други бедствия... Загубили са всичко, опустошени са!..
Има души, чието всяко събуждане и заспиване е жива рана, защото обичните им същества вече не са до тях...
Тази болка не се описва!...

Дано съзнавате, колко сте богати с безценното,
което е край вас.
Дано го забелязвате. Дано сте благодарни и цените тази радост.
А ако не, дано се научите по-скоро. По-скоро!...
Преди да е станало прекалено късно."