- Всички останаха в Куба - каза тъжно Василиса, чакайки своя ред. - Чудя се, какво ли ще ги правим всички тези моряци и всичкия ром.
- Ти за рома не бери грижа! - ухили се Калина, която беше доволна, че корабът напуска омразните й кубински морета.
През нощта остър шепот разбуди двете дами, заспали в хамаци под звездите:
- Муррирр, вайехос, калабанга, адиос, мацар! - и други подобни, зловещи слова.
- Ех, да бях гледала сериали на младини, да знаех какво точно казват - протегна се Василиса.
- Не ти трябва да знаеш - трескаво прошепна Калина. - Трябва да си спасяваме дъртите кожи, и то веднага!
Малко по-късно двете изпратиха с насълзени очи черния кораб, който отнасяше рома и младите, мускулести, космати пирати. Малката лодчица се полюшваше унило сред вълните.
- Към Куба - каза Василиса и загреба.
- А, не, не искам в тъпата Куба - каза Калина и загреба в посока Бретан.
Може и да бяха остарели и помъдрели, но инатът им беше младежки. Едната гребеше с всички сили към Бретан, а другата - към Куба.
След три раждания и тридесет години в опити за постигане на съвършено тяло, Василиса имаше баници, които караха Арнолд Ш. (лека му пръст) да избухва в завистлив плач, всеки път, колчем я срещнеше по Оскарите.
Интелектуалката Калина обаче също не беше за изхвърляне, което правеше Василисината задача доста тежка.
В крайна сметка, лодката им опря кубинския бряг, където устата на Калина беше запушена с ледче от Мюриель (за да не мърмори), а Василиса - сложена в скута на френския режисьор, за да се съвземе.